понеделник, 9 март 2015 г.

КАМЪКЪТ НА СЪДБАТА



СВЕТЪТ НА ДРЕВНИТЕ СИМВОЛИ

Камъкът на съдбата



Днес ще говорим  за един древен символ от човешката история, наричан "Камък на съдбата", познат още и като "Камък на коронацията". В Европа има няколко такива сакрални символа . Всички сме чували по нещо за три от тях.

- Най-известният е  шотландския Камък на съдбата (Stone of Scone, Stone of Destiny) или Камъка на коронацията (Coronation Stone),
- Ирландския Камък от Тара, наречен също Камък на коронацията или Камък на съдбата, а на гелски език или по-точно на ирландски гейлик (Lia Fáil ), (Sgàin, Clach na Cinneamhainn, An Liath Fàil), и
-Шведския камък на коронацията, Камъкът от Мора (Stein von Mora, Stones of Mora).

В историята те са играли и играят и досега много важна роля при ритуала коронация на шотландските, ирландски и шведските крале.

В България, негови еквиваленти са каменните жертвеници на небето, т.н. „говорещи камъни”, използвани за предсказване на  бъдещето под формата  на свещените за българите жертвени олтарни плочи, представляващи символи на модела на света, съхранени в музеите в Плиска и в Бургас, Варна, Силистра, Шумен, Каменяк), както тази в лапидариума на музея в Акерман (Белгород) Приднестровский в земите на Стара Велика България.




Каменния жертвеник, намерен през 2007г. в чертите на гр.Варна. Наподобява абсолютно по вид и структура шотландския "Stone of Destiny", включително по дълбоките жлебове, разположени равномерно отстрани.




От времето на траките ни е известна още сакралната фигура, наречена  "дама",  която в същото време съдържа в себе си представата на древните за устройството на света.

По средата е изобразен символа на богинята майка и в същото време тези
два триъгълника показват контакта - контактната зона ("порталите") между небето и земята. Между невидимото и видимото, материалното и духовното. Квадрата е изначално земен символ представящ видимия материален свят, с четирите посоки на света. В това изображение наречено "игра-дама" се вижда тринитарна структура в устройството на света, като в центъра е символът на богинята майка. Снимката е от Перперек.
 

В ирландския вариант (подобно камъка от Тара с неговия соларен израз) в България аналози на свещенния камък съществуват като Побит камък или Царски камък (под формата на най-прочутата от колоните в центъра на десетките ясно запазени кръгове от вида "кромлех" в комплекса Побитите камъни край Варна, оприличавана на огромен фалос) и като Менхир – в Камъка на колобъра, мистичен (пеещ) сакрален къмък, заобиколен от всички страни с крепостна стена при светилището край Мадара, наречен още „Свещенния камък на българите”, за който споменава самия княз Борис Първи в „запитванията си”, изпратени от него до папата в Рим, докато се е двоумял коя религия да приеме целокупно народът му;

Подобни "Свещени камъни" в техния соларен израз като Побити камъни - фалоси, символи на мъжкото оплодително начало, са били открити в Източните Родопи, край село Груево, Момчилградско, край светилището при Мадара и този край гр.Сопот, висок цели 6 метра.

Трети аспект на Камък на Съдбата, ясно изразен и усвоен като Камък на коронацията има на тракийското светилище в Перперек. Това е скалния трон изсечен в скалата.




В скалния тракийски храм на Перперек се намира специално изсеченият камък във формата на скален трон,  чийто релеф точно повтаря гледката на планините отсреща.

Друг тип подобни камъни със сакрално значение, има на праисторическите ни мегалитни светилища при Белинташ и Бегликташ, като там отделен камък също е оформен като трон и понякога има великански размери.

В тази статия ще стане дума за всички тези любопитни факти


ШОТЛАНДИЯ

„Stone of Destiny”


Артефакта, наречен „Камъкът на съдбата4 (Stone of Scone, Stone of Destiny) или Камъка на коронацията (Coronation Stone) е играл и до днес все още играе много важна роля в историята на страната  при ритуала, свързан с Коронацията на шотландските крале.

Говорещия камък, или Лиа Фаил, както се нарича на келтски, е най-важния и най-мистичен камък в тази страна. Историята за произхода му е обвита в тайна. Според легендата, неговата родина била Светата земя, където Яков го използвал за възглавка, при сънуването на пророческите му сънища, още в библейски времена. През Египет, Сицилия и Испания камъкът попада в Ирландия, където самия Свети Патрик го благославя и той започва да се използва за коронацията на кралете на Изумрудения остров.

„Камъкът на Съдбата” е символ, криещ голямо множество  исторически тайни…

 Ето и някои от тях....



Някога шотландските крале е трябвало да застават пред камъка на съдбата при коронацията си и така да бъдат короновани. Според някой изследователи даже краля е стъпвал на камъка и така е коронован. Писменно документирани коронации пред камъка съществуват за кралете: von Alexander II. (1214), Alexander III. (1249) и John Balliol (1292).

Легендата разкрива, че историята на Скунския камък (Stone of Scone), понякога наричан Камъкът на съдбата или Възглавницата на Свети Яков, е започнала преди повече от 3000 години. Този външно с нищо забележителен пясъчник, в който няма нито скъпоценни камъни, нито благородни метали, попаднал в Шотландия от Египет, осъществявайки дълго пътешествие заедно с дъщерята на египетския фараон Рамзес Втори, Скота.

Според хрониката Lebor Gabála Érenn от 11 век, принцеса Скота (Scota) е донесла Камъка на съдбата от Египет.

Според тези митологии гелите (древни келтски племена), (на шотландски Gàidheal, на ирландски -Gael) водят техния произход именно от Скота и нейните наследници. Гелите се явяват прадеди на днешните шотландци и ирландци.

Ако се вярва на преданията, принцесата  напуснала родината си Египет, за да търси своята обетована земя. След дълги митарства тя се появила на бреговете на мъгливия Албион и се заселила на територията на съвременна Шотландия, ставайки съпруга на царя на скифите Гатела.



Рисунка на червенокосата принцеса Скота и Gaedel Glas при пътуването им от Египет, от хрониката „Scotichronicon” ( Шотландска хроника) на Walter Bower, 15 век (1454г) , където се казва че шотландците водят името си от родоначалничката Скота, дъщеря на фараон. Тази хроника е базирана на по-старата хроника „Chronica Gentis Scotorum” на John of Fordun от около 1360г., а тя от своя страна е базирана на още по-стари хроники и документи, включително и по писания на монаха от Уелс, наречен Nennius или Nemniuus от 8 и 9 век. Той съставя в Уелс хрониката Historia Brittonum през 829/830 г.


ДЪЩЕРЯТА НА ФАРАОНА

Според една от легендите скотите, предшественици на съвременните шотландци, са потомци на Скота, дъщерята на Рамзес ІІ (познат също като Рамзес Велики).

Нека си припомним факта, че
към 3500г.пр.н.е., макар и разположен в Северна Африка, Египет бил населен от бели групи жители от древните европейски типове: Средиземноморски, арийски и индоевропейски. Последната група прониква на тази територия като част от голяма вълна индоевропейски набези, започнали от 5600 пр.н.е. - http://alexandradelova.blogspot.com/2015/02/7000.html

Именно тогава "Червенокосите" заселват Нилската речна долина и положили основата на това, което през 3000г. пр.н.е. става първата Египетска Династия. Живеели в типични неолитни селища, а този период е известен като Преддинастичен и се смята,че свършва към 3100 пр.н.е.

 
Данните от скелетите от гробовете показват, че повечето са от първите бели заселници - средиземноморски и арийски племена, идващи от Балканите. Доказателство за това е и добре съхранилото се тяло, намерено в пясъчни гробове в Египет, датирано приблизително към 3000 г.пр.н.е., което може да се види в Британския музей. Нарекли го "Червенокосия" (заради червените му коси. Трупа на "Червенокосият" се е запазил много добре заради естествената сухота на гроба.


В случая ни интересува факта, че добре съхраненото тяло на фараона Рамзес II, също е с червени коси. Следователно  исторически вярно, именно  като червенокоса  е изобразена  и дъщеря му, принцеса  Скота  в
Шотландска хроника на Walter Bower, през 1454г. , базирана на много по-стари хроники и документи, включително и по писания на монаха от Уелс, наречен Nennius или Nemniuus от 8 и 9 век.

В ирландската митология пък Скота е дъщерята на фараон Nectanebus или Nektanebos I., или Nektanebos II. Съпруга е на Niul, сина на Fenius Farsaid, който има Вавилонски произход и след сриването на кулите от Вавилон се мести в СКИТИЯ (Skythien). В ирландката митолгия не се споменава, къде се споменава къде се е намирала Скития.

Скота, Нийл и синовете им заселват Ирандия и се явяват родоначалници на ирландците. Племената Érainn (по-рано Iverni) са смятани от някои историци за Menapii, Bolgi, Builg, Belgae и Fir bolgs. Днес се признава, че белгите от времето на Цезар са и митичните болги от ирландския епос “Левор Гавала Еирен”.

За тях се казва, че са потомци на Немед от Скития
. Средновековното наименование на Ирландия било Scotia Major.

Знаме на ирландската фамилия Болгер


Stones of
BОDGAR/BOLGAR


Гробницата Maeshowe на островите Orkney, датирана от времето на неолита към 3000 г.пр.н.е.http://en.wikipedia.org/wiki/Maeshowe

Най-големия мегалитен комплекс в далечния север на Британските острови
- островите Orkney  е известен под името "Камъните на Бродгар или на Болгер". Тези мегалитни съоръжения имат абсолютен аналог в кромлехите при Харма кая и Долни Главанак в България, както и с каменните стълбове -
девташларите",  концентрирани предимно около Плиска. 



