Костинброд и неговото място в историята на света и християнството

Непознатата история


Костинброд в историята на света и християнството

Унесени в тегобите на настоящето, често забравяме за невероятното  древно минало на земите, в които днес живеем и пропускаме да разкажем на децата си за славната история на града си, наричан днес Костинброд,  който във времената на късната римска империя бил известен като важна пътна станция на диагоналния  римски трансбалкански път, пресичащ Балканите.

В околностите на тази голяма пътна станция през 4 век била построена модерна владетелска резиденция, наречена Скретиска - една от най луксозните резиденции  на  римските  императори.  Костинброд  е  и мястото, в което по късно бил издигнат един от първите големи християнски храмове по тези земи.




Археологическите разкрития в околностите на града през последните години постепенно извадиха от мрака на забравата невероятната история на града от това време. Фактите и находките за това са подробно описани в забележителната книга на доц. д-р Веселина Вачкова, посветена на града ни, наречена „Един път, един храм, един дворец и десет века история. От Скретиска до Костинброд (4-14 век)".

Ето какво пише за книгата лично проф. Валерия Фол:

„Костинброд е град с минало, скрито в сянката на Сердика, минало, известно само на тесните специалисти по история на Югоизточна Европа през Късната античност и Средновековието. Наистина ли градът е бил осъден на забрава, или се е скрил, за да съхрани тайните си само за посветени, които пазят знанието за един от центровете на света?

Историята, разказана в книгата, прилича на навита на кълбо нишка, която, когато се дръпне в единия край, постепенно става ясно, че кълбото е оформено не от една, а от множество нишки, които водят към центъра Скретиска-Костинброд.

  
И всяка от тях свързва този център с европейската и средиземноморската политическа, културна и религиозна история, с историите на хора, сгради, паметници и на един път, по който идеи пътуват през хилядолетията.

Интересното в случая е, че историята на този град е неразривно свързана с тази на друг град и просто няма как да се отделят, тъй като са двете лица на едно цяло от древността, та до днес. Разказът е за Скретиска - Костинброд и Сердика - Средец -София - топоса на свещеното и неговия град или обратното, зависи от гледната точка. Трудно е да се даде категоричен отговор от кой етнос са ни завещани имената Скретиска и Сердика.

В книгата са разгледани всички възможни варианти за отговор на този въпрос – етнически, географски, фолклорен или епонимът на града да произхожда от ротондата с диаметър 32 метра, определяна от археолозите като постройка с „представителни, мемориални или култови функции“, за която авторката ни предлага хипотезата, че е храм на хипостазата на Великата богиня майка Кибела - Тюхе и вероятно мемориал.

 
Едно е недвусмислено, че Скретиска и Сердика са и средищно, и гранично място, а не само спирка по Диагоналния път през Късната античност и през Средновековието.

Археологическите паметници и писмените свидетелства за Скретиска и Сердика са вписани в цялостната история на Римската империя от управлението на Галиен през включването на района в пределите на Българската държава до края на 14 век. Цялата история е тясно преплетена с житейския път на императорите и техните семейства, резидирали в Сердика и луксозното предградие Скретиска.

Читателят потъва в разказите за Аврелиан Сердикиецът, Галерии, Константин Велики и последните цезари, резидирали в двореца в Скретиска - Ветранио, Зинон, Герман, и дори може да надникне в живота на двореца през личните истории на жените, които, както изглежда, са живели в него - Галерия Валерия, съпругата на Галерии, Констанция, Фауста и Елена - сестрата, съпругата и майката на Константин Велики, Елиа Ариадна - съпругата на Зенон, внучката на крал Теодорик Велики принцеса Матасунта.

Прелюбопитната история на принцеса Матасунта, чийто последен съпруг е цезар Герман, всъщност е илюстрация на древната идея за предаване на власт по линия на царската дъщеря, кодирана и в редица приказки. Дали Галерия Валерия е прототип на св. Екатерина, тачена като светица и изобразявана като царица, може само да се предполага, но в изворите витае внушението за важното място на жените от двореца в утвърждаването на християнската вяра.

Безусловно голям интерес предизвикват разсъжденията на доц. Веселина Вачкова за ранните години на българския контрол на територията на Софийската котловина и на запад от нея в резултат на сключения договор между Константинопол и българите през 480 г. за защита от готите. В резултат на тази хипотеза логично изниква въпросът дали наистина кан Крум е първият български владетел, влязъл в Сердика и управлявал този район. Но по-интересни са търсенията на механизмите, чрез които етнически пъстрото население на района, носител на древни, изконни за района вярвания и привнесени синкретични* култове, достига до християнството.

Патосът на цялата книга е насочен именно към повдигане на булото на забравата от славната културна и църковна история на Скретиска- Костинброд и Сердика- Средец- София и неизтриваемия й отпечатък в битието на българите, а и на други европейски народи. Написаният увлекателно текст е придружен с богат илюстративен материал, който следва логиката на текста и същевременно внушава, че Скретиска- Костинброд и Сердика-Средец- София са органична част от културната история на Европа.

Едно от местата, където често се пребивава  и самия Константин Велики е Сердика, днешна София. Цялата история  на Римската империя по това време е тясно преплетена с житейския път на императорите и техните семейства, резидирали в Сердика и луксозното й предградие Скретиска. Археологическите паметници и писмените свидетелства  Сердика и Скретиска, днешния град Костинброд, са вписани в цялостната история на Римската империя от управлението на Галиен през включването на района в пределите на Българската държава до края на 14 век.”

