понеделник, 2 март 2015 г.

Краят на Древна Балхара и преселението на българите към Кавказ и ЕВРОПА

САГА ЗА ДРЕВНИТЕ БЪЛГАРИ

V ПОСЛЕДНА ЧАСТ

... български дири в Евразия / Петър Добрев

/ в предишната част - "Как честванията за 1300 години България у нас, всъщност са вдъхновени от честванията на 2500- годишнината на Персийската империя и защо през 1971-ва година по време на тези честванията от създаването на Персийската империя, никой в България не научи, че иранците смятат , нас, българите ЗА УЧАСТНИЦИ в изграждането на Персийската империя, ПОРАДИ КОЕТО ЗА ТЪРЖЕСТВАТА СПЕЦИАЛНО Е БИЛА ПОКАНЕНА И ОФИЦИАЛНА БЪЛГАРСКА ДЕЛЕГАЦИЯ ! "
- http://alexandradelova.blogspot.com/





СТИГНАХМЕ ДО ПОСЛЕДНАТА ЧАСТ ОТ ИСТОРИЯТА НА ОНАЗИ ДАЛЕЧНА ПРАРОДИНА....

Краят на Древна Балхара

Следите на българите в Кавказ, общия произход на прабългари, сармати, алани, днешните балкарци и осетинци, засвидетелстван от гръцки, арабски, ирански и арменски източници

В науката всяка крачка напред носи не само радост и просветление, но и нови парливи въпроси. Така стана и след откриването на неизвестния по-рано факт, че едно от най-старите български огнища на света се е намирало при далечните планини Памир и Хиндукуш в древното и прочуто царство, което индийците и арабите са наричали Балх и Балхара, арменците - Булх, а персите и таджиките - Булгар и Булхор.

Ал Омари, в 14 в., цитира част от съчинението на Ибн Нуман и дава изключително интересното сведение, че границите на Булгар, достигали до края на познаваемия свят (ойкумена) и там имало построена голяма кула, приличаща на фар. Трябва да отбележем, че точно такава кула, се споменава многократно в съчиненията на гръкоримските автори от античността и ранното средновековие, като „Каменната кула”, която се намира в източните части на Бактрия или Согдиана, историческата област Тохаристан, и точно като фар служи за ориентир на керваните движещи се по Великия копринен път! Подобни кули, използвани като пътеводители за керваните, са строени и във Волжка България. Такава е кулата намираща се край гр.Перм, смята се че е построена през 10 в. Русите я наричат „Чертовой башней” - дяволската кула.

Веднага след това възникна въпросът: защо след като древните българи са обитавали този благодатен край, където са се радвали на висока почит и изобилие от земни блага, те са се изселили масово към Европа, както са правили някога най-вече ниско развитите номадски племена.



На пръв поглед изглежда невероятно, че един народ, който е постигнал високо развитие и е създал в земята си стотици крепости и градове, заради които дори някои високо цивилизовани народи са наричали държавата му „Страната на хилядата градове", внезапно е решил да изостави плодовете на своя хилядолетен труд и да се впусне в дълги и рисковани пътешествия по света.

Историческите данни обаче упорито показват, че народът от древна Балхара е предприел точно тази наглед крайно нелогична и необяснима стъпка, а това кара някои автори да се съмняват, че древните жители на Балхара и древните българи са един и същи народ.

Авторите, на които изглежда невероятно, че появилите се в Европа българи са дошли от прочутото царство Балхара, а не от някаква дива степ, са пропуснали да забележат обаче цяла редица ярки исторически индикации.

Извън техния поглед е останало например това, че точно в онези райони на Кавказ, където са се заселили древните българи, са се появили нови градове, някои от които са били наречени с името Балх, в памет за столицата на древна Балхара, а други са получили името Балхар, което явно е било пренесено също от старата българска земя. А в централен Кавказ се е появила и цяла голяма област с име Балкария, напомнящо също за древната Балхара.



Чрез тези свои имена древните българи при Кавказ ни сочат недвусмислено къде се е намирала тяхната по-стара земя. Колкото и невероятно да изглежда, случва се в историята и стари и цивилизовани народи да сменят своите земи и вече трябва да повярваме, че точно това трудно изпитание са поели някога върху себе си и древните обитатели на Балхара. Има и други допълнителни индикатори, които сочат това.

Какво се случило ?