В книга I-ва на “География” Страбон обяснява, че в най-дълбока древност името скити е било употребявано за хората живеещи на север от гърците. Т.е. траките също са включени в етноса на скитите.). Стефан Византийски е още по ясен пишейки – „(Skythen) Скути етнос тракон” – скитите са тракийски народ.

Според някой историци думата скити (Skythen) е производна от стрелци или за стрелците, скитите от изтока. И вероятно думата Skoten (шотландци), има общо по произход с думата скити (Skythen) . На съвременен български ез. двете думи не изглеждат сходни и ако има прилики евентуално те биха се открили в старобългарския език. Наименованието на мегалитния комплекс от островите Orkney, „Stones of Bolgar”, със сигурност дава повод за размисъл относно наличието на подобни прилики и е основание за по-подробно изследване на темата…..



  Кралската могила 
в Orkney
 

Легендата за „Възглавницата на Св. праведни патриарх Яков”


Християнска легенда разказва, че главата на библейския Jakob е била положена върху Камъка на съдбата (Stone of Destiny), в нощта когато е видял видението наречено Стълбата Якова - стълба към Бога, от Библията, поради което камъка е наречен Говорещия камък и „Възглавницата на Яков” .




Видение на стълбата от св. праведни патриарх Яков.  Икона от I половина на XII в. в манастира "Св. Екатерина" в Синай, Египет.

Полагайки глава върху този камък, пророкът Яков видял ангели, вървящи нагоре-надолу по небесна стълба, и чул пророчество за съдбата на еврейския народ, след което по тайнствен начин реликвата попаднала в Британия, над нея били короновани шотландски и английски крале.


ВОЙНАТА ЗА РЕЛИКВАТА МЕЖДУ БРИТАНИЯ И ШОТЛАНДИЯ

Абатството на Scone

Градът Scone е градче край Kinross, Шотландия.
През 843г. владетелят на Шотландия Кенет Първи преместил Възглавницата на Яков в град Скун (Scone). Именно там Kenneth Mac Alpin за пръв път застанал пред камъка и се обявил за крал на всички шотландци през 847г.  В абатството на Scone камъка се е съхранявал  до 1296г.

  В този период в Шотландия възникнала традицията кралят да бъде коронован, сядайки на този камък, поставен под трона.

През 1296г., обаче, английски войници отмъкнали древната реликва в Лондон. Тук Скунският камък бил поставен под трона на Свети Едуард, на който били короновани всички английски монарси с изключение на кралица Мери Втора. Започнали да го ползват при коронациите, като символ на единството между Англия и Шотландия.


Камъкът на съдбата се е намирал от 1296 до 1996 в Уестминстърското абатство, Англия и едва през 1996г. бил върнат обратно в Шотландия. Сега се намира в замък в Единбург.

До ден днешен обаче не е изяснено дали тази реликва не е измама. Мнозина изследователи са на мнение, че този камък, завладян от английските войски под предводителството на Едуард Дългия, е обикновен фалшификат. Напълно е възможно скунските монаси да са скрили истинската реликва, макар, че историята мълчи относно истината за такова предположение.

Трона на английските крале в Уестминстърското абатство, Англия.

След заграбването на камъка от  войската на Едуард Първи през 1296г., той бил положен под трона на английския владетел и така английските крале също са седели на камъка векове наред. Това било прието от шотландците като обида, а за англичанието било триумфален символ на единството между Англия и Шотландия.

Така "Камъка на съдбата" или "Говорещия камък" от пророчеството на Свети Яков е бил приеман в ранното средновековно кралство, като магически камък със сакрално значение.


ПАТРИОТИЧНАТА КРАЖБА НА ШОТЛАНДСКИТЕ СТУДЕНТИ
През 1950 година, точно за Коледа, "Камъка  на Съдбата" е откраднат от шотландски студенти от Уестминстер, с цел да го върнат в родината му,  но по невнимание по време на кражбата бил счупен е на две части и после тайно поправен.


 След 3 месеца е намерен от полицията и върнат в Уестминстърското абатство. През 1996 (точно след 700г. заточение в Англия) е върнат в крепостта Единбург, в Шотландия  с пищна церемония. Някои специалисти подозират, че студентите са могли да го подменят, превръщайки Скунският камък в двоен фалшификат. Така историята на древния каменен символ отново се заплита в мъглата на догадките.


Сегашният Камък на съдбата (Stone of Scone, Stone of Destiny) е червен пясъчен камък с размери 66 cm x 41 cm x 27 височина, 152 кг.


Посветени в тайните на далечното минало на Великобритания хора твърдят, че оригинала е скрит още на времето и англичаните са откраднали фалшификат, защото този камък сега не отговаря на древните описания, които гласят , че той е от черен мрамор с гравюри.
Това, обаче, засега остава само неясна легенда.





КАМЕННИТЕ ЖЕРТВЕНИЦИ НА НЕБЕТО  В  БЪЛГАРИЯ

През 2007г. в чертите на българския гр. Варна и на около 1300 км от него, в рамките днешна Украйна, в лапидариума на музея в Акерман (Белгород Преднестровский) са намерени и описани две новооткрити каменни жертвени плочи със сходни форми и размери , удивително подобни по вид, структура и размери на шотландския „Stone of Destiny, с приблизителна форма на петоъгълник, със заоблени ъгли, като дългата основа на този във Варна е 130 см., късата - 107 см. Максималната дебелина на каменния блок е 30 см., с тегло около 250 кг. 

Каменния олтар от Белгород Преднестровский

Тези две открития са в пряка връзка и с намерените в началото на миналия век жертвени каменни блокове с издълбани басейнчета и улеи от Североизточна България (Шкорпил 1905, 399). Той съобщава, че населението ги счита за винарски камъни и ги нарича шарапташи, самият Шкорпил обаче, правилно ги определя като „жертвеници".




Каменния жертвеник от Варна с характерното врязване на свещенната за българите фигура - модел на света


Тези  жертвеници, известни и като „Говорещи камъни” за използвани за предсказване на бъдещето при  жертвоприношенията и също вещаели... съдбата.


ГИГАНТСКИЯ ОЛТАР ПРИ СВЕТИЛИЩЕТО ОТ МАДАРА



Шкорпил  регистрира няколко паметника по скалите на Мадара, всичките ориентирани по посоките на света. Единият е особено внушителен - разположен южно от конника и изсечен върху шестметров блок с дълга ос по посока към него. Представлява система от правоъгълно корито и правоъгълно вдълбаване, отделени с пояс. Във вдълбаването е разположено второ, по-малко правоъгълно корито, с жлеб от юг.



Част от гигантския скален олтар за възлияния край Мадара, ясно се вижда характерното врязване на свещенната фигура- модел на света
.

На практика, тук в монументален вид е била пресъздадена концепцията, реализирана върху по-малките „преносими" жертвеници. К. Шкорпил регистрира още един в непосредствена близост до споменатия шестметров блок, други два - на известно разстояние, в „западния край на Мадарските скали". (Шкорпил 1905, 399).




"ГОВОРЕЩИТЕ  КАМЪНИ" НА БЪЛГАРИТЕ, СИМВОЛ НА МОДЕЛА НА СВЕТА,  ЧРЕЗ КОИТО СЕ ГОВОРЕЛА  СЪДБАТА
Издълбаването на улеи и оформянето на „чучури" навежда на извода, че жертвениците са ползвани за ритуали, при които се извършвало изливане на течности (възлияния) . При изпълване улеите на жертвеника, течността приемала техните очертания - формата на квадрат и очертаването на свещена фигура - символ на света чрез жлебовете на камъка, което било свързано с изхода на правените предсказания за бъдещето.

При жертвениците с двойно очертаване, както и при тези с единично, е неизбежно сравнението с прабългарските светилища с квадратна или правоъгълна форма, при които също има вписани квадрати и правоъгълници. Именно тази форма превръща храма и жертвеника в модели на света, където двата квадрата представят съчетаване на материалното с нематериалното начало. Подобен символизъм е заложен в архитектурата на зоро-астрийските храмове.

В няколко старинни летописа на старобългарски език е отбелязано (Църковен ръкопис „Летописец 1672 г.” с № 774 от сбирката на НБКМ; Среднеболгарский  перевод  хроники Константина Манасии, София, 1988, 228-229):

"При този цар Константин дойдоха българите през река Дунав. Многочислени, даже безбройни, те (българите) изпълниха цялата земя дори до Драч .... тъй като българите и персите и влъхвите са едно и също..."

В своето съчинение
“Тивериополските мъченици” от 11 век византийският богослов и архиепископ Теофилакт Охридски изтъква по отношение на българите, че „Те не познаваха името на Христа и по скитски обичай се кланят на слънцето, месечината и други звезди – оттам и многобройните соларни символи, характерни за същността на зороастрийската религия.




В документ на арабски език се дава названието на главния бог на ранните българи, наред  с  това при другите важни народи от древността. Авторът на този ръкопис е известният хронист от източноиранския град Балх, Ел-Балхи (El-Balhi), роден около 850 г., който пише следното:


Аз чух българите да наричат Създателя с името Едфу (Edfu) и когато ги попитах как те наричат своя идол, те ми отговориха – Фа (Fa)." Посоченото от арабския учен название е историческо достоверно. Означава Този, който е горе или Този, който е далече .

Арабския хронист Ал Масуди  пише за българите: „Борджаните (българите) са от вярата на маговете."
Маги или  магове са били наричани жреците в древна Мидия, където основната религия е "Седмобожието". Тази религия (за българите) била основана върху вярата в седем бога-светила: Слънцето, Месечината и петте известни тогава планети Меркурий, Венера, Марс, Юпитер и Сатурн, наричани  Седемте владетели на ефира.

