ОБИЧАЯТ НА ИЗКУСТВЕНАТА ДЕФОРМАЦИЯ НА ЧЕРЕПА ПРИ ПРАБЪЛГАРИТЕ. ПРОИЗХОД И ЗНАЧЕНИЕ

ОБИЧАЯТ НА ИЗКУСТВЕНАТА ДЕФОРМАЦИЯ НА ЧЕРЕПА ПРИ ПРАБЪЛГАРИТЕ. ПРОИЗХОД И ЗНАЧЕНИЕ

по материали на д-р Живко Войников

Първите изкуствено деформирани черепи (ИДЧ) са описани в Перу в началото на 19 в. Европейските учени веднага ги обявяват са част от „чудесата” на Новия Свят.

Най-старите открити находки на черепи с ИДЧ в Перу са от 2 хил.пр.н.е. (Bjork A., Bjork L., 1964; Cabanis E.A., Jba-Zizen M.T., Delmas A., 1971; Angeles S., 1974; Pardini E., 1974; Hanzkel B., 1977; Burger E., Ziegelmayer G., 1982; Tommaseo M., Drusin A., 1984; Anton S.C., 1989), също има и черепи с ИДЧ в Мексико (Comas J., Marquer P., 1969), Еквадор, (Munizaga J.R., 1976), Куба (Rivero de la C.M., 1962), Северна Америка (Bennet K.A., 1961; Ossemberg N.S., 1970; El-Najiar M.Y., 1977; Gottlib K., 1978, Rocek T.R., Speth J.D., 1986) и в други райони – Антилските о-ви (Tacoma J., 1964; Gerhardt K., 1974; Grupe G., 1982, 1984, 1986; Bouville C., 1988).



Но в 1820 г. череп със следи от ИДЧ е намерен в Австрия. Той става собственост на граф Брейнер, който предоставя негови отливки в различни музеи на Европа под название “череп на авар”, тъй като находката била намерена в останки от аварско укрепление. Шведският антрополог и анатом Адолф Ретциус, прави първото анатомично изследване на този череп. Било изказано мнение че това е перуански череп, случайно попаднал в Австрия. Но аналогичен череп е открит и в каменоломните на Виена в 1846 г. и също е посочен като аварски. По-късно са открити и черепи с ИДЧ в други райони на Западна Европа, произволно обявявани за “сарацински”, “франкски”, “хелветски”, “келтски”, “готски”, “хунски”, “татарски” и т.н.



В първата половина на 19 в., черепи с ИДЧ са откривани и в Русия, но практически остават неизвестни за учените от Западна Европа. Едва в 1860 г., К.Э.Бер, публикува своето изследване на три деформирани черепа от Керч, които обявява са аварски. Кога и как са открити е неизвестно, но в 1826 г. те стават собственост на Керченския археологически музей. Археологът-любител, началиникът на керченската митница, французина Дебрюкс, смята че тези черепи принадлежат на посоченото от Хипократ, сарматско племе на “макрокефалите” (голямоглавите). В 1832 г. френският изследовател Дюбуа дьо Монпере изказва предположение че керченските черепи са “кимерийски”.

В 1867 г. са открити два деформирани черепи до усието на р.Дон, а в 1880 г. – на брега на Волга в района на Самара. Правилната датировка на находките позволява на антрополога Д.Н.Анучин в 1887 г. да предположи че обичая ИДЧ се е разпространил от Поволжието към Европа. По-късно в наше време, са открити черепи с ИДЧ в Средна Азия, Синцзян, Бактрия, Кавказ, Молдова, Панония, България, Чехия, Словакия, Унгария, Германия, Швейцария и другите европейски находки се отнасят основно, към епохата на Великото Преселение на народоите.



Изкуственната деформация на черепа (съкр.ИДЧ) представлява целенасочен метод на въздействие, чрез който се осъществява продължително външно механическо въздействие върху главата на растящото дете, за да се промени нейната форма. За целта се използва стягаща превръзка, която предизвиква кулообразно издължаване на черепа.

ИДЧ е много древен ритуал свързан с религиозните представи и се е смятал за белег на аристократизъм, сред общностите които са го практикували.

От анатомична гледна точка, ИЧД предизвиква намаление на напречния черепен диаметър, което пък от своя страна предизвиква увеличение на черепната височина, т.е. на растоянието от големия тилен отвор до черепния покрив, така че промяната на формата не предизвиква намаляне на обема на черепната кухина. За това говори по-късното вкостяване и персистиране на венечния шев свързващ двете части на фронталната (челна) кост, който при нормалните черепи е напълно срастнал, след приключването на разтежа. При деформираните черепи не се очаква нарушения във функцията на мозъка, тъй като неговия разтеж не се нарушава, единствено се променя формата, но това не се отразява на функциите. При черепите с ИДЧ няма нарушения във вътречерепното налягане и оттичането на ликвора. Или индивидите с ИДЧ са с напълно нормални мозъчни функции, като останалите представители на популацията.



Изучаването на това явление е особенно важно в археологията, тъй като спомага за изясняване на древните миграции и наличието на родствени отношения между популациите практикували ИДЧ. Картографирането на местата където са откривани черепи с изкуствена деформация способства изясняването на териториите на разселванията на степните племена в Средна Азия (Ходжайов Т.К., 1966,1983) и предвижването на късносарматските племена в Западна Европа в Епохата на Великото преселение на народите (Кузнецов В.А., Пудовин В.К., 1961).

Най-ранния случай е описан от Trinkaus – 1983 г. при неандерталски череп на възраст 50 000 години от пещерата Шанидар в иракски Кюрдистан. Не се приема от повечето учени като преднамерена деформация, а като последствие от заболяване.



Преднамерена ИДЧ е открита сред неолинти погребения в Австралия (Нов Южен Уелс), на възраст 13 000 год. В Южна Америка ИДЧ се практикувала също от неолита, особено на територията на Перу.

Най-древните открити черепи с ИДЧ в района на Средиземноморието и Близкия Изток, датират от неолита (Йерихон, Хирокития), халколита (Бибъл, Сейн-Хоюк), железния век (Лахиш) (Arensburg B., Hershkovitz J., 1988).



В.А.Шнирельман (1984), смята че обрядът на отделене на черепа при погребението възниква в този район не по-късно от 8 хил.пр.н.е. При това моделираните с глина и оцветени с охара черепи, с поставени в очниците раковини са преди всичко женски, факт показващ че във въпросните общности е съществувал матриархат.

В неолитни погребения от Йерихон, отнасящи се към 7 хил.пр.н.е. са открити черепи с ИДЧ и поставени на лицевата част маски (Авилова Л.И., 1986), което показва прерастването на култа на почитане на черепа в обичая ИДЧ.

Намерените на териториите на Ливан, Кипър и Крит, черепи с ИДЧ са от 4-2 хил.пр.н.е. (Ozbek M., 1974). Hershkovitz J., Galili E. (1990). В резултат на сравнителното изследоване на 15 мъжки черепа на възраст от 8140±120 г., открити при разкопки на древни селища, разположени на10 км южно от залива Хайфа, се смята че първата колонизация на Кипър от неолитни племена е извършена от близкоизточното крайбрежие (сравни названието Кипър с акадското kipru – бряг).



Черепи с ИДЧ то времето на неолита са откривани и на територията на Франция (Pereira da S.M.A., Cussenot O., 1989; Maureille B. еt al., 1995). По данни на P.Messeri (1963) черепи с ИДЧ са откривани и в Италия, от бранзовата епоха.

Съгласно мнението на Дж.Фрейзър (1984), именно Бибъл (Библос) в Сирия и Патос на о.Кипър се явяват “центровете на възникване на мита за Адонис и тържествените ритуали посветени на този Бог”, т.е. прилага се церемониалното практикуване на ИДЧ. Поклонението на Адонис-Ваал “има поразително сходство с култа към Озирис”, което показва че египетския Озирис е аналог на Адонис. Водещо значение сред древните народи на Близкия Изток има култа към Великата Богина-майка, покровителка на майчинството и плодородието.

Каменна стела с изображение на Великата Богина-майка

Жителите на Бибъл (Библос) в Сирия и Патос на о.Кипър са почитали Афродита, по-точно нейният близкоизточен аналог – богинята Астарта, богиня-воин, произхождаща от Близкия изток (съответства на месопотамската Инана / Ищар), за която египтяните вярвали, че е дъщеря на бога на слънцето или бога творец Пта. Първоначално тя е била финикийска богиня - на войната и чувствената любов. В гръцката форма нейното име произлиза от семитското Ищар - богинята на чувствените удоволствия на нощта. В класическата епоха Астарта се е считала за богиня на луната и плодородието (може би в резултат на смесване с други семитски богини). По свидетелства на гръцки и римски литературни източници, Астарта е отъждествявана със Селена и Артемида, и по-често – с Афродита. В египетски иконографии е изобразена като войнствена богиня, която иска да унищожи човечеството. На металните плочи, датиращи от 1700-1100 г. пр. Хр, тя се появява гола, за разлика от другите египетски богини, обикновено целомъдрено увити с покривала.

Именно Бибъл се е явявал “свещенно место, религиозна столица” на този култ. В големия храмов комплекс, посветен на Астарта е имал голям конусообразен обелиск смятан за свещен знак на тази богиня”. Богинята-майка е въплащавала възпроизводителните сили на природата и конусообразният обелиск е символизирал мъжкото начало – фалоса. Ритуалът е представлявал символичен полов акт в който богинята встъпва с Адонис-Ваал-Озирис, богът-син, символ на Небето и Слънцето. Ролята на Адонис се изпълнява от царя на страната, явяващ се и върховен жрец.


Астарта, старинно изображение върху каменна стела Queen_of_the_Night_(Babylon)

Предполага се че именно издължената форма на черепа е белег на Астарта и затова първите които започват да практикуват ИДЧ са нейните жрици. Широкото разпространение на обичая в Средиземноморието се подтвържда и от изображенията на дъщерите на фараона, религиозен реформатор Ехнатон, от стенописите на двореца м в Амарна. Главите на принцесите са издължени. С деформирани черепи са също и фараон Тутонкамон (предполага се че е син на Ехнатон, от втората му жена, митанийската принцеса Кия) и на царица Нефертити (първата жена на Ехнатон), както се вижда от запазените им бюстове и фрески с изображенията им.



До времето на Ехнатон (ок.1372-1354 г.пр.н.е.), ИДЧ не се е практикувала в Египет, а по времето на XVIII династия (ок.1567-1320 г.пр.н.е.) култът към Астарта и Адонис получава широко разпространение край Нил. В Египед Астарта била съпруга на бог Сет.

Фалическата форма предавана чрез ИДЧ, символизираща самата Богиня-майка, се явява кастов белег, достъпен само до най-висшето жреческо съсловие, към което принадлежат нейните жрици.



Със сигурност въпросният култ е много древен и не се е появил първоначално само в Близкия Изток. За това говорят наличието на аналогични находки на черепи с ИДЧ в Перу и Австралия. Няма как този обичай да е достигнал до тези земи от Близкия Изток около 4-2 хил.пр.н.е. Явно той е съществувал още в зората на формирането на човешките общности (преди 10-20 хил.години), преди първоначалното заселване на тези континенти.

След 6 в. процентът на ИДЧ спада в цяла Евразия, за да изчезне в ислямската епоха. Носителите на ИДЧ в Евразия са основно тохарите, кушаните, кангарите, ефталитите, сарматите, аланите, прабългарите и аварите. Обичаят затихва с тюркизацията на Средна Азия. В Европа (5-6 в.) се появяват случаи на ИДЧ при франките, германците и гепидите. Предполага се заимстване от аланите и аварите, а при гепидите – от прабългарите с които имат обща държава в Панония.



Франският крал Дагоберт се жени за аварска принцеса, която след покръстването си е приела името Рахел. В нейна чест Дагоберт построява и нарича крепостта Ла-Рошел. Това предполага и навлизане на аварски обичаи сред франките. В Полша и Франция отделни случаи има в 11-13 в.

В Кавказ ИДЧ се появява в 1 в. Римският хронист Зенобий съобщава че „Сираките дават царския венец на този който е най-висок на ръст или има най-издължена глава. Последното постигали като поставяли специални превръзки на главичките на младенците”. Ясно е че ИДЧ се възпримала като символ на знатен произход.


