СКАЗАНИЕ ЗА БЕСИТЕ, ОРФЕЙ И ДИОНИСИЕВОТО СВЕТИЛИЩЕ - II част
...продължение от "СВЕТИЛИЩЕТО НА БЕСИТЕ" - http://alexandradelova.blogspot.com/2015/02/blog-post_13.html
В началото на април 2010г. излезе от печат книгата “Сказание за бесите, Орфей и Дионисовото светилище” на Свилен Топчиев, под редакцията на Петър Гелин. Повече от 10 години авторът и неговите съмишленици - Стефан Цигов, проф. Асен Карталов, Златка Димова са водели разговори с местни хора, събирали са история и предания. След което повече от година са търсени потвърждения в писмен доказателствен материал. Целта, която авторът и неговите приятели и съмишленици от сдружение “Суткя” са си поставили, е да събудят интереса на археолозите за продължаване на археологическите проучванията в този район.
НОВИ ПРОУЧВАНИЯ НА РАЙОНА НА БЕСИТЕ
Последният (или поредният) опит да се открие мястото на главното тракийско светилище на Дионис в Родопите бе направен от Пловдивския археологически музей с ръководител н. с. Костадин Кисьов. По време на първия етап от проучванията през лятото на 2002 г. е изследван района между Доспат и Девин и по-специално около върховете Виденица и Чала. През август 2002 г. археолозите от експедицията „Родопи 2002 – храмът на Дионис” откриват мраморна глава на римската императрица Юлия Паула, съпруга на император Елагабал. Вторият етап на експедицията през м. ноември 2002 г. локализира и римския път, който е свързвал античния Филипопол (Пловдив) със столицата на тракийското племе беси – Бесапара, и стигал до Никополис ад Нестум – селище в долината на р. Места (близо до днешното село Гърмен, обл. Благоевград).
Римския мост край село Змеица.
Търсенията в района на Доспат се основават на сведения от писмени извори, от които категорично се знае, че Александър Македонски при похода си към тракийското племе трибали, което населява Северозападна България (района на гр. Видин) през 335 г. пр. н. е., движейки се от гр. Филипи (дн. Драма) през проход в Родопите към Хемус (Стара планина), преди Филипопол се отклонява на два дни път (отиване и връщане) с кон в Родопите, за да посети светилището на Дионис, където му предсказват, че ще стане владетел на света. Според археолозите тези сведения са ориентир за търсенията, който локализира мястото на светилището в района на Пещера – Доспат – Велинград. Толкова може да измине човек с кон за един ден, отклонявайки се от стария римски път.
По време на археологическата експедиция на К. Кисьов през лятото на 2002 г. край с. Борино е открита пещера, в която е намерена гръцка керамика. Тя съвпада с времето на похода на Ал. Македонски. „Това са доказателства, че преди римляните да направят каменната настилка е съществувало търговско трасе, което е свързвало Гърция и по-точно македонската столица Пела, с Филипопол през периода ІV – ІІІ в. пр. н. е.
Третото голямо откритие на тази експедиция е най-ранното селище от 5-то хилядолетие преди Христа в района на Доспат. Досега Родопите се възприемаха от нашата история като късно заселена планина. А в действителност тя е била заселена още в каменно-медната епоха. При по-добри финансови възможности там ще се водят проучвания.
Светилището на Дионис се търси вече близо 120 години. То се издирваше в местността Гьоз тепе [вр. Виденица] в Западните Родопи. Информацията за това се появява в едно издание, публикувано във Виена през 1882 година.
Нашите проучвания обаче доказаха с голяма сигурност, че този район отпада като възможност там да съществува светилището, коментира археологът. Той е убеден, че може да се очертае територията Велинград, Доспат, Пещера като триъгълник, в който евентуално е разположено светилището на Дионис. Кметовете на селищата по трасето [на стария римски път] ще проведат мероприятия за разчистването му и за включването му в туристически маршрут.