От казаното може да се заключи, че прабългарите са били по същество сабеисти – изповядващи звездопоклонничество (сабеизъм). Сабеизмът (по кит. bàixīngjiào) е обоготворение на небесните светила - планетите и някои неподвижни звезди [Энциклопедический словарь Ф.А. Брокгауза и И.А. Ефрона]. В древността сабеизмът е разпространен в земите на древна Мидия и Месопотамия (Вавилон, Асирия, Халдея), където храмовете едновременно са служили и като обсерватории, в предна Азия, Индия и Мала Азия.  – „ЛЪЖАТА ЗА БОГ ТАНГРА И ТЮРКСКИЯ ПАНТЕОН” - http://alexandradelova.blogspot.com/2015/03/blog-post_7.html

Древните иранци като правило са почитали Слънцето като техен главен бог. Съгласно арабския хронист Массуди (Massudi), в източен Иран е съществувал огромен храм на Слънцето, класифициран като един от седемте най-големи храма в света. Археологът С. Ваклинов също посочва близостта на българските  култови постройки с партските и сасанидските храмове на огъня в Хатра (Северен Ирак, днес населяван от кюрди).




Рисунка с антропоморфно изображение на Слънцето от Плиска.

В научната литература е изказана и една по-необичайна хипотеза. В статията си, посветена на т.нар. двоен жертвеник от Красен, основавайки се на наблюденията и изводите на А. Калоянов, С. Генчева и Н. Ненов допускат, че съоръжението и дупките, издълбани на скалите
, представляват вид требище, но и едновременно с това обсерватория. Според тях, то било съчетано с астрономическа лаборатория и обслужвало култ, свързан с определени моменти в календара (Генчева-Ненов,1998).

Те следват общ модел, конкретна представа и са използвани за извършването на уеднаквени, „канонични" ритуали. Голямото им разпространение в т. нар. зона на първично заселване на прабългарите в днешна Североизточна България и същевременно засвидетелстването им северно до Акерман (Белгород Приднестровский)
, потвърждават свързването им с култовете на българското езичество, практикувани от Аспаруховите българи.

Основи на култови сгради при светилището от Мадара

Ако погледнем  внимателно контурите на езическия храм,  ще видим приликата на неговия план с формата на тези сакрални изображения, олицетворяващи МОДЕЛА НА СВЕТА, от земи, владени в миналото от българите:




Забелязваме и
абсолютната прилика със сакралната фигура, наречена  "дама",  от времето на траките по нашите земи, която в същото време съдържа в себе си представата на древните траки за устройството на света.

 




Същата сакрална фигура "дама" от музея в първата българска столица Плиска.

Останките от сгради с неизвестно предназначение от Плиска и Мадара също се определят и като
требища/прорицалища. Те са почти с квадратен план, със стени, ориентирани по посоките на света, т.е. мястото на сградата бележи центъра на вселената в определен ден от годината (в момента на извършването на обредите), където минава космическата ос. Все същата старинна и по потекло езическа представа ни разкриват наши обредни песни, в които църквата се намира под едно дърво или от престола изниква дърво.

Светилищата са се наричали "дом на владетеля" (e-шар). Веднага се сещаме и за... тракийските есхари - така са били наричани олтари, жертвеници, култови огнища, жертвени площадки, те били място за почитане на дадено божество чрез принасяне на кръвна или безкръвна жертва, за извършване на определен ритуал за поклонение. Сиреч също "требища"...

"Домовете на владетеля" /(е-шари) или светилищата/требищата на българите са строени по същия план от вписани в правоъгълници квадрат, както и владетелските резиденции, само че входовете на светилищата са от юг, а на дворците от изток.

Паметниците от групата на шарапташите-жертвеници се откриват предимно в днешна Североизточна България, с най-голяма концентрация в района на Плиска-Мадара

Символната връзка между жертвениците и светилищата може да бъде открита и в други отношения. Разполагането на жертвениците по оста север-юг, както е при скалата с вдълбавания от Мадара, описана от К. Шкорпил, може да се оприличи на ориентирането на квадратните светилища/е-шари - например това от Цитаделата в Плиска по същата ос, с вход от юг.

Предположението на К. Шкорпил, че на скалата в Мадара приносителят е бил обърнат на юг, а в случая със съседния й по-малък жертвеник - на изток, може да се свърже с начина на разполагане входовете на светилищата от юг (квадратните) и от изток (правоъгълните)
. Това виждане отговаря на тезата, че у прабългарите именно посоката юг е била свещена (Бешевлиев 1981, 76). Южно са разположени входовете и на други сгради, притежаващи сакрална натовареност - Малкия дворец, крилата на двореца в Преслав, т.нар. Болярско жилище и др.


Репликата на Камъка на Scone в Единбург.

Интересно е за какво са служели
дълбоките жлебове, разположени равномерно, отстрани на два от запазените у нас жертвеници. По всяка вероятност, подобно на тези от оригинала на реликвата в Единбург, те са издълбани с цел подпиране на камъка върху някаква конструкция, може би ниска каменна или дървена стойка. Закрепването е ставало посредством набити къси греди или колове. По такъв начин се оформял същински олтар, издигнат на 60-70 см или повече над земята.

За момента жертвеникът от Акерман отбелязва най-северното разпространение на групата. Два цели екземпляра могат да се видят в музея на НИАР Плиска и по всяка вероятност произхождат от столицата. Цял запазен шарапташ е изложен в средновековната зала на РИМ - Шумен, в същия музей се пази и втори, частично разрушен, открит в Длъжко, както и фрагмент от трети, произхождащ от Пет могили. Друг жертвеник е от Каменяк и все още се намира там. Той има по-специфична форма - представлява петоъгълник с издължен връх, в който е издълбан доста широк в сравнение с останалите екземпляри чучур. Един от жертвениците с малки размери е изложен в историческия музей в Силистра.



Каменен олтар от времето на траките, сега прибран в двора на гробницата на Демир Баба - най-почитаният светец сред алианското /къзълбашкото/ население на Североизточна България.

Антична каменна плоча със слънчеви символи, взидана също в стените на Демир Баба теке.

Намирането на такива жертвеници в Плиска, Силистра и Варна, както и върху големи и по-малки каменни блокове в главния езически култов център Мадара показва, че жертвениците не са обслужвали само второстепенни култови места, а са служели за извършването на ритуали за предсказания, практикувани във всички категории езически центрове.





Няколко хилядолетия по-рано, предците на траките първи издълбават каменните си "тронове" на Перперек и Белинташ.


КАМЪКЪТ НА КОЛОБЪРА - „ГОВОРЕЩИЯ КАМЪК НА БЪЛГАРИТЕ” ОТ СВЕТИЛИЩЕТО ПРИ МАДАРА


Мадара. Колко много древни цивилизации са оставили следи на малкия скалист участък! Тук има следи още от първобитните хора. Пещерите пазят следи от представяните мистерии от тракийците. Голямата пещера, естествен амфитеатър, от древността до днес е световно известна с невероятната си акустика. Някога мястото е наричано храм на трите нимфи, покровителки на природата и водата. Централното място в това чудно място заема скалният барелеф на Мадарския конник, изсечен в скалите на Мадарското плато на 23 м височина от основата на отвесна скала.

Там се намира и един истински мистичен камък, заобиколен от всички страни с крепостна стена, известен като "Камъка на колобъра", известен още като "Говорещия камък", с голямо енергийно излъчване. За лечебната му сила са знаели даже средновековните европейци, което четем в хроники от Ватикана. Поклонници от цяла Европа още през XIII век са се събирали при камъка.



Към началото на IX век се отнася появата на голямата сграда, на терасата под камъка-светилище. Нейния план е същия, като на езическите светилища в Плиска, от два вписани четириъгълника, като вътрешния, който е и същинското светилище има предверие



На южната страна на оградената скала е изградено малко помещение с вход от изток. При разкопките му са открити следи от три подови настилки от различно време. В ниша в плана на помещението е открита подставка на изчезнала днес колона, без конструктивно значение за архитектурата на храма. Вероятно става въпрос за колона с култово предназначение ,с изсечен в нея надпис, визиращ някакво събити  ,каквато е и намерената в олтара на една от по-късните средновековни църкви в Мадара, преизползвана като сполия колона с надпис ,съобщаващ за жертвоприношение, извършено от хан Омуртаг.В момента колоната се намира в НАМ София.




На няколко метра от конника в гората се намират руини на древен жречески храм и хоризонтална обсерватория. Там неотдавна археолози намериха съд с барелеф със зодиакалните знаци, който е на 6000 години, според изследванията. На Мадара е намерена плочка с изображение на жрец-колобър държащ знака на слънчевия бог или руническия – „мадар“.

Древните български жреци – колобрите, се славили със своите астрологически и астрономически познания. Един от най-древните календари, изобразяващ зодиакалния кръг с образите на животни, е български! Според поддръжниците му прабългарският календар е измежду най-точните, създадени от човечеството. Календара прилича на китайския, но е по-древен. Летоброенето по Българския календар започва от 5500 преди новата ера. Негов двойник се среща при саките – древен и многоброен народ, обитаващ територии между Имеон и Каспийско море.



В образувания архитектурен комплекс безспорно най -интересен е именно големия скален отломък, ограден със стена, която сякаш е прорязана с отвор за врата. Ограничената площ на заграденото пространство показва, че тук влизали само избрани лица.

Може би точно това е камъкът, за който е споменал в „запитванията си" някога княз Борис Първи и изпратил на папата в Рим, докато се е двоумял коя религия да приеме народът му. Сиреч това е споменатия от него „Свещен камък на българите”. Възможно е, защото и досега нощем през лятото, скалата излъчва особено синкаво сияние. Но за характера на колобърските действия при този камък можем само да гадаем, тъй като върху скалата не са оставени следи или пък не са открити наоколо археологически находки. Но трябва да се предполага, че обект на култови действия (идол) е именно скалата.