Храмът Скретиска (Ротондата), ЗД реконструкция доц. Орлин Давчев

Но кои са светите равноапостолни цар Константин и неговата майка царица Елена и какво е общото на двамата почитани християнски светци с Костинброд - града, в който ние живеем?

Император Флавий Констанций Константин Август, свети равноапостолен цар Константин или просто Константин Велики е фигура, която остава завинаги в историята на човечеството, като първия император и царствен покровител на християните , а по късно заедно с майка си света равноапостолна царица Елена , стават и най-големите благодетели на християнската църква.  Офицер, владетел, военен и религиозен реформатор, човек, водил граждански войни, наказвал противниците си и публикувал едикти за веротърпимост, той е един от последните господари на цялата Римска империя, из чиито огромни територии пътува през по-голямата част от живота си.

Роден е в Наисус (днешен Ниш, Сърбия), през 272 г. сл. Хр.  в  семейството на Флавий Валерий Констанций, наричан с прозвището  Хлор („бледия“) – един от командирите на личната гвардия на император Аврелиан и тогавашната му съпруга - Елена.  Бащата на Константин -  Констанций произхождал от заможно и знатно семейство на илирийци – според Historia Augusta баща му е офицер от Дардания, а майка му е племенница на император Клавдий II Готски. Той самият също бил  родом  от Найсус, Горна Мизия – днешния град Ниш в Сърбия.

В този период Балканите придобиват все по-голямо значение за Римската империя, тъй като тукашната граница е подложена на силен натиск от настъпващи варвари. Показателно за положението на провинции като Мизия е относително големият брой императори, издигнали се до трона след заемане на командирски пост по дунавския лимес. По това време голяма част от лагерите на армията вече са се превърнали в истински градчета, при това с относително висока материална култура.

В управлението на империята тогава се прилага системата на Тетрархията (на гръцки: τετραρχία, управление на четирима),  въведена в Древен Рим от император Диоклециан през 293 г. и продължила до 313 г.  Това е форма на управление, в която властта е поделена между четирима души(тетрарси), наричани и императори (върховни военачалници). Държавата е разделена на 2 части, всяка от които управлявана от абсолютен монарх, наречен доминус (от латински: господар), и избран от него цезар, представляващ пряк негов наследник. Цезарът трябвало да е свързан с августа не само чрез кръвно родство, но и чрез адопция – осиновяване или друг начин на близко родствено обвързване със семейството, например женитба с негова дъщеря, сестра или племенница.

Краят на трети и началото на четвърти век са време на мобилна и силна  военна монархия: римските императори всъщност почти никога не са истински римляни и обикновено дори не са от Италия. Тези способни, енергични мъже произлизат от всички краища на империята. Те живеят в много градове. Столицата с нейния старомоден цивилен Сенат е изгубила политическо значение. Най-важните градове, където императорите спират за отдих преди поредния поход по отбраната на безкрайните граници, са Милано, Равена, Никомедия, Лион и може би Александрия и Антиохия.  По това време, края на трети век след Христа, императорите се издигат и загиват относително бързо и то главно сред военачалниците на професионалната армия, какъвто е и бащата на бъдещия император.

Монета с изображението на Константин Велики.


В последните шест години преди достигането до императорския пурпур бащата на Константин - Констанций живее не на Балканите, а край Рейн. Там той се сражава с германското племе алемани, на които нанася редица поражения. Големите римски градове в този район са Аргенторат (Страсбург) и Колония Агрипина (Кьолн). През поне част от времето младият Константин придружава баща си и покрай него постепенно придобива опит за военния живот и дисциплина.

В последните си години баща му - Констанций Хлор пътува още веднъж до Милано, за да бъде официално издигнат за август или старши съимператор, владетел на целия римски Запад. Между 303 и 305 г. той управлява едновременно Галия и Британия, но се намира най-вече на острова. Последните му грижи са по успокояването на пиктите.

Освен всичко друго, той е получил от Никомедия заповеди за осъществяване на гонения срещу християните – заповеди, които не изпълнява, защото майката на сина му е християнка. Християнското влияние в семейството на Флавиите започва с Елена, която ще се радва на почести при царуването на сина си.

По това време се разгоряло най-ужасното гонение срещу Христовата Църква, надминаващо всички други гонения и със злобата на гонителите, и с разнообразието на мъченията, и с числеността на мъчениците, и с тържеството, победното тържество на Христовата вяра над езическите козни. Константин, поставен от Божия Промисъл до самото огнище на езическата злоба, не можел да не види напразността на всичките й усилия да победи непобедимото -непосредствено, с очите си той съзерцавал силата Божия, проявяваща се в немощ и покоряваща всичко на себе си.

След смъртта на Констанций Хлор войската, която била при него, провъзгласила в 306 г.  за император на Галия и Британия - Константин, който тогава бил почти на тридесет и две години, като любим син на уважавания от всички кесар. Под живите впечатления от ужасните гонения на християните на изток, Константин, след като наследил властта от баща си, сметнал за свое първо дело да потвърди всичките му разпореждания в полза на християните - обявил свобода на изповядването на християнството в своите области.

По отношение на християните, по примера на баща си, той се придържал към политика на мир, защото ги ценял като усърдни и верни поