от града на Ваал
По материали на ИГОР МОЖЕЙКО
Ще започнем с дълъг цитат:
"В някои места на Земята са се запазили останки от древни постройки, които смайват с мащабите си, особеностите на конструкциите и други "загадъчни" детайли.
Трилитите на Баалбекската тераса например, разположени в подножието на планината Антиливан, представляват гигантски, грубо обработени блокове, дълги до двадесет метра и тежки около хиляда тона. Тези блокове са докарани от кариера и са издигнати на височина до седем метра - задача, която е трудно да се реши дори с помощта на мощните средства на съвременната техника. В самата кариера е останал огромен, одялал, нo неотделен от скалата камък. Дължината му е 21 метра, ширината - 4,8 - и височината - 4,2. Биха били необходими обединените усилия на 40 хиляди души, за да се помръдне такъв блок от мястото си.
Досега не могат да се смятат решени въпросите: от кого, кога и с каква цел са изсечени тези "циклопични" плочи?".
И така, при планината Антиливан (по-точно при хребета й) в Южен Ливан се намира тайнствената Баалбекска тераса, за която някои твърдят, че е възможно да е построена от космонавти като площадка за кацане на малки ракети. А ако не е, то "не може да се смятат решени въпросите "от кого, кога и с каква цел са изсечени тези "циклопични" плочи?" Но хайде да направим пътешествие из този край и да видим на място какво представлява Баалбекската тераса.
Упътвайки се за Баалбек, ние оставяме брега на Средиземно море и се изкачваме по сухите склонове на Ливанските планини, като следваме пътя, по който са вървели преди две хиляди години пети македонски и трети галски легион на император Август.
Покорени са крайбрежните финикийски градове и новият град- лагер Бейрут, наречен Колония Юлия Августа феликс Бейрутус, тоест щастливата колония Бейрут на Юлия Августа (дъщерята на императора), останал назад, където флотата сигурно охранявала легионите откъм тила.
Отпред е Хелиополис - малък, но богат семитски град, наречен така от Селевкидите, наследници на Александър Македонски в чест на бога Слънце. По-рано градът се е наричал Баал Бек - Градът на Ваал.
Баалбек е един от най-старите градове в света. Първите жители по тези места са се заселили 5000 г. пр. Хр.
Римляните знаят, че Хелиополис е древен център на финикийската религия, чиито мъже са известни с красноречието си, а жените - с красотата си. Тук живеят най-добрите флейтисти в света и се извисяват прекрасни храмове, посветени на Слънцето. От седловината се вижда широка долина - до десет километра широчина и около сто дължина. От другата й страна са рижите и виолетовите склонове на Антиливанската верига, на чиито върхове по половин година не се стопява снегът.
Южната част на долината представлява обраснало с тръстика езеро; към север местността се издига и там, сред реки, стичащи се към езерото, се намира градът - редица от къщи, заобиколени от каменни огради, покриви на пазари и по средата - хълмът на Акропола, увенчан от няколко малки храма, построени по елински образци.
Легионерите се спускат надолу, без да се грижат за охрана и без да се престрояват в бойни редици. Походът не е дълъг и труден, и легионерите починали си след боевете, загрубели от вятъра и загорели, весело си разменят шеги. Не можеш да си спомниш улиците на колко градове са видели тези легиони. Един град повече, един по-малко...
Този обаче, бил наистина различен....
Главният храм на Баал, построен в незапомнени времена, бил посветен на арамейския бог Хадад, бог на мълнията и гърма, който бил властен да изпрати дъжд на полята, за да зрее реколтата, и порой, за да унищожи тази реколта. Главата на Хадад била увенчана с лъчи, по времето на селевкидите го отъждествявали с бога Слънце и затова след идването на римляните храмът на Хадад станал храм на Юпитер Хелиполитанус. Реконструирали го и го разширили, броят на поклонниците растял и получилият известност храм дал ново име на града - Хелиополис.
Града на Ваал или комплексът от храмове БААЛБЕК сега е разположен на стотина километра от Бейрут, на изток от река Литани, в долината Бекаа в източен Ливан. Не така известен като Египетските пирамиди или Стоунхендж, но със също толкова спорно съществуване и предназначение, оставил не малка следа в историята на света.
Предполага се че комплексът е строен в края на миналата ера, но има непотвърдени теории и за по-древен произход. По принцип се смята, че градът води началото си още от финикийската епоха, като името му на асиро-финикийски е означавало “Град на слънцето”. Хелиополис, както по-късно го наричат наследниците на Александър Македонски, а после и римляните, означава същото.
Все още са се запазили останките от Акропола на който е имало два олтара, в дъното се извисявал храма на Юпитер (цар на боговете в римската митология), който реконструирали върху храма на арамейския бог Хадад издигнат още от финикийците, а отстрани – храм на Бакхус (бог на виното при гърците). До Акропола в града на Слънцето е водел монументален вход – Пропилея (букв. на гръцки “преди вратата”) – с ширина на стъпалата 43 м. и портик с колони пред вратата с дължина 50 м. За съжаление от 12-те колони на Пропелията са запазени само четири-пет, както и основите.
След Пропилеята има голям вътрешен двор със шест страни с диаметър 62 м. Смята се, че той е построен през римско време с подчертано влияние от Изтока и е единственият такъв двор в древното строителство разположен пред храм. Ограден е с 30 колони с височина 8 метра. След този дворследва големият двор с дължина 135 м. и ширина 113 м. и с двата олтара от двете страни. На края на големия двор се е извисявал храма на Юпитер, построен по време на управлението на император Нерон (54-68 г. пр. Хр.).
Зданието на главния храм, в дъното на големия двор, имало правоъгълна форма с размери 89х49 метра. Покривът бил подпрян на 54 коринтски колони. Обиколката им била 7 метра, а на височина достигали 19,8 метра (заедно с пиедестала - 24метра). Площта, на която са разпръснати обломките от разрушения храм е 5 кв. километра. На 50-тина метра встрани от храма на Юпитер се намира почти напълно запазения храм на Бакхус (гръцкият бог на виното). Той е дълъг 69 метра и широк 36 метра. Състои се от 50 колони с височина 18,20 м.
Но най-интересното и внушително в целия комплекс и храма на Юпитер Хелиполитанус - това са основите на храма, съставени от колосални каменни блокове. Югоизточната основа на храма е изградена от девет реда такива блокове, с размери 11х6х3 метра и тежки повече от 300 тона всеки. Върху тях са положени три колосални мегалитни блока, наречени "Трилитон", с размери 21х5х4 метра и тегло над 800 тона всеки един, поставени хоризонтално в основата на долната част от конструкцията. Изработени са и са напасвани изключително точно. Това са най-големите обработени камъни в целия свят.
Вижте човешките фигури в сравнение с фундамента и дебелината на колосалните мегалитни блокове от "Трилитрона".
Загадка е, как са били транспортирани тези блокове до мястото на строежа и още повече - по какъв начин са били издигнати на повече от 7 метра височина! Римляните не са имали технология, с която да пренесат и да положат на такава височина каменни блокове с такива размери и такова тегло. Кой тогава е построил този гигантски фундамент и с каква цел? Арабите смятали, че Баалбек принадлежал на митичния Нимрод. В един арабски манускрипт, намерен тук, се казва, че Нимрод изпратил гиганти, за да възстановят Баалбек след Потопа. Местните мюсюлмани смятат до днес, че пренасянето на гигантските блокове, е извън възможностите на човека.
В кариерата, намираща се на половин километър разстояние, лежи още по-голям блок, наречен "Южният камък", чиито размери са 23х5х4 метра и тегло около 1050 тона. Обелискът е окачествяван като „артефакт не на мястото си”, заради високата технологична трудност, свързани с пренасянето и изправянето на толкова голям обект, предполагаемо не съответстващи на технологичното ниво на народите създавали го.
Стои и още един въпрос на който не е намерен отговор - защо било нужно на древните строители са се измъчвали с такива тежести, след като би било по-просто, да разрежат гигантските монолити на части, с по-малки размери? За съжаление отговор на тези въпроси все още няма, а войните, които се водят в района застрашават комплекса – запазил се през вековете, но неустойчив на човешкото посегателство.
След завоюването на Близкия Изток от римляните значението на Хелиополис продължавало да расте. И не само заради това, че тук се намирал храмът на Юпитер-Хадад. Хелиополис контролирал плодородната долина, богата с изворна вода, гори, лозя, бил най-големият пункт, където спирали за почивка керваните, пътуващи от крайбрежието към вътрешността на страната, освен това служил за военна база на римляните. Оттук римските пълководци тръгвали в походи срещу царството на Партите.
През 116 година при оракула на храма на Юпитер в Хелиополис се явил император Траян. Решил да провери всезнаещия пророк и вместо въпрос му предал чиста плочка за писане, завита в плат. В отговор получил също такава; това уверило императора в проницателността на оракула.
- И тъй, какъв ще бъде окончателният отговор? - попитал императорът. На Траян дали връзка съчки, увити в парцал. Следващата година императорът загинал в Киликия. Тялото му изгорили на огън от съчки. Предсказанието се сбъднало. Така гласи преданието. Разбира се, императорът би могъл и да не загине и тогава същите съчки можело да бъдат изтълкувани другояче. Но за нас е важно друго - през II век храмът в Хелиополис станал толкова известен в древния свят, че дори римските императори се обръщали към неговия оракул.
Император Антонин Пий (138-161 г.) заповядал на мястото на стария храм на Юпитер да се започне построяването на нов, най-големия в света. Били нужни огромни средства и множество роби. Вниманието на римския двор към строителството в долината на Ливан се засилвало още и от това, че през тези години самите римски императори не били чистокръвни римляни: Септимий Север се сродил с ливанската фамилия на Юлий Басиани от Емеса и синът му, император Каракала, бил вече наполовина ливанец.
И за следващите императори от династията на Северите далечната ливанска долина престанала да бъде чужда, това била къщата на тяхната майка и на жените им. Майката на Каракала, умната и властна Юлия Домна, помагала на мъжа си Септимий Север,а след това и на сина си да управляват държавата. В Рим се появяват много учени и държавни дейци от Ливан и Сирия. Предприемчивите потомци на финикийците завземат ключовите позиции в империята. Ливанци и сирийци командуват легиони, търгуват, заседават в сената.
Каракала и майка му пишели думата "Хелиополис" на монетите си. По тяхно време се и разгърнало с пълна сила строителството, започнато от Антонин Пий. Храмът на Слънцето, а и целият акропол, построен от императора, възхищавал пътешествениците и пилигримите. Нищо не могло да се сравни с този акропол в цялата Римска империя, дори в самата столица.
И след много години, когато Баалбек бил завладян от арабите и акрополът превърнат в крепост, те били сигурни, че той е построен от великия цар Соломон. Нали нито един, с изключение на Соломон, нямал власт над духовете, а освен тях никой не би могъл да построи такъв храм.
Сигурно арабите не са знаели за съществуването на пришълци от други планети. Акрополът не бил довършен. Строителството му се проточило и войнишките императори, които управлявали империята през годините на залеза й, не могли, а и не искали да влагат луди пари в създаването на храма. Но завършването му било толкова близо, че вече при Каракала започва да действува и малцина се досещали, че първоначалните планове на архитектите не били изцяло осъществени и храмът не бил въздигнат толкова великолепно, колкото се искало на Каракала. ...
Огромна стълба, на която би могъл да се събере цял легион, водела към колонадата над главния вход в акропола. Арката на входа, украсена със скулптури, била висока петнадесет метра и широка десет. Като минел под нея, посетителят се озовавал в шестоъгълен двор, също ограден от колонада. След него се намирал още един двор на акропола - главният. Той заемал повече от хектар. По средата му се издигал грамаден олтар.
Колоните, ограждащи площада, се ценели едва ли не като златни. Тези порфирови колони били изсечени в кариерите на Египет, близо до Червено море. Обработили ги и ги шлифовали в Египет, след това ги довлекли до Нил, превозили ги върху шлепове до Александрия, после ги натоварили на кораби и отпращали към Бейрут. От там, отново чрез влачене през планините, били закарани в Хелиополис. Също такива колони са намерени в Рим и дори в Палмира. В сравнение с колоните на храма на Юпитер те не са големи, но все пак тежат няколко тона.
Очевидно транспортирането на далечни разстояния на тежести от такъв мащаб е било напълно по силите на древните. Главният двор се затварял от храма на Юпитер - център на акропола и на целия Хелиополис. Храмът стоял върху грамадна платформа, която се разполагала върху плочи. Всяка от тях е с дължина двадесет метра, височина пет и широчина четири.
Да се изсече и достави на мястото на строителството такава плоча, не било леко, но архитектите били замислили това не заради създаването на легенди за духовете на цар Соломон или за извънземни пришълци. Под храма се намирали обширни подземия и плочите служели за тяхно покритие.
Освен това районът на Хелиополис бил подложен на чести и силни земетресения (по-късно те разрушили голяма част от храмовете). Затова било решено фундаментът на храма да се издигне колкото се може по-здрав. Обемът на работата се оказал не по силите дори на най-добрите строители на Римската империя. Само три плочи били наредени във фундамент на храма. Те и получили след това името "трилитон". Всяка от тях тежи почти хиляда тона и от нея може да се построи сграда, дълга двадесет и висока петнадесет метра и с дебелина на стените половин метър.
Внимателният наблюдател ще забележи, че във фундамента на храма е трябвало да има четвърта плоча. Мястото й е заето от няколко други плочи със значително по-малък размер. Защо е станало така? Материалът ли не е стигнал, или космонавтите са бързали?
Обаче се оказало, че четвъртата плоча съществува - тя се намира в каменната кариера близо до Баалбек. Теглото й надхвърля хиляда тона. Плочата е толкова голяма, че изкачилият се на нея човек прилича на мравка върху куфар.
По плочата могат да се забележат следи от секачи, с които хилядите каменоделци са дялали страните й. И тук вече не остава никакво място за космонавтите. Дори най-запаленият им привърженик няма да твърди, че любимото оръдие на звездните пришълци били секачите.
Храмът на Юпитер е разположен върху платформа, образувана от плочите гиганти и по-малките им сестри. Към него води стълба с три платна. Ограден е от колони, които, макар и не толкова известни, колкото плочите на трилитона, заслужава да се споменат и те. Диаметърът им е около три метра. С височината си надвишават двадесет метра, т.е. шестетажна сграда. Всяка се състои от три части, тежи почти колкото една плоча и при това е увенчана с грамаден великолепен капител, поддържащ фриз и корниз, тежки по няколко тона.
Колоните са тъй прекрасни, че един съвременен френски писател е казал: "Ако ги нямаше, то щеше да има по-малко красота в света и по-малко поезия под небето на Ливан". Но тези колони - къде по-сложно творение на инженерния и архитектурния гений, отколкото плочите тераси - никой не приписва на космонавтите. Защото иначе би се наложило прелитането на пришълците да се обвърже с конкретно време и място - оживено, пребродено, описано и преди, и по време, и след строителството на акропола, би се наложило да им се припише познаване на коринтския архитектурен ред и дори поклонение на Юпитер.
Вътре в храма се намирала златната статуя на бога. Античните автори пишат, че бил млад, голобрад, облечен в туника на водач на колесница, в дясната си ръка държал бича на гърма, а в лявата - мълния и сноп пшеница.
В дните на годишното празненство най-знатните жители на Хелиополис, които дълго се готвели за този ден, обръснати до голо, съблюдавайки пост и въздържание, изнасяли от храма статуята върху раменете си. В съкровищницата на храма били скрити също така свещените черни камъни. Храмът бил богат, известен като никой друг в Римската империя. Жреците му владеели обширни земи, роби, подземията на храма били напълнени със зърно, вино, масло и други стоки.
Отляво от храма на Юпитер и малко по-ниско от него се намирал друг известен храм на акропола, храмът на богиня Венера. В наши дни този храм погрешно се нарича храм на Бакхус. Така се именува в историческите трудове и записките на пътешествениците.
Той отстъпвал на храма на Юпитер и изглеждал малък в сравнение с него, но това съвсем не значи, че наистина е бил малък. Запазилата се врата на храма, висока петнадесет метра, вече говори за размерите му. Фризът на храма бил облицован от каменни панели, украсени с барелефи с изображенията на Марс, Бакхус с венец от лозови листа, Меркурий, Плутон и Венера, която притиска към гърдите си гальовен купидон.
През късноримската епоха на триста метра от акропола бил издигнат още един, но вече малък храм, представлявал кръгло изящно съоръжение и бил посветен на Фортуна - богиня на съдбата.