В 208 година преди Христа кралят на селевкидите дал дъщеря си за съпруга на сина на бакрийския владетел. Така Евтидемос разширил бактрийското царство. Той умрял през 189г. преди Христа и неговият син поел властта, следвайки същата линия на управление. През 167г. генерал на селевкидите победил в битка Деметрий, който бил убит. Тринадесет години по-късно Бактрия била покорена за кратко от индииският владетел Менандър I. По това време централноазиатските тюркски орди започват масово да навлизат в Бактрия.

В средата на 3 век преди новата ера, Чин Шин Хуан Ти обединил Китай и изгонил номадите извън страната. Те тръгнали на запад. През 140 година преди новата ера те завзели Бактрия и Согдиана. Те оставили зад себе си Кушано-Сасанидската династия, от която Канишка е най великият владетел.



/Кушански монети/ Кушаните са номадски племена, от източноирански произход, нахлули в Средна Азия между 140–130 пр.н.е. от север, народ, родствен на прабългарите, които се заселили в Бактрия след българската миграция, в опразнената земя... На монетите им, се виждат редица възприети от тях български символи... Кушанските владетел са с ленти на главата (превръзка с ленена ивица, характерна и за прабългарите по времето на Борис – Михаил) и черепни деформации. На повечето от монетите на кушаните (както на втората монета) има и тризъбец, символ на държавността при българите.

За кушаните се говори във една добавка към предния документ направена през 220 година. в Добавката са описани още Согдиана, Кабул и други страни...



Българите (булхи на арменски) са описани в арменския географски атлас от 5-7 век Ашхарацуйц като уседнал занаятчийски и търговски народ, а не номадско племе, населяващ областта около големия древен град Балх съответстваща приблизително на днешен северен Афганистан и по-голямата част от Таджикистан. Появата на българите в Кавказ, а на част от тях и южно от него, е отнесено към времето на двама поредни арменски владетели: Вахаршак и синът му Аршак ( т.е. Артавазд II и Арташес II).

Историческата реконструкция сочи, че събитието се отнася най-късно до І в.пр.Хр. Но като по-ранно фиксиране в арменските материали етнонимът Булх е посочен в отношение с Паропамиз (планинската система от Памир и Хиндукуш) - Имеон. Историографи от античността и ранното средновековие като Агатий Миринейски, Теофилакт Симоката и Михаил Сирийски също посочват планината Имеон като земя на древните българи.



Изображение на овен, изработен от злато от Бактрийското съкровище, намерено в провинция Йовзян в шест различни гроба, е от първи век преди Христа (когато българите са били все още мнозинството от населението на Бактрия - бел.ред.).

Имена като ВАНАНД, ВХНДУР, АВИТОХОЛ, ЗИЕЗИ, имат свои преки подобия единствено в езиците, които се говорят днес в земите на древна Балхара, и това, че те се срещат сред преселилите се в Кавказ българи, сочи, че те са дошли от Балхара. В централен Кавказ се е появила и цяла голяма област с име Балкария, напомнящо също за древната Балхара.

Днешното име на балкарците произхожда от името на древните Кавказки Българи, които още от 11 век, различни арменски източници са посочвали като население на различни места от Кавказките гори. Иранския автор Ибн Русти, пише, че в пределите на Грузия живеело племе Таулу-ас, което означава Горни аси. Това название се припокрива с самоназванието на Балкарците - Таулу - Планинци. През 1395/1396, Тимур и неговите летописци упорито наричат балкарците качаевците - аси, и споменават за ожесточените битки. Към групата на асите в тези летописи се споменават и осетинците.

Исторически установен факта е, че в предходните векове от VІІ до ХV - по западните граници на Алания обитават предците на съвременните балкарци и карачаевци, т.е. на българите, които аланите-осетини и до ден днешен наричат аси (яси). Именно по това време Абхазия е граничела непосредствено не с Алания, а с южната част на Асия - не аланите са били съседи на абхазците, а асите (ясите), т.е. българите - предци на балкарците и карачаевците. Балкарски лингвисти днес са намерили хиляди думи в Балкарския, с нетюркски, а ирански или шумерски произход.



В оцелелия летопис на М. Сирийски, обаче, се описва не първото, а едно от по-късните преселения, по времето на Маврикий. А първото трудно преселение е станало в някое от десетилетията преди 165 г, най-вероятно през периода между 153 и 165 г, когато Средна Азия и българите били нападната от прогонените от Китай северни хуни, които най-вероятно са били същото племе, което индийците наричат Хара хунга, като се има предвид, че в тюркските и монголски езици думите ХАРА и КАРА означават едновременно и „Черен" и „Северен".

След това е имало и други, по-късни преселения през пустинята Каракум, която не случайно носи името Черната пустиня. Никой не знае кога точно са станали те, но истинско щастие за науката е, че за едно от тях - най-последното и най-трудното преселение - е разказал споменатият по-горе сирийски патриарх, известен днес като Михаил Сирийски, но наричан някога заради неговата ученост Мар Михаил Велики. Ето какво е писал той за това последно преселение, което е станало във времето на император Маврикий - около 570 година:



„И тогава излязоха от Вътрешна Скития /Средна Азия/ трима братя с 30 хиляди души скити. Те пътуваха през зимата, за да намират вода. И изминаха 60 дни път от клисурите на планината Имеон до р. Дон, която се влива в Азовско море... А като стигнаха до р. Дон, която се влива в Азовско море, единият брат, Булгариос, помоли ромейския император да му даде земя за заселване и той му даде Дакия и Мизия... Другите двама братя се заселиха в градовете на Аланската страна в Кавказ, които се наричат още Каспия или Торайски врати. Тези хора бяха наречени от ромеите с името българи."

Арменският историк Вардапет Гевонд(VIII век) приравнява сарматите с българите, установили се трайно в Кавказ най-късно до І век пр. Хр. по времето на двама поредни арменски владетели: Вахаршак и синът му Аршак ( т.е. Артавазд II и Арташес II). От цялостният контекст на творбата му, се вижда ясно че говори за същите територий, владени от Стара Велика България, в които остава най стария от синовете на Кубрат - Бат Баян. В същият дух е и съобщението на Арабския летописец Абу-л-Фарадж Григориус Бар Гебрей (1226-1286):

"Народът на този брат, който били скити, ромейте, наричали българи"

Именно на серия от източни и екзотични източници ние днес дължим до голяма степен познанията си за тези българи... Ето какво пише Ибн Русте(10век) : "Българите се делят на три дяла: Един от тях се нарича Берсула, другият Есегел а третият Булгар"



Берсула или Берсилия, е без съмнение, прабългарското племе Берсили, което изхожда своето име от авестииската дума Берез означаваща висок. То се свързва и със самоназванието на кушаните, народ родствен на прабългарите, малка част от който заедно с прабългарите и някои други източноирански народи (берсили, есегели, авари, възможно и савири) са населили ранна България заедно. По любопитно е името Есегел. То и до днес остава що годе загадка. Приписвало се е като пранаименование на "сакалиби"те на Ибн Фадлан, както и на Шекелите от Трансилвания.

Според проф. Р. Рашев големите прабългарски некрополи при град Девня са оставени от берсили. Вероятно от тези берсили е останало личното име Борис - барс, планински лъв, тотемът на берсилите, племенното название берзити (березити, варсаци) както и топонима Преслав (Берслав), сравни Плискав - Плискава, Абав - Абоба.


Каменна фигура на барс, символизиращ владетелската власт, със множество изображения на древния знак IYI върху него.

Есегелите и асите, другите големи компоненти на прабългарския масив са оставили много топоними в района северно от Дунав и Черно море (град Брашов, град Яш - проф. Тодор Балкански), а близките им роси са оставили десетки топоними и хидроними в района на Северното Причерноморие (проф. Риза Бариев). Възможно е (неславянското) българско племенно название севери и владетелско име Севар да произхождат от савирите.

Названието Сугдея на един голям и древен град на Азовско море идва от етнонима на согдийците, близък до прабългарите народ, от който произхожда и жената на Александър Велики - Роксана, като се предполага, че първото население на града са били согди от Средна Азия (виж повече за тях на  http://alexandradelova.blogspot.com/2015/02/blog-post_26.html. Известно е, че броят на топонимите, образувани на основата на българския етноним в пределите на първоначалното българско землище на Балканите са над 40.

За Волжска България също е характерно образуване на топоними на основата на местни етноними: Болгар и Биляр от българите, Сувар от савирите, Ошел от есегелите и др. В "Царството на хоните - хионити, българи" на север от Кавказ, известно още като Берсилия, са известни градовете Беленджер (град на българите-берсили), Булгар-Балк, столицата Варачан и др.



Михаил Сирийски също споменава Берсилите, но ги нарича Алани (потомци на аланите са днешните осетинци).... Това безспорно е заради близостта между езиците на древните Алани и Българи, както и това че и двата народа са от Понтийският(Източно Средиземноморски Расов Тип), характерен изключително за иранските народи, и в частност Българите. Разпространен в Поволжието, на Балканите, В Украйна, Кавказ и на отделни места в централна Азия.

"... Двамата други братя дошли в страната на аланите, наречена Берсилия..."

Абу-л-Фарадж Григориус Бар Гебрей, също поставя знак за равенство между Барсилия и Алания. Това може да ни наведе на мисълта че Берсилите и аланите всъщност са едно и също българско племе:

"...Двама от братята достигнали, страната на Аланите, която е Барсилия, където се намира Каспииският град, който Българи и Пангури наричат "вратата на Тюрките"

Аланите, чиито наследници са съвр.осетинци и прабългарите са сродни народи, или част от общия алано-източноирански масив, залял Източна Европа в 2 в. пр.н.е.-2 в.н.е. В културно отношение те принадлежат към една и съща общност, факт доказващ се както от археологията и така и от езиковите съпоставки.

До ден днешен етническите взаимовръзки на българи и алани предизвикват спорове между учените-историци. Този проблем е напълно разрешим, ако подходим към него от гледна точка на идеята за етноноосферата. През 372 г. хуните разбиват аланите, “мнозина избиват и ограбват, а останалите присъединяват към себе си”. Хуните стават господари на прикаспийските и донските степи - родината на аланите. Част от аланите, заедно с хуните, участвуват във Великото преселение на народите на запад.



По-нататъшните събития показват, че тази част от аланите, чиито наследници са съвр.осетинци, свързала съдбата си с българските племена. Впоследствие, към VІІ в. те били асимилирани от българите, но това обстоятелство не минало безследно и за последните - българите възприели много неща от културно-стопанските достижения и религиозните ритуали на аланите като отговарящи на изменилите се условия на техния живот, особено при прехода от номадски към полуномадски, а сетне и към уседнал живот. Аланите пък, оказвайки се в полето на привличане на етноноосферата на българите, възприели техния манталитет и език, а сетне и етнонима. Асимилацията на аланите от българите протичала, като се почне от ІV в. до Х в., особено интензивто в началото и края на този период, т.е. в началот на образуването на съюза на българските племена в Северен Кавказ и през 2-та половина на VІІІ в., когато хазарите преселили част от аланите в северо-западните граници на своя каганат, в района на Горни Дон, където по това време вече живеели българи.

Очевидно е, че връзка между Българи и Алани (потомци на аланите са днешните осетинци), има. Но те далеч не са единственият народ в Кавказ, в чийто вени тече сродна или направо българска кръв.

В централен Кавказ
днес съществува цяла голяма област с име Балкария, напомнящо също за древната Балхара. Балкарците, които също са наш сроден по кръв народ, се наричат сами себе си Малкарци , по стария обичай, "Б" да се обезвучава и да преминава в друг звук, както Бактрия-Пактрия, или Плискова града, което по логично звучи Бляскава града. Последната хипотеза е подкрепена от факта, че Плиска е била наричана "слънчевград" в средновековната книга "Пророческо сказание" от Пандех, а византииците са наричали Плиска - Плискова и Плискува. Още повече че се спазва традицията по именуване на градове, защото и град Балх етимологично означава "бял, блестящ" град.


Връх Балкар (Уллу Малкар) в Централен Кавказ, където са се заселили българите на най-стария Кубратов син - Бат Баян - в днешна Балкария

Днес, може би един от синовете на Кубрат за който се говори най малко е Бат Баян. Сякаш той е по-малко важен от който и да е друг владетел на българските групи. Бат Баян е уникален в Историята, с това, че като щит, успява да осигури сигурен излаз на братята си, към новите земи, а сам себе си се изтегля в върховете на Кавказ при крепостта Хумар. По този начин, българите изпълняват замисълат си, преди всичко да придобият контрол над търговските пътища, от Константинопол в посока запад, и от Уралските проходи в посока отново запад. Тази задача е била дадена на Аспарух, Котраг и Кубер, който без проблеми се справят с задачата, като до днес българите заемат ключовите места по пътищата между Ориент и Европа, между Изтока и запада. В именника на Българските Канове, Бат Баян е споменат под името Безмер:

„Безмер 3 години, а родът му Дуло, а пък годината му шегор вечем.”

Историците обвързват Безмер, като славянизиран вариант на известния от византийските данни най-голям кубратов син Батбаян или Баян. Името Безмер, обаче, не е славянско, а иранско. В.Бешевлиев го въстановява като Бозмихр - „скъп на Митра”, докато Баян, по-правилно Боян има съвсем друга етимология, в иранските езици boyan означава богат.

Така или иначе началната точка на властването на Баян - Безмер, петия месец на шегор-година е бил между 26.10. и 20.11.665 г. Вероятно в този промеждутък от време е починал и кан Кубрат. Всички византийски хронисти, пишещи за Кубратовата смърт единодушно съобщват, че това е станало в “годините на Константин, който управлявал /умрял според Никифор/ на Запад.” Общоприето е схващането, че въпросния Константин, всъщност е император Констанс II /641-668 г./. През 664 г. той премества резиденцията си в гр.Сиракуза на о.Сицилия и започва да управлява империята оттам. Тук е убит през 668 г. Годината 665 наистина се вмества във въпросния период, през който императора е бил в Сицилия.

От изток през 671 г. нахлули армиите на Хазарският каганат. Първият удар понесли племената на оногури, обитаващи източните части на Велика България и утигури, обитаващи югоизточната част на страната, или племената на Аспарух и Котраг. Тяхната съпротива била прекършена бързо - Аспарух отстъпил с оногурите и част от кутригурите на запад и се спрял отвъд Днепър, Котраг пък, с част от утигурите и кутригурите се изтеглил на север, в междуречието на Волга и Кама. През 672 г.(669г според Барадж Тарих) бил победен и Бат Баян и се признал за васал на хазарите. Така Батбаян управлявал самостоятелно едва три години в периода 668 - 671 г.


Всъщност, многобройните названия "Бял град" на ранните български градове идват от семантиката на българския етноним (българ = бял) и означават "Български град", те били разположени все по границата на новото българско землище.

Теофан: "И тъй първият син на име Батбаян, като запазил завещанието на баща си, останал до днес в праотеческата си земя...

"... като запазил завещанието на баща си, останал в праотеческата си земя и до днес"
/Никифор/


Интересна е съдбата на онези българи, водени от най-големия син на кана Кубрат, които след разпада на Велика България останали в Северен Кавказ, Приазовието, долното течение на Дон и Северното Причерноморие. Докато преселилите се към Средна Волга и Долни Дунав българи образували свои държави на различна религиозно-идеологическа основа - първите възприели исляма, а вторите християнството - многобройните племена на останалите българи не успяли да се обединят и да създадат свое държавно образувание.

През ІХ - Х век византийският император Константин Багренородени в своето съчинение и древноруският летопис ги наричат “черни българи”, а арабо-персийските автори - “вътрешни българи”.

Според договора от 945 г., сключен между киевския княз Игор и византийския император, една от клаузите гласяла: “И за това: ако дойдат черните българи и започнат да воюват в Корсунската страна [гр. Херсон в Крим - Р. Б.], то заповядваме на руския княз да не ги пуска, в противен случай те ще причинят вреда и на неговата страна”. От тези сведения може да се съди, че Черна България е граничела непосредствено с Киевска Рус откъм Черно море, заемайки по-нататък и земите по Северски Донец.



Н. Я. Мерперт, позовавайки се на ръкописа на анонимната персийска география от края на Х в. “Худуд ал-Алам” (“За пределите на света”), дава следното описание на границите на Черна (Вътрешна) България: “При едно такова тълкуване на текста на персийския аноним, източната граница на народа на вътрешните българи се оказва долното течение на Дон, западната - Днепър, течащ през страната на славяните (сакалибите), северната - Северски Донец, отвъд който живеели славяните и русите, а Южната - Черно и Азовско море.

Само едно такова разположение оправдава самия термин. Народът “вътрешни българи” се намирал между външните (дунавските) и волжските българи, към които, както показват сведенията на “Худуд ал-Алам”, този термин не би могъл да се отнася”. “Този народ е смел, - пише персийският автор, - войнствен и внушаващ ужас. Характерът им е подобен на този на тюрките, живеещи до страната на хазарите. Вътрешните българи воюват с всички руси, но търгуват с всички, които живеят около тях. Те притежават стада, оръжие и оръдия за война”.


Град Хумар, построен от древните българи - в днешна Балкария



Почти до края на 19 в. планинската верига образувана от хребетите Фергански, Алайски, Киригизки, Кокшетау, се възприемала от местното население като единна планинска верига продължение на Тяншан и Памир, наричана Болор.

В „Худуд Ал Алам” (Граници на света) от неизв. персийски автор и в съчиненията на Махмуд Кашгари хребетът Болор се нарича още Мани, Манас. Понятието Манас е свързано с древната генеалогична легенда за произхода на киригизите, посветена на митичния герой Манас (епосът“Манас”). По обем той е съпоставим с Илиадата. Топоними Манас присъстват в Синцзян – северно от Урумчи и в Индия – река Манас, до Бутан. Места свързани с разселенията на гургарите (ефталити, вероятно протокиргизи). Птолемей е знаел за названието Манас и го е използувал в картите си под формата Имаус, Имеон с който обозначава целия планински масив Памир, Болор, Хиндукуш, Каракорум, Тяншан.

Трябва да търсим произхода на тази дума в предтюркския тохаро-усунски езиков пласт. Като паралел в келтски откриваме бретонското menez – планина, латинското mons – хълм, английското mountain – планина, което е френска заемка, келтското *men, бретонското maen, персийското asman – камък. Интересен паралел е тракийското Aimun, Aimon, Haimos – названието на Стара планина, Хемус, респ.висока планина. Така че названието Манас има своите убедителни индоевропейски, възм. предтохарски, афанасиевски паралели. Самото понятие Болор е пълен негов смислов аналог, в памирските езици, шугнански bōlōr означава високо, планинско място, височина. В „Ашхарацуиц”, Имеон е сравнена по форма с арменската буква „люн” подобна на разтеглено "L".

Планината Имеон е прочута още с находището на лапис лазули в западен Бадахшан, означено на картата на Ширакаци. Мините при Сар-е-Санг са снабдявали още древните цивилизации на Египет, Месопотамия, Индия и Рим, а и днес произвеждат най-висококачесвения лапис лазули в света.



КАКВО СЕ СЛУЧИЛО С БЪЛГАРИТЕ, ОСТАНАЛИ В ЗЕМИТЕ НА БАКТРИЯ?

С много трудности се преборили българите, за да дойдат в своята нова земя, но запазили свободата и честта си и не станали роби на своите врагове - хуни и тюрки.

Няколко века по-късно през 646 един китайски монах описва земите на Бактрия и Балх. Ето как е изглеждала тя, векове след напускането на българите. Разрухата и бледнеещите спомени от минало величие прозират от думите му.

"Тази страна е 800 ли широка, и 400 ли дълга от север на юг, като на север граничи с Амударя. Столицата е с обиколка 20 ли. Градът Балх, макар укрепен добре, е слабо заселен. Продуктите който се срещат тук са много разннобразни, а видовете цветя ще бъде трудно да изброя."

Кратките на пръв поглед известия за Бактрия, ни дават една по-друга представа за страната ни, и нов поглед за бита и живота на българите. Те също така ни позволяват да сравняваме цивилизацията в региона преди и след напускането на българите.

Но някои от българите останали в старата Балхара, защото не искали да се разделят с родните земи. Твърде скоро обаче те горчиво съжалили за това, защото ги връхлетели нечувани мъки и беди. Над тях като ята лешояди се спуснали дивите чергарски племена и ги превърнали в свои роби, а след това много векове наред продавали по робските пазари най-красивите моми и най-личните техни момци.



Какво станало с тези българи личи най-добре от стиховете на таджикския поет Насири Хусрау, който бил свидетел на техните страдания през Х век:

Робини карат от Булгар!
Ах, мой език! - Защо пресъхваш
Пред тази дивна красота!"


А ето и друго, още по-хубаво стихотворение:

„Красиви сте, макар и роби,
о, вие, хора от Булгар! :
Сърцето ми от мъка стене,
Душата ми изгаря в жар!"


И до днес в региона за красавиците все още се казва, че "са хубави като българки"!!!

Тъжно било на великия поет да гледа как стенат в робски окови последните българи от древната Балхара, но никой не можел да им помогне и да ги спаси. Защото остане ли един народ малочислен, лесно го изяждат неговите врагове, а българите, които останали в Балхара, вече били силно оредели.

Днес за тези нещастни българи напомня само малката планинска земя Балгар в планините над Самарканд, която някога е била тяхно последно прибежище от враговете. Хората, които живеят там, отдавна не са българи и дори името Балгар произнасят като Палгар и Фалгар, но до Х век арабите наричали този край Булгар и оттам са карали робите, които видял Насири Хусрау. А реката, която тече през Балгар и до днес е запазила своето древно българско име. Тя се нарича Зерав-шан - Злато-каменната река - и напомня по нещо името на нашата българска Жеравна, както нашият Балкан напомня далечния източен Балхан....



ТЕМА ЗА РАЗМИСЪЛ:

Една любопитна и важна подробност от военните походи на Чингис хан е битката при Самарската Луга, където погинал цветът на монголската мощ. Тамошните, Волжски българи, са първите, които нанасят поражение на Монголската Империя докато е жив Чингис хан. Години по – късно, Волжска България е покорена, а Дунавска България, под водачеството на цар Ивайло воюва с монголите.


Волжска България

Ако се отгърне „История на Татарската Съветска република”, може да се прочете следното: „Есента на 1223 г., българите се изправили срещу монголите, устроили на няколко места засади, и когато монголците влезли в засадите, българите ги обкръжили от всички страни, и почти всички изтребили”. Тази книга е писана много преди откриването на Джагфар Тарихи, покрай който битката става известна. Но, ако Джагфар Тарихи съдържа само устните предания на местните българи за битката, то освен него, има поне два китайски източника и един монголски за тази битка . Какво се е случило всъщност?

През май 1223 г., армиите на Чингис хан победили Киевска Рус в битката при Калка. Узнали за това, българите, водени от Кан Абдула Челбир (1178-1225), започнали да се готвят за война. По стар български обичай, решили да използват тактиката на отстъпващата войска, докато не се вкара врагът в капана. Мястото на битката не е случайно избрано – Самарската Луга и Жигуливските възвишения до нея. Построявайки редица заграждения, българите сътворили истински капан, принуждаващ монголите или да умрат от български меч, или да се издавят във Волга.



Монголската армия била водена от Бахадир Субадай – най – изтъкнатия пълководец на монголците. До този момент, той не познавал поражение. Стигайки южната граница на Волжска България с около 50 000 армия се изправил пред, на пръв поглед, малобройна българска войска. След като набързо я обърнал в бягство, той влязъл в капана на българите. От настаналото клане, според Джагфар Тарихи, оцелели 4000 души, а според китайските източници – нямало оцелели. Пак според спорния български летопис, българите решили да не продават пленените монголци в робство, а ги разменили за овни ! Така, Чингис хан дал 4000 овце на българите, за да получи воините си обратно.

„Овчата битка” през 1223 г. „разтърсила вселената” е документирана, като първото и последно поражение на Чингис хан, докато е бил жив. От войската, именно на волжките българи, водени от Кан Абдула Челбир. Затова и получава с основание прозвището си Челбир (Велики).



Гробницата – мавзолей на Кан Абдула Челбир (Велики), единственият владетел побеждавал и унизил Чингис хан, се намира в днешния археологически комплекс на град Болгар, по поречието на Волга. Този велик български хан е останал незаслужено в страни от учебниците и историята, а малко хора знаят, че в ранните си години, той разширява Волжска България до Азовско море и води редица успешни битки.

След грандиозния провал на монголите в тази битка, те не посмели да нападат отново, поне докато Кан Абдула Челбир е бил жив. След неговата смърт следват три последователни неуспешни за тях похода – през 1229, 1232 и 1235 г. Едва в 1236 г. монголците успели да пробият защитата на поволжието. Според Казанският историк А. Халилов: ” Съпротивата на България, продължила до 1278 г., е първопричината, Русия и руските земи да не бъдат включени в състава на Златната Орда. В това отношение, може да се каже, че Волжска България е спасила древна Русия от унищожение.”



Корона от Бактрийското съкровище, намерено в провинция Йовзян в шест различни гроба, е от първи век преди Христа (когато българите са били все още мнозинството от населението на Бактрия - бел.ред.).

КРАЙ

...свързана публикация... СЕДЕМТЕ БЪЛГАРИИ, СЪЗДАДЕНИ НА ЕВРОПЕЙСКИЯ КОНТИНЕНТhttp://alexandradelova.blogspot.com/2015/02/blog-post.html

Няма коментари:

Публикуване на коментар