Черепи с ИДЧ, Владикавказки музей

По начин на извършване ИДЧ се дели на три типа: кръгова или пръстенна, челнотилна и теменна. Първият тип е характерна най-вече за сарматите от Приаралието и Хорезъм, челнотилната има по-източно разпространение, сред тохари, усуни, кушани, ефталити. Третият тип е разпростарнен в цялото Средноазиатско междуречие и се свързва с по-особена форма на люлката, която води до сплескване на тила у кърмачето, при продължително лежане на гръб. При прабългарите се среща и кръгова и челнотилна ИДЧ.

В България най-старата ИДЧ е описана при погребението на т.нар. “Тракийска принцеса”, открита при разкопките на Могиланската могила във центъра на гр.Враца през 1967 г. Могиланската могила – това е царска гробница, свързана с династията, управлявала през IV в. пр.Хр. тракийското племе трибали, които обитавали земите на сегашния Врачански край. Но ИДЧ не е характерна за траките и дако-гето-дарданските племена. Възможно е принцесата да е била от скитски произход.



През 1987 г., Димитър Ил.Димитров прави сензационните съпоставки между прабългарските погребения от Девня с погребенията от Тулхарския могилник, Бишкетската долина, поречието на р.Кафирниган в Северна Бактрия (Тохаристан) от 2 в.пр.н.е., оставени от завоевателите на Гръко-Бактрия, основателите на Кушанската държава – юечжите-тохари. Погребенията са типични ямни с подкопаването на едната странична стена – подбой, където се помества скелета. Авторът обръща внимание на широко разпространения обичай – изкуствената деформация на черепа (ИДЧ) сред прабългари, авари, алани, кушани, кангари, хионити и ефталити.

Погребалният обряд на прабългарите има няколко разновидности. Д.Ил.Димитров посочва следните видове прабългарски погребения: 1.ямни (с правоъгълна или овална форма), 2. нишови с подбой. Подбоят е странична ниша, подкопаване на стената, където се поставя тялото на покойника. Нишата се затваря с каменни плочи, пръст или дърво. Ориентацията е северозападна и западна. Инвентарът е от глинени гърнета изработени на грънчарско колело. Ритуалната храна е предимно овнешко (овчи кости), но се откриват и кости на птици, телета, свине. Рядко се срещат погребения с коне или куче. В 80% черепите са с челно-тилна ИДЧ.



Погребенията с подбой, както забеляза още Д.Ил.Димитров са типични за Средна Азия в периода на кушанското разселване. Широко разпространени са погребенията без ниши, с полагане направо върху дъното на грунтовата яма, гроба. Авторът отбелязва че ИДЧ е слабо разпространена за прабългарските племена обитаващи севозападно от р.Дон – кутригурите е много разпространена сред племената обитаващ по-южно, към р.Кубан и Кавказ – оногури, оногондури

За „дунавските” прабългари е характерна ИДЧ (изкуствена деформация на черепа), в някои некрополи достигаща до 80%. Нишовите, подбойни погребения от Девня показват аналогии с кушанските от Бишкетската долина. /ДД-БСЗЧ,1987г./ В България в рудиментарен вид, ИДЧ се среща почти до нашето съвремие, като се изразява в поставенето на превръзка върху главичките на кърмачетата, за да им са приплеснати ушите и да не е изпъкнало челото, според народното поверие.



Днес ИДЧ се среща епизодично, сред памирските етноси, част от тюркмените, малките народности хазараи и джемшиди обитаващи около Херат в Афганистан

Като извод може да кажем за ИДЧ :

1. Феноменът е твърде древен, с палеолитен произход, от времената на матриархата, символизиращ култа към Богинята-майка.

2. В Евразия феноменът ИДЧ се появява първоначално в Близкия Изток около 4-2 хил.пр.н.е., но там в следващите векове излиза от употреба. Паралелно огнище на ИДЧ възниква в ареала на катакаомбната археологическа култура, в района на р.Кубан, Дон, около Азовско и Каспийско море. Но там обичаят на ИДЧ затихва около 6-5 в.пр.н.е.