Хелиополис процъфтявал дотогава, докато християнството не изместило многобройните свирепи, понякога весели, често неразумни и несигурни антични богове. Идването на християнството означавало залеза на Хелиополис. Известно време жреците на акропола господствували над града, но с всяка година все по-бедно и по-скромно минавали празненствата, все по-малко ставали привържениците на златния Хелиос.
Гибелта на езическия Хелиополис съвпадала със сгромолясването на Западната Римска империя.Източната Римска империя, Византия, като християнска държава, не насърчавала култа към античните богове.
Император Юстиниан заповядал да се извадят порфировите колони от площада на акропола и да се откарат в Константинопол. Колоните пак извървели дълъг път. Отново прехвърляне през планините, отново товарене на кораби в Бейрутското пристанище, отново пътешествие по море към новата столица. Тези колони се използували за строителството на "Света София" - християнската катедрала в Константинопол. Те и сега се намират там заедно с други колони, докарани от целия източен свят, сред останки от велики и прекрасни паметници на архитектурата, унищожени от християнството.
Света София била построена през 360 година в Константинопол от император Юстиниан.
Забравило се името на града - Хелиополис. Върнало се старото - Баалбек. Един английски пътешественик, който видял развалините на Баалбек през 1751 година, съобщил в записките си, че в една долина, в средата на мръсно бедно градче стърчат девет огромни колони, наоколо се търкалят много камъни и плочи.
Друг пътешественик, французин, тридесет години по-късно изброил само шест от тези колони: поредното земетресение през 1759 година съборило останалите три. Същият обърнал внимание на руините на бойна кула, която някога се извисявала сред колоните. Той не знаел, че кулата била построена през XII век от Бахрам-шах, господаря на Дамаск. По времето, когато тук се появили първите европейски пътешественици, Баалбек отдавна бил загубил военното си значение.
От Хелиополис благоволил да се заинтересува негово императорско величество кайзерът на Германия. Това се случило през първите години на нашия век. Немски археолози започнали планомерни разкопки на града. Те разчистили между другото малкия кръгъл храм на Фортуна. Със столетия той се е криел сред жилищните сгради, полузатрупан със земя и затулен от огради. Оказало се, че почти не бил пострадал от времето. По-късно тук работили френски археолози и най-накрая щафетата била поета от ливанския Департамент по старините.
А какво представлява Баалбек днес? Колкото и да е чудно, бурната и плачевна съдба на акропола не е успяла да го заличи напълно от лицето на земята. Римските и ливанските архитекти са строили толкова солидно и сериозно, че в Баалбек е останало най-много от римската епоха, а не от времето на християните и мюсюлманите.
Това не значи, че от римско време се е запазило много, но като се има пред вид, че нито от Византия, нито от кръстоносците, нито от халифата не е останало почти нищо, става очевидно сравнителното могъщество на езическите богове.
Шестте исполински колони, стълбата и платформата на храма на Юпитер и днес правят потресаващо впечатление на всеки, който е бил в Баалбек. Жълтеникавият топъл камък се запалва при залез слънце и колоните, които се виждат от много километри, изглеждат като триумфална арка, като врата, която не води заникъде.
Олтарят на централния площад на акропола, изчистен от руините на християнската катедрала, се извисява над плочите и парчетата от колони, които са се изтъркулили отгоре, от храма. Част от порфировите колони на централния площад са цели и до днес, като прикриват достъпа до нишите, в които някога са стояли статуи на герои и богове. Християнските пуритани от първите векове на византийството разрушили статуите. Каквото не успели те - довършили го мюсюлманските дервиши.
От големите храмове на Хелиополис най-добре се е запазил храмът на Бакхус. Отдалече той изглежда невредим. Това не е така. Само от две страни са останали стени и колони. Храмът е толкова здрав и внушителен - именно като храм, като произведение на изкуството, а не като живописна руина, - че сега в него се провеждат международни фестивали на драмата и музиката.
Всяка година в Баалбек пристигат най-добрите театри и опери на света и в езическия храм, по-голям от която и да е съвременна концертна зала, се събират зрители. Веднъж в годината Баалбек оживява. И ако в този храм по-рано са се прекланяли пред веселите и непостоянни богове на античността, след това - пред божата майка, след това - пред Мохамед, то сега езическите времена на Венера и Юпитер са се върнали в Баалбек. Храмът е възвърнат на музите.
Няма коментари:
Публикуване на коментар