Откриването на светилището на Дионис е от първостепенен интерес за българските археолози. Когато разказва за посещението на храма от Александър Македонски, летописецът подробно описал маршрута. По същия път е минал и Филип ІІ, бащата на Александър, когато е превзел Филипопол.”
Според Ариан: „Александър потеглил от Амфиполис и навлязъл в онази част на Тракия, която е населена с т. нар. независими траки. От лявата му страна останали град Филипи и планината Орбел. Разказват, че на десетия ден, след като преминал р. Нест (Места), той достигнал планината Хемус (Стара планина).”
От приложената карта на похода на Александър се вижда, че той повтаря маршрута на баща си Филип ІІ, когато е превзел Филипопол (Пловдив).
От Амфиполис, покрай Филипи (до днешния гр. Драма), пресича р. Нест (Места), прави малък обратен завой и навлиза в малко дефиле в района на днешното село Буйново, по долината на днешната р. Въча, покрай връх Чала, дн. с. Тешел, по долината на р. Въча, гр. Кричим, Филипопол, между гр. Берое (Стара Загора) и гр. Севтополис (Казанлък) достига Хемус (Стара планина) и продължава към Доросторум (Силистра). Вероятно в района на с. Тешел, с. Грохотно и гр. Девин е спрял войската си за почивка, а той с малка група е направил отклонение, за да поднесе дарове и да направи жертвоприношение на бог Дионис на неговото централно светилище.
Триградското ждрело
Разстоянието до района на вр. Сютка покрай днешния яз. Широка поляна, през по-късния Доспадски хан (на дъното на яз. В. Коларов – яз. Голям Беглик), за който пише краеведа Стефан Захариев, е около 30-40 км., което може да се измине за един ден с коне. Известно е, че траките почитат изгрева, което ни дава основание да предположим, че жертвоприношението е направено на другата сутрин.
Александър Македонски е искал да чуе думите на оракула на Дионис преди да потегли на замисления вече военен поход срещу Персия начело на обединените войски на гръко-македонския съюз. Отговорът бил благоприятен – димът от излятото върху олтара вино се издигнал над най-високия връх на планината и достигнал чак до небето. Жреците казали, че Александър ще покори света. Същия ден той се връща при войската си и продължава към Филипопол.
Разстоянието от град Филипи (дн. Драма) през гр. Филипопол, Хемус (Стара планина) е изминато за около осем дни (плюс два дни за жертвоприношение на Светилището на Дионис). Това показва, че войската на Александър се е движила безпрепятствено през земите на непокорните тракийски племена (сатри, дии, беси). Затова е спомогнало засвидетелствуваното уважение от младия пълководец към оракула и Светилището на Дионис.
Локализираният от експедицията „Родопи 2002 – Храмът на Дионис” с ръководител н. с. Кисьов античен път Филипопол (Тримонциум) – Пещера – Фотун – Никополис ад Нестум е търговски път, който е използван повече от римляните, след като в средата на І век от н. е. се настаняват трайно на Балканите (в т. ч. и в Родопите, на територията на непокорните меди, дии, беси). Градът Никополис ад Нестум е основан от император Траян в периода 102 – 106 г. от н. е.
След като се убеждава, че районът на вр. Виденица край Доспат не е мястото на Светилището на Дионис, експедицията продължава проучванията под название „Родопи 2003 – Храмът на Дионис” през лятото на 2003 година в района на м. Дженевра.
Там през август 2003 г. археолозите откриват близо до яз. Широка поляна в м. Дженевра тракийски храм, разположен на около 1 700 м. надморска височина. Според специалистите храмът е от ІІІ в. пр. н. е., от времето на Филип V. Той е обслужвал племето беси. Археолозите твърдят, че от всички 17 скални светилища, открити досега в Западните Родопи, това безспорно е най-голямото.