3. В Централна Азия ИДЧ се появява с миграцията на носителите на индоевропейската окуневска култура, възникнала в Минусинск, Хакасия и Южен Сибир. Тук обичаят се наследява от следващите индоевропейски култури – карасукската археологическа кулутура. С миграцията на карасукците на юг към Северен Китай и Синцзян се разпространява и ИДЧ, станал типичен за народите ди, както китайските хронисти наричат прототохарските (карасукски) племена, станали по-късно известни като юечжи (или тохари) и усуни (или аси, асиани).

4. Поради различни причини свързани с промяна на климата, консолидацията на Древен Китай, през различно време (6-4 в.пр.н.е.) с миграцията на това население от Синцзян към Средна Азия се засилва и възобновява феноменът на ИДЧ, станал типичен за сарматите.

5. Особенно масово разпространени ИДЧ получава след 2 в.пр.н.е. когато под натиска на хуните, основната маса от индоевропейското тохаро-усунско население на Синцзян и Алтай се преселва в Средна Азия. След смесването им със саките, дават началото на кушаните, кангарите, ефталитите, аварите, хионите, аланите и прабългарите. Процентът на ИДЧ достига до 80% от погребаните.



6. С тюркизацията на Средна Азия, след краха на Ефталитската д-ва, феноменът на ИДЧ постепенно затихва и изчезва след ислямизацията на региона.

7. В Европа основните носители на ИДЧ са аланите, прабългарите и аварите.
Така че проследяването на явлението ИДЧ се явява надежден маркер за изясняване произхода на прабългарите и родствените им общности, принадлежащи към кръга на източноиранските народи, чиято етногенеза започва от преселенията на юечжи, усуни и саки. Широкото разпространение на ИДЧ при прабългарите на практика изключва тяхната мнима „тюркска” пренадлежност.



Как са изглеждали нашите предци ?

От антропологичния анализ на прабългарските погребения правят впечетление следните факти. Изследванията от Кавказ и Поволжието (Трофимова-1956, Кондукторов-1956, Герасимов-1955г.) доказват че прабългарите са типични представители на памиро-ферганската раса. Срещат се много северни и средиземноморски расови типове. Наблюдава се еднаквост с аланския и сарматски расови типове.

Релеф от Траяновата колона, Рим. Сърматски воин

Някои автори като Боев (1957 г., 1972 г.) твърдят че “тюркската принадлежнаст на прабългарите се потвърждава от ИДЧ ”. Оказва се че е точно обратното, ИДЧ изключва хунската или тюркска принадлежност!!!

При прабългарите ИДЧ също преобладава при женските черепи, съгласно общата закономерност.

Известна е антропологичната въстановка на черепа на ичрегу-боила Мостич. Първоначалната представа за известна монголоидност се оказва погрешна. Според Й.Йорданов тя се дължи на по-широките скули и очници. Носът е голям, гърбав и клюновиден. Коренът на носа е тесен, а основата широка и като цяло е изпъкнал напред. Хлътването на бузите е свързано със старческата възраст и липсата на зъби, определя триъгълната брадичка. Именно наличието на ИДЧ, обаче, категорично изключва хунската или тюркска принадлежност на Мостич!!!



Средният ръст на прабългарите изчислен по антропологичните формули на Pearson и Trotter – Gleser е съответно 157-166 см за жените и 168-177 см за мъжете, т.е. сравнително висок за ранното средновековие, съизмерим със съвременните показатели. В масовия гроб краи с.Кюлевча където са погребани 25 мъже, вероятно войни загинали в битка, дължината на скелетите (ръста) се движи около 175-197 см.

"Изследванията на масови гробове на "езичници", избити по времето на Борис І в Северна България, показват, че формата на черепите е с европеидни черти, а височината на скелетите достига 190 см. Всичко това опровергава съзнателно утвърждаваната дълги десетилетия заблуда, че прабългарите били "ниски монголоиди"." (Евелина Флорова - "Българската цивилизация&quot
Ръстът е идентичен е с този на мумиите от Пазарик и тохарските погребения в Синцзян. По данни на Руденко средниат ръст на пазарикците от Алтай е 175-180 см за мъжете и 165 см за жените.