Съборения "Свещен камък" в неговия соларен израз, като фалосовиден менхир, намерен също при светилището край Мадара. Ясно личи и мястото от което е бил откъснат при събарянето.

За съжаление, и другите два менхира при с.Груево и край Сопот са разрушени, но докато първия също е само съборен, то менхирът край Сопот направо е бил унищожен преди 2-3 месеца. Как, не е известно. Най-вероятно с взрив. Този менхир, гъбовидно-фалосовиден, с доказано изкуствен произход, много приличаше на изсичанията от Белоградчишките скали, както по скален състав, така и по форма и беше своего рода уникален артефакт за региона, ведно със скалния надпис, открит в околността, в местността "Куклите". Днес и надписът вече не се открива, като най-вероятно също е унищожен.

От Симеоновия "Изборник" е известна една дума със значение 'идол' - "балванъ", която се смята за прабългарска заемка в старобългарски език (БЕР 1, с. 29). В новобългарски "балван" значи 'каменен стълб, канара, грамаден камък' и е опазена в множество местни имена, пръснати по цялото българско землище. По сетнешното развитие на семантиката може да се допусне, че освен 'идол' като изваяние, дело на човешки ръце, "балванъ" е могло да означава и природен обект за поклонение, каквито могат да бъдат каменни стълпове или големи свещенни „говорещи”камъни. Така първото светилище в Мадара е било обикновена открита площадка на терасата под големия скален отломък, наричан в миналото Даулташ или „Пеещ камък”.

Знака на кръста върху знака ІYI, каменна плоча от музея в Плиска

Приемането на християнството през 864г. значително променя облика на езическия култов център. Езическите светилища  са разрушени, но според една стара традиция, мястото на една култова сграда е винаги свещено, така върху тях се издигат християнски черкви.


А ето и още един интересен символен паралел:

ИРЛАНДИЯ, ТАРА

КАМЪКЪТ НА КОРОНОЦИЯТА (Coronation Stone)


Тук ще поясня има два Камъка на коронацията :1 за шотландците и 1 за ирландците: единият е в Единбург (Stone of Scone, Stone of Destiny), а другия се намира на хълма Тара. Той е Камъка на „съдбата” на ирландците.

КАМЪКА НА СЪДБАТА НА ХЪЛМА ТАРА .

Днешното име на Тара идва от келтската богиня Теа (Tea Múr, Teas Mauer) . От името на богинята се е получило Temair, а сега Тара. Тара е бил седалище на мистичните Велики ирландски крале.



Този камък на Тара е донесен според легендите от Tuatha Dé Danann (Деца на богинята Дану !) в Ирландия. За този камък се говори, че е твърд като диамант и идва от град Falias , който се намира на север. Той също се е използвал при коронация. Неговата сила се е състояла във факта, че е изкрещявал, когато пред него застанел истински крал.

От Тара са царували ок. 140 години кралете на южния клан на Ui Néill (O'Neill) . И така Тара се е превърнал в символ на национално единство и индетификация за ирландците. Паметникът на Тара, наречен Mound of the Hostages (Могила на заложниците) е на най-малко 5000 г., датира от ок. 2700 пр. Хр.

 
Камъка от Тара, с неговия соларен израз

И за този камък има много стари и странни истории. В северната част на Тара има място наречено „Rath der Synoden” (на немски език) „Rath of the Synods” (на англ.ез.) с три концентрични стени. Думата Rath обозначава ирландски изкопни съоръжения в земята от времето на желязната епоха или по-рано, които най- често имат кръговидна форма, стена и окопи.

В първите години на 20-ти век, тези съоръжения са били разрушени от британските евреи. Те вярвали, че ще намерят ковчега на Ной там. Материалът, който по-късно се допълва от материала от изкопните работи, показва, че през първите три века след Христа са построени къщи край Rath, които са били заобиколени от палисади.


БЪЛГАРСКИТЕ ПАРАЛЕЛИ


 

Взривения от иманяри менхир край Сопот.


Престолния камък от Побитите камъни до Варна

Престолния или Царския камък, най-прочутата от колоните в центъра на десетките ясно запазени кръгове от вида "кромлех" в комплекса Побитите камъни край Варна.


Побитите камъни са известни от дълбока древност като култово място. Първото им документиране обаче е от 1829г.

„...откъм север е побит самотен камък” пише Шкорпил. Този камък той уподобява на престол. „Предполага,че престолът е служил за провеждане на събрания, седналият е бил старейшина или владетелят.”

Край пътя стърчат колони, като от древен каменен град. Подават се над пясъка, идеално оформени, сякаш изваяни от човешка ръка.




През 1829 година Тепляков пише писмо на композитора Римски –Корсаков,в което описва огромното си удивление от Побитите камъни. През 1854 година английският геолог капитан Спрат усилено започва да се занимава с изследване на скалния феномен.