Освен това тук има и впечатляваща архитектура. Целият комплекс е заемал площ от около 2 декара, а култовата част е оградена с монументален крепостен зид с дебелина 2 метра и също толкова висок, изграден в циклопски стил от огромни каменни блокове, без спойка. Зидът е двулицев с пълнеж по средата от по-малки камъни. Общо дължината на зида е около 150 метра". Според него този начин на строителство е характерен за ранното тракийско строителство, при което са използвани техники, аналогични с тези на микенската култура. Прави впечатление, че някои от каменните блокове на светилището са прецизно обработени, все едно с шлайф- машина.
Към светилището са водили стълби, остатъци от които са запазени и до днес. Това е доказателство, че храмът се е посещавал непрекъснато за поклонения, а не само по празници, при това от голям брой хора.
Подобна архитектура няма в нито едно от останалите култови места на траките, открити до ден днешен, твърдят археолозите. На самия връх екипът на д-р Кисьов е открил две сгради с масивни блокове за основи. По-голямата е с кръгла форма, а другата е правоъгълна. Във вътрешността им засега са открити множество фрагменти от култова керамика, включително и от съдове, достигали до 1,5-2 метра височина.
В кръглата сграда са намерени скални врязвания и останки от глинобитен олтар, украсен с геометрични фигури, щамповани с шнур. Откритите части на храма са идентични с тези от олтара, намерен преди години на Небет тепе в Пловдив.
Огромният зид и олтарът напълно съвпадат с описанието на римския историк Макробий за светилището на Дионис, според който то е било с кръгла форма и е било опасано със зид, висок около два метра. Храмът е бил "отворен" към небето, т.е. е нямало покрив. В средата се е намирал олтар, върху който тракийските жреци са извършвали гадаенията си.
Светилището е близко до открития през миналото лято античен път, чието трасе е използвано от Александър Македонски при похода му срещу Филипопол. Според учените една от най-ценните находки е керамиката тип "Цепина", която се свързва със съществуването на голямо централно светилище в Западните Родопи. То може да се свърже и с открития надпис в античния Пистерус край сегашното село Ветрен, който информира, че пътуващите търговци от Гърция за вътрешността на Тракия през Западните Родопи е трябвало да получат разрешение от бог Дионис. Това е още едно доказателство, че светилището на тракийския бог се е намирало в триъгълника между Батак - Пещера, Велинград и местността Дженевра.
Изглед към яз. Дженевра
Въпреки всички съвпадения още е рано да се твърди със сигурност дали става дума за прословутото светилище на Дионис. Това може да се каже, след като да бъде проучен целият храм, коментира д-р Кисьов.
Както вече посочипме, светилището в м. Дженевра се разполага върху площ от 2 дка. Култовата му част е оградена от зид с дължина 150 м. Строежът е в циклопски стил от големи обработени камъни без спойка. Открити са каменни стълби, които водят към ритуално скално съоръжение. Точно на върха археолозите са открили две кръгли култови сгради от камък. Под тях има скални врязвания и идеално оформени площадки. Вероятно там са извършвани предсказания. В едната сграда е очертан олтар без покрив, украсен с геометрични фигури.
Според римския автор от ІV-V в. от н. е. Амбросий Теодосий Макробий по подобен начин е изглеждал храмът на Дионис, посетен от Ал. Македонски. Макробий описва кръгъл храм, отворен към небето. В центъра на кръглото помещение е бил разпалван огън и по пламъците, които се издигали нагоре, е гадаела жрица. А съгласно твърдението и свидетелството на римския историк Гай Светоний Транквил, когато бащата на Октавиан Август, водейки войските си из Тракия, посетил свещеното място на Дионис и се допитал до оракула за сина си, „лумнал такъв огън, който се издигнал над светилището”.
Крепостта Цепина.
Освен палене на огън, в светилището са извършвали и възлияние с вино. Когато извършили възлияние на вино в огъня за Ал. Македонски, димът се издигнал до небето, което било разтълкувано от жреците като предсказание, че Александър ще покори света.
Датирането на светилището, открито през 2003 г. в м. Дженевра от ІІІ в. пр. н. е. е знак, че то е едно от най-важните светилища в Родопите, но не е централното светилище на Дионис, което съществува още от времето на Орфей – ХІІІ в. пр. н. е. и преди това.
ЕЗИКЪТ НА ТРАКИТЕ И ТОПОНИМИЯТА НА ЗАПАДНИТЕ РОДОПИ
Най-добрите изследователи на тракийския език са акад. Иван Дуриданов и акад. Владимир Георгиев. Познатите ни запазени чисто тракийски думи, на които тези учени са посочили точния смисъл, не са много. За наша радост между тези думи са думата „bess(a)” – вяра и думата „para” или „phara” – село, заселище или пазарище.
Съчетанието от тези две думи дава названието на столицата на бесите – Бесапара (Бесафара). Това е селището (пазарището) на бесите. Но тъй като самата дума „bess(a)” означава „вяра”, то за всички в древния свят бесите са били „вярващите”, „хора на вярата”. Всичко за бесите е било подчинено на вярата и на култа към Дионис. Дори и тяхната смелост и жертвоготовност е произтичала от вярата им, че достойният живот и достойната смърт ще отведат душата им в един по-добър свят, където ще получат всичко, за което са мечтали. Да си припомним, че когато се е раждало дете, траките са плачели (чакат го страдания), а когато някой е умирал достойно, са се радвали (отива на по-добро място, в по-добър свят).
Бесапара е била административен и търговски център на бесите. В Интернет страницата на с. Паталеница – Баткун, е отбелязано, че „През средните векове Баткун е бил най-големият град-крепост в Пазарджишко. Бил е околийски център и седалище на митрополит. След основаването на Пазарджик през 1485 г. постепенно Баткун загубва славата си и в началото на ХІХ в. се очертава като малко село.” Светилището на Дионис е забравено, пазарът е изместен от турците в новото селище Татар-Пазар (Пазарджик). Бесапара (при с. Синитево и при с. Баткун) влиза в историята.
Най-старото име на Пловдив, е тракийското Пулпудева, а не Филипополус, както е бил наречен от Филип IV Македонски. “Късните” поселници българите ОБАЧЕ не го наричат така, а Пълдин – производно на Пулпудева. Същото е и със Стара Загора. Тракийското й име е Берое, латинското Аугуста Траяна, такова е и през 7 век. Българите го наричат Боруй, произлизащо от Берое. Така е и със София. Византийското й име е Триядица, предходното й е Сердика по името на местното тракийско племе серди. Българите я нарекли Средец, получено от Сердика.
Някои тракийски имена и до сега не са побългарени. Наричаме ги със старите им тракийски имена като: Вакарел, Арда, Перперек, Велека, Ерма, Марица, Панега, Огосово, Кабиле, Нишава и много други. Всички наши големи реки, а много и от по-малките са с тракийските си имена и сега, или незначително побългарени като: Струма от Стримон, Тунджа и Тъжа от Тунзос, Искър от Истос, подобно е и с Осъм, Огоста, Места, Вит, Стрема и Дунав от Дунаве, както Родопи от Родопе. Дори лично име като Борис е тракийско, което значи мъж. Било популярно с прилагателното Мука.
Други интересни тракийски думи са: „suka” – пукнатина, цепнатина, теснина, и „suku” ( „suk(a)”, „sykos”) – момиче. Прави впечатление, че за думите „цепнатина” и „момиче” се използват думи с общ корен „suk” или „suka”. За нас е интересно, че най-високият връх в Пазарджишко е връх Сютка. Дали за траките този връх не е бил „Су(т)ка” – връх Цепнатина (Цепина)? И откъде би могло да дойде това название?
Изглед от връх Сутка
Днес, непосредствено под връх Сютка (Сутка) има един извор, който представлява бликаща вода от цепнатина (цепка в скалата). Наречен е Момин кладенец, но нали на тракийски момиче е също „suk(a)” – цепнатина, която е извор на живота.