В.Сальников в “Древнейших памятниках истории Урала” (1952) отбелязва, че деформираните черепи се срещат в“70-80 процента от погребаните в аланските могили” (с.102). ИДЧ се свързва исключително с аланите. Широко е разпространен и сред представитерите на т.нар. турбаслинска археологична култура, чийто носители са обитавали района на р.Белая в Башкирия, близо до гр.Уфа в 5-7 в. Те са определено потомци на приаралските кангари и алани. Късните алани появили се в Кавказ след 135 г. носят името хони и идват от земите около Аралско море – китайското Сутего, респ.Аланя или Аланго (Аланско царства) и Уананшана.

До подобни изводи стига и С.Толстов: “В 4-5 в. делтите на Амударя е Сърдаря са център на хионитската държава която възниква от древния сако-масагетски масив с примеси на алтайски елементи”. Тук Толстав открива следи от селища, наречени от него “блатни градища” защото са строени непосредствено до брега. Като уточним че под сако-масагети трябва да се разбират ранните кангари завладели Средноазиатското междуречие във 2 в.пр.н.е., а под „алтайски” елементи – сродните на юечжите, таштъкски, племена представени от племената аси, хони, създателите на късносарматската култура, нещата си идват на мястото.

Предвид обилието на реки, за което посочва гръко-римската географска традиция, се вижда че в ранното средновековие тази земя, между Каспийско и Аралско море е била напълно годна и много добра за обитаване. Тук се заселват хионитите и оттук воюват с Персия. Унгуз е тюркизирана форма на унгур, унгури, или оногури. Така е звучало самоназванието на хионитите – хоногури, оногури, название твърде познато за българското ухо.



От гледна точка на археологията, именно в този район, на долното и средното течение на Аму- и Сърдаря се откриват най-плътно сгрупирани некрополи, в които се откриват 80-90%, черепи с изкуствена деформация, в периода 2-7 в. Самата територия на Янцай, разполагала се е около Северното Приаралие, която всички изследователи свързват с аланите, е непосредствен северен съсед на „земята на хоногурите”.

Определен интерес представляват разкопките на некропола Бабий Бугор край село Болгары в Поволжието. Изследователката Е.А.Халикова го отнася към 12 в. Антрополозите показват поразително сходство на краниологичния материал с находките от Верхний Салтов, некрополите от Северозападен Кавказ и Прикубанието. Антропологичният тип на волжките българи, преди монголотатарското нашествие е сходен със сарматския. Според антропологичните формули Pearson, Trotter – Gleser, Дебец, средния ръст за мъжете е съотв.: 167,9, 168,7, 167,5 см и за жените – 161,4, 163,7, 161,6 см. Единствената разлика с ранносарматското население е по-грацилния скелет и малко по-ниския ръст.


Сражение между Сармати и Перси...

Племената уге са индоевропейските (тохарски) предци на уйгурите обитавали граничната зона между Усун, Кангюй и Алтай. В 80% при тях се среща ИДЧ. Техни непосредствени съседи са племената кюеше, споменати още във 2 в.пр.н.е. в „Хан-шу” като народи завладяни от хунну. Това са далечните индоевропейски (тохарски и угорски) предци на кипчаките, известни и като кумани.


Алански черепи с ИДЧ

Б.Фирщейн сравнява антропологичните характеристики на усуните и протоуйгурите (уге), доказва че усуните са с малко по-изразени монголоидни примеси (брахикрания) отколкото при уге, чиято европеидност е съизмерима със сарматската.

Според антропологичните въстановки на прабългарските черепи, Й.Йорданов рисува лицето на прабългарина: издължени лица с големи, изпъкнали носове, хоризонтални очници и сравнително добре развити скулови кости, високи чела, ИДЧ. Европеиди с лек монголоиден примес като кушаните и ефталитите в Средна Азия и аланите в Кавказ.

Ако се позовем на Амиан Марцелин който описва външният вид на аланите, като високи, белолики хора с кестеняви коси, красиви лица и издължени глави (от ИДЧ), можем да си представим как са изглеждали багатурите и багаините на Исперих.