Огромните колони, патинирани с мъхове натрапчиво налагат усещането за пейзаж от чужда планета. Други оприличават гледката с описаните в Библията градове Содом и Гомор. Трети на останките от храма на Посейдон в изчезналата Атлантида.

Интересно е, че побитите камъни са „мъката на художника”.Колкото и талантливи платна да са се опитвали да уловят мистиката на това особено място, странното е, че пресъздаването му повече отблъсква, отколкото привлича.

Човешко творение ли са Побитите камъни край Варна?

До ден днешен се откриват белези за съзнателна обработка и подредба на мегалитите. Според изследователя Георги Велев, автор на "Непрочетената "Илиада", мегалитите са поставени от траките и са на възраст към четири хилядолетия.

Защо са наречени Българския Стоунхендж?



На 18 км западно от Варна, по стария асфалтов път към София се намира нещо много призрачно-красиво? Това е Дикилиташ или както са известни сега Побитите камъни!

Впечатляващата ландшафтна група се наблюдава в 7 големи и няколко по-малки разкрития с различно сечение, линейно разположени в пояс по направление север-юг. Обхваща повече от 300 каменни колони с различни размери. Колоните са без твърди основи, кухи и запълнени с пясък. Някои от тях са разположени на етажи с обща височина от 5 метра. Тези каменни исполини са от варовикови пясъци. При по-внимателно взиране ще видиш охлювчета и мидички. Общата площ на комплекса надвишава седем кв. км.

Тук мобилните телефони внезапно губят обхвата си. Зоната се разпростира на 20 км западно от Варна, започвайки няколко километра южно от град Белослав, като продължава на север (около самия град, близо до завода за соди и село Страшимирово), пресича шосе Е70 и автомагистрала Хемус. Завършва около селата Слънчево и Баново.

Никой със сигурност не може да каже как се е появило това чудо! Нито кой е поставил част от съборените колони в три концентрични кръга в центъра на съоръжението.



Снимки показват момента на есенното равноденствие на 22.ІХ.2010г., при изгрева на Слънцето в мегалитния комплекс стотина метра южно от Слънчево. Още при появата си над хълма (заради който изгревът в пясъчната долина е минути след изгрева във Варна и в самото село) слънчевият диск застава в центъра на долния ръб на триъгълника.

След това огненото кълбо започна бавно да се издига, отивайки в самия център на триъгълника, като минути след изгрева сменя мястото си и вече не осветява миниатюрната дупка.

До ден днешен се откриват белези за съзнателна обработка и подредба на мегалитите, подчертава Велев. На терена ясно се вижда, че границите на комплексите са подравнени като по конец . Необорим аргумент според него е също и

стриктното ориентиране на милионите камъни спрямо движението на Слънцето.

Да се уверим в това можем дори без да обикаляме всички кътчета, а на най-посещаваното от туристите място - така наречената Централна група. Там се издигат няколкостотин колони, разположени по определен замисъл, личащ по десетките ясно запазени големи кръгове от вида "кромлех" (със значение кръг и камък). Предназначението на типа мегалитни съоръжения (най-известното сред тях е Стоунхендж) е да следят прецизно Слънцето.



Вероятно колоните са били изключително високи, щом и досега някои от тях достигат 10 метра.

Между съставните мегалити прозират големи дупки, разположени по направлението изток-запад (за пролетното и есенното равноденствие), а също и по оста югозапад-североизток. Всички прорези, резки и черти (удивително прави) превръщат фигурата в астрономическа обсерватория с огромни възможности.

Вбитите милиони ниски камъни в западния край на Слънчево загадъчно мълчат, докато не различим структуроизграждащата им подредба, казва Велев. Групи от по двадесетина камъка деликатно са очертали спираловидни модели - най-разнообразни, в различни конфигурации и взаимовръзки. Според изследователя има данни, че

мегалитната група е каменна карта на звездното небе.

А спиралата е най-разпространената форма във Вселената: спирална структура имат галактиките, а и двойната спирална конструкция е градиво на всяка жива клетка. Край Слънчево терасите на огромния склон са спираловидно вити.



Поради огромните размери - както на целия комплекс, така и на отделните елементи - неприемлива за въображението е мисълта, че Побитите камъни са човешко творение, смята Велев, но и до днес се откриват белези за съзнателна обработка и подредба на мегалитите.

Централната група има и множество самостоятелно извисяващи се колони. Те всъщност са известните от древността гномони (слънчеви часовници), които указват чрез хвърляната сянка хода на Слънцето.

Легендата, която Карел Шкорпил споменава за произхода на камъните е, че те са носени от видове-великани- за градеж в Плиска. Владетелят издал заповед,че няма нужда от повече камъни и великаните ги оставили, където ги заварила заповедта.

2 коментара:

  1. Браво Александра, Великолепни материали пишете... Продължавайте, четат се :)

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Благодаря Ви! Опитвам се да систематизирам знанията в познание...

      Изтриване