Според един от вариантите наименованието на Доспатската река Rodopa (Rudupa) се пренесло върху планината и тя е наречена Родопа (Родопи). Дали тук случаят не е аналогичен и наименованието на този извор „suk(a)” – „момин” или „цепката”, „цепина” не се е прехвърлил върху върха, който е бил наречен Su(t)ka (Сутка) – връх Цепина?
От най-дълбока древност върхът с името Сутка (Цепина) е бил познат на траките. Логично е главната крепост, която е защитавала селищата, светилищата и подстъпите към този връх, да бъде наречена Цепина. В последствие, когато смисълът на думата „su(t)ka (сутка)” е бил забравен, се е родила легендата за процепването на планината между „Алабак” и „Каркария” и така се е появило наименованието „Цепина”. В началото наименованието е било Цепинска котловина, но по време на турското владичество, понеже турците не са могли да изговарят „ц”, е станало „Чепино” и „Чепинска котловина”.
Крепоста Цепина,-жилище-на-бесите
Преклонението на траките пред великолепието на планината и пред чудото на бликащата от скалата вода е сложило отпечатък върху целия регион. На тракийски „kaba(s)” значи „мочурище”, „блато”. Местността с име „Кабата” е точно под връх Сютка (Сутка). Там има множество извори на надморска височина около 2 000 метра, което шокира геолозите, тъй като наоколо всички върхове са по-ниски, а са безводни. Част от тези извори са каптирани и са свързани с водопровода на община Ракитово.
Наличието на много вода е послужило като основание през 50-те години на ХХ век връх Голяма Сютка да бъде наименован връх „Голям Воден”, а връх Малка Сютка – връх Малък Воден. Вероятно при това преименуване на върха са имали предвид и източния култ към богинята Иер Су. Иер значи земя (скала), а Су – вода, което значи, че името на върха трябва да се произнася Сутка. Местното население не е възприело тези наименования и скоро се възстановяват автентичните тракийски топонимни имена – Малка и Голяма Сутка .
Преименуването на тракийското звучене Сутка в Сютка вероятно е станало по време на турското владичество. На турски „Сют” значи „мляко”. И понеже на върха има много варовик, мрамори и често е потрит с мъгли, да е вложен смисъла на „млечния” връх, „белия” връх. Това отново показва, че тракийският смисъл на думата „su(t)ka” – цепнатина, цепина, вече е бил забравен.
Много преди Освобождението, в книгата си „Географико-историко-статистическо ОПИСАНИЕ на Татар-пазарджишката кааза” краеведът Ст. Захариев нарича най-високия връх в Пазарджиишко „Гьоз тепе”. „Гьоз” на турски означава „око”, а „тепе” – връх. С други думи – връх „Окото”.
„ Бесите, … били по-учени и по-образовани от своите съплеменици, … и да основат едно гадилище (Маντεiоν) на най-високия връх на планината Родопа в името на бога Сива, или на индийски некой цар Диониса (на тая планина най-високият връх се намира в пазарджишката област, от турците наречен Гьоз-тепе, заради пространният изглед дето има и ся види много надалеч към юг, изток и север, и понеже тамо има великолепни развалини от мраморни сградия, послани с мозайк, вероятно тамо да е било гадилището на нашите предци), за което Херодот доказва, че не е било по-малко важно и по-долне от Делфийското прочуто гадилище…”
Когато свържем това наименование – връх Окото – с идеята, че там е било прорицалището на Дионис, можем да открием двоен смисъл. В прекия смисъл това е великолепния изглед към Рила, Пирин, Тракия, Стара планина, Средните Родопи. В преносния смисъл, чрез присъствието на пророчицата и жреците, това е духовното око на света, което се вглежда в миналото, настоящето и бъдещето.