Сражение между войските на Император Траян и Сарматите
Релеф върху Траяновата колона. Рим

От тези релефи можем да си направим заключения за бойните доспехи и физическия образ на старите българи.



Днес Българска академия на науките иска да бъде основан наш Музей по антропология .

20 000 скелета от Неолита до Възраждането, открити по българските земи, стоят на тавана на Института по морфология и антропология към БАН.

Директорът на института проф. Йордан Йорданов споделя желанието си да се отделят средства за изграждането национална костница, в която да бъдат положени ценните антропологични находки. До днес, все още няма музей по антропология, информира БНТ.

Професор Йорданов особено се гордее с възстановката на черепа на външния министър на Симеон Велики - Мостич, починал на повече от 80 години. Първоначалната представа за известна монголоидност в се оказва погрешна. Според Й.Йорданов тя се дължи на по-широките скули и очници. Носът е голям, гърбав и клюновиден. Коренът на носа е тесен, а основата широка и като цяло е изпъкнал напред .Мостич страдал от шипове., Хлътването на бузите му е свързано със старческата възраст и липсата на зъби, определя триъгълната брадичка, но най-интересното е, че в неговата погребална камера е намерен най-големият в историята надпис на старобългарски!!!

Именно наличието на ИДЧ, обаче, категорично изключва хунската или тюркска принадлежност на Мостич!!!



Интересни находки са и черепите, залети с охра, за да бъдат червени като кръвта.
Най-красивият възстановен лик е този на Тракийската принцеса, открита в царската гробница край Враца, свързана с династията на тракийското племе трибали, управлявала през IV в. пр.Хр. Тя е и лицето на антропологичната експозиция. Но тъй като ИДЧ не е характерна за траките и дако-гето-дарданските племена, възможно е принцесата, притежавала този белег на благородство, свързан с изкуствената деформация на черепа й, да е била от скитски произход.



В тази връзка Теорията за индоевропейския произход на българите получи подкрепата и на ДНК анализа.

Гените на българите са много близки до тези на народите в Памир, племената създатели на късносарматската култура. Това е заключението на научната експедиция “Тангра“, която e събрала генетични проби от жители на Афганистан и Таджикистан, предаде БНТ. Така към езиковите, антропологическите и археологически факти, теорията за индоевропейския произход на българите получи още едно потвърждение.


Сарматски войн. Релеф в Македония.

Памир, а не западен Сибир, е прародина на българите - доказа изследването на научната експедиция “Тангра“! С народите в Памир дори на пръв поглед си приличаме. И като лица и като бит, земеделски култури, фолклор. Прабългарите са типични представители на памиро-ферганската раса. Сред тях се срещат много северни и средиземноморски расови типове. Наблюдава се еднаквост с аланския и сарматски расови типове. Но пък генетичните доказателства са и най-неоспорими. Затова учените се постарали да вземат и проби за ДНК анализ в националната генетична лаборатория.



“Обориха се три основни тези, които сме ги учили в училище - първо че българският народ е изключително генетично разнообразен т. е. една мозайка, в която всеки е оставил от нашествениците по нещо, оказва се, че това не е така. Второто - в нито едно изследваните до момента българи не са открити азиатски гени, и третото, много интересно нещо - ние стоим много далеч от славяните“, каза д-р Славян Стоилов, член на експедицията "Тангра".

Измежду запазените артефакти от разкопки и погребения, намерени по българските земи, са съхранени черепи от древността, по които има следи от трапанации, след което хората са живели по още 10-15 години, които трепанации са направени по всички правила на съвременната медицина, въпреки че черепите са на хиляди години. “Ако ние докажем, че нашата народна медицина е тъждествена със старата персийска медицина, то до голяма степен тезата на експедиция "Тангра" ще бъде практически и емпирично доказана", допълва д-р Славян Стоилов.


Короната – шлем на Сарматските владетели.

Впечатлява силната й прилика с парадния шлем на българския хан Тервел, спасителят на Европа от арабското нашестви през 718г.


Изображение на парадния шлем на Хан Тервел, възстановка по открит негов оловен печат при строежа на моста над Босфора.