ЧЕПИНСКОТО КОРИТО - СЪРЦЕТО НА БЕСИТЕ, СВЕЩЕНАТА ЗЕМЯ НА ДИОНИС
СТАРИТЕ ТРАКИЙСКИ И РИМСКИ ПЪТИЩА
Разположението на бесите в центъра на територията на независимите тракийски племена е много благоприятно. Това означава, че централното светилище на Дионис и второстепенните светилища са имали двойна защита. От една страна, за да се стигне до светилището, е трябвало да се премине през земите на някое от съседните племена, а това е давало време на бесите да се организират за защита. От друга страна – районът на Северозападните Родопи е естествено защитен от планината. Бесите са контролирали двата известни в древността прохода: най-известният – прохода „Суки” (наречен по-късно Траянови врата) и прохода Аконтисма. През по-късните години, по време на Сапейската династия на Одриското царство, за защита на свещената територия вместо Аконтисма решаващ е станал Доспатският проход.
На тракийски „Суки” означава „цепка, теснина, цепнатина”. Древните автори така го и описват, като един процеп, през който се преминава, за да се отиде от Тракия към Дунав. Проходът „Суки” лежи на главния военен римски път на Балканите – Виа Милитарис . Той свързва Мала Азия с р. Дунав, а главните станции по него са: Константинопол, Адрианопол (Hadrianopolis, дн. Одрин), Филипополис, проход „Суки”, Сердика (София), Ниш (Nasis), Белград (Sigindunum). По долината на р. Вардар (Axios) този път се свързва с Виа Егнация. Пътят Виа Егнация свързва основните крайбрежни градове: Тесалоники (Солун), Сяр, Филипи (около дн. Драма), Дорискос (дн. Александропулис), Византион (Константинопол).
Тунелът „Траянови врата“ по пътя към София
В античността проходът носи името Суки (на латински: Succi), а непосредствено до него е изградено укрепление и пътна станция на име Соней (на латински: Soneium).
През Средните векове проходът е наричан "Царски проход" (на гръцки: Βασιλική κλεισούρα) или "Царски врата" (на гръцки: Βασιλική πύλη), а по-късно и "Български проход" (на гръцки: Βουλγαρική κλείσις). Проходът влиза в историята през 986 г., когато византийският император Василий II предприема поход срещу България в стремеж да откъсне български територии. На 17 август българската войска начело с цар Самуил пресреща византийците при прохода Траянови врата и напълно ги разбива (битка при Траянови врата).[3]
Името "Траянови врата" е използвано за пръв път от историка Антоний Бонфиний (1427-1502) във връзка с похода на Владислав Варненчик, който преминава с войските си прохода през 1443 г. По време на турското робство проходът е наричан и с турското име "Капъджик дервент" (от турски: kapı, капия, врата и dervent, проход), както и "Маркова капия". Огромната арка на римската порта, висока около 18 метра, била запазена до 19 век.
Входът на крепостта и мемориалната плоча, поставена на 19 август 2006г.
В периода от 102 до 106 г. император Траян е построил град на р. Места (Nestos) в чест на победата си над даките през 101 г. Нарекъл го Никополис ад Нестум (Град на победата на Места). Естествено, мястото на този град не е избрано случайно. Той е свързан с прохода , който се намира в района на м. „Беглика”.
Там между язовирите Малък и Голям Беглик е известната и до днес местност „Железни врата”, до м. Доспатски проход.
Язовир Доспат
След като разбива през 107 г. даките, превзема столицата им (Sarmizegetusa) Сармизегетуса и превръща Дакия в римска провинция. Траян решава и още един проблем – изселва част от бесите от северната страна на Дунав. Той не е забравил, че римляните са смятали бесите за „врящ вулкан”, който може всеки момент да избухне, както през 16 – 11 г. пр. н. е. или през 26 г. от н. е. Още повече, че плановете му са били за действително приобщаване на Тракия и Родопите към римския начин на живот.
През 109 г. императорът се заема със строителството на Виа Траяна . Трасето му е разположено върху частично съществуващ стар тракийски път. Той свързва Никополис ад Нестум по долината на Места с Виа Егнация в едната посока. В другата посока по Виа Траяна може да се стигне до р. Дунав, като главните станции са: Доспатски проход (Железни врата), Филипополис, Берое (Стара Загора), Стара планина – Върбишки проход (Проход на Републиката), р. Дунав.
Никополис ад Нестум е основан през 106 година на мястото на тракийското селище Александрополис от римския император Траян, в чест на победата му над даките. В превод от латински името му означава „град на победата, разположен при Места“.
Никополис ад Неструм е един от малкото запазени антични градове в България и единствен в Родопите от периода на римското владичество на Балканите. Обявен е за археологически и архитектурен паметник от античността и средновековието.
Никополис ад Нестум е разположен на пътя, свързващ Егейския бряг с главната магистрала Виа Егнация през Родопите, Тракийската низина и Филипополис (днешен Пловдив). Това благоприятства за формирането му като център с икономическо, политическо и културно значение в периода на своя разцвет през периода 2 - 6 век. В града са сечени монети от времето на император Комод (180-192 г.) до управлението на император Каракала (211 - 217).
Намерените монети и оброчни релефи свидетелстват за почитането на божествата – Зевс, Плутон, Хермес, Тракийския конник, Асклепий и Хигия, както и речния бог Места и почитаните от траките Арес и Дионис. В края на 6 век градът е разрушен от славяни и авари. През 9 - 10 век градът отново се възражда под името Никопол и просъществува чак до 13 век, когато загива при походите на кръстоносците. През Късното Средновековие на част от мястото има българско селище, а в югоизточната част на укрепения град – турски чифлик. През османското владичество градското селище се измества на няколко километра на запад като името му се запазва във формата Неврокоп (днешен Гоце Делчев).
С Виа Траяна е свързан известният Кемеров мост, който свързва гр. Девин с виа Траяна. Възможно е първите римски пълководци, следвайки Александър Македонски, да са навлизали в Родопите през района на Триград, по р. Кричим, пресичайки р. Караджадере (приток на Доспатската река) в района на Кемеровия мост, по стари тракийски път през с. Фотун ( дн. Фотиново) към Филипополис. Другият възможен вариант е по поречието на р. Кричим, р. Въча към Филипополис.
По сведение на Константин VІІ Багрянородни [62] по негово време (ХІІІ век) Византия е била разделена на 12 области. Първата област е Тракия. Тя включва 5 окръга. Авторът изброява окръзите и главните градове в тях. Третият окръг е Тракийски, ръководен от Консилиарий и има 5 града: Клима Местикон и Аконтисма, Филипополис, Берое, островите Тасос и Самотраки. Както се вижда, този окръг включва родопската и тракийската част от Виа Траяна и селищата на островите Тасос и Самотраки. Тук първият град „Клима Местикон и Аконтисма” показва името на града през ХІІІ век и мястото му – до прохода Аконтисма.
Траяновият град Никополис ад Нестум е допринесъл за възхода на района, за приобщаването на Родопите към римския начин на живот. Там са сечени монети по времето на няколко императора след Траян: Комод (176 – 192), Септимий Север (193 – 211), Каракала (192 – 217) и Гета (209 – 212), убит от брат си Каракала. Намерени са монети с образа на Юлия Домне – жена на Септимий Север, майка на Каракала и Гета.
След създаването на Никополис ад Нестум, пътят от с. Фотун през Доспатският проход продължава към Доспат и Траяновия град. Това се потвърждава и от втория етап на археологическата експедиция „Родопи 2002 – Храмът на Дионис) през ноември 2002 г., която локализира трасето на пътя Филипопол – Бесапара – Пещера – с. Фотиново – Доспат – Никополис ад Нестум (дн. с. Гърмен).
За уточняването на мястото, през което са навлизали римските войски в Родопите спомагат и картите, които са се ползвали в началото на новата ера от римляните и от описанията на римския хронист Амиан Марцелин (р. 330 т.), описал историята на Римската империя от 353 г. до 378 г. В книгата си „Римска история”, гл. ХХVІ той уточнява, че има три прохода за навлизането в Тракия: през крайбрежна Дакия (Върбишкия проход), най-известният – прохода „Суки” и третият – от Македония и Илирия, наречен Аконтисма. От картата, Приложение № 3 се вижда мястото на Суки – между Хемус и Родопите и на прохода от Македония през Родопитe – днешния Доспатски проход.
Мястото на Аконтисма е уточнено от други източници – на около девет километра от гр. Филипи.
След навлизането в Родопите през м. Беглика се навлиза в свещената територия на бесите. Там са били основните боеве между римляни и беси. Пълководецът Лукул и Брут (убиецът на Юлий Цезар) само са преминали и битката е била да се отвори пътят. Филип V Македонски също се е бил с бесите, за да премине през Родопите към Филипополис при неговия поход през 184 – 183 г. пр. н. е.
Траян е осъзнал, че земята на бесите е богата не само на митове и легенди, но и на злато и сребро. Недалеч от пътя Виа Траяна е връх Сребрен (името не е случайно).
.jpg)
Изглед към връх Сребрен
Наблизо е и м. Ремово, в района на гр. Ракитово, където има тракийски и римски рудници. Пътищата са били артериите на римското могъщество и начин за експлоатация на богатствата на покорените земи.
По времето на турското владичество пътят Виа Траяна е възстановен. За това свидетелства Трендафил Керелов в своята книга „Батак глава не скланя” (стр. 16): „През пролетта на 1671 г. султан Мехмед ІV дошъл на лов из доспатските гори. За този прочут ловен поход на султана са били направени много пътища. Тогава били възстановени старият римски път през Персенк и Чернатица (от него и до днес стои непокътнат отколешен турски кълдаръм) и друмът, по който някога е преминал Александър Македонски на път за страната на трибалите.”
Султан Мехмед ІV е наречен Ловец. Той много обичал доспатските гори. Може би поради тази причина те са се запазили по-добре от останалите гори почти до Освобождението.
Истинските родопски гори са предизвиквали удивление у всеки, който мине през тях. Римляните са наричали горите на Родопа „Великата българска гора”.
Трендафил Керелов е описал възстановяването на античните пътища по разкази на възрастни батачани, които са предавани от поколение на поколение. Султанът идва през пролетта на 1671 г. и влиза в Батак. Батачани го посрещат и му поднасят дарове. Той приел даровете и почитта, без да слиза от коня, за да покаже превъзходството си като господар на тази земя. Същото се повторило в края на есента на същата година, когато си заминавал.
Батачани, а така също и християните от околността, са работили по възстановяването на пътищата, а били увеличени и данъците в Пловдивска околия, за да се съберат пари за ремонта. Това научаваме от преписка на Христо Попконстантинов, запазена в Молдавския манастир: „…същата година излезе султан Мехмед на Доспат и беше много тежко за християните. Възложи се тогава на Пловдивска околия 5 000 кила жито и данъка стана по 40 гроша на къща заради пътища…”
В село Фотиново, община Батак и сега съществуват 7 римски моста. Пътищата са били охранявани строго от римланите. За тази цел в селищата са разполагани римски гарнизони. Там, където не е имало селища, са правени римски военни лагери. Такъв лагер има в района на вр. Малка Сютка. Това място се нарича от местните хора „Казармите” и там често обикалят иманяри. Непосредствено до мястото на гарнизона е м. „Желязна врата”. Там е и мястото на римска монетарница.
следва продължение..."КРАЯТ НА СВЕТИЛИЩЕТО"... - http://alexandradelova.blogspot.com/2015/02/iii.html
Няма коментари:
Публикуване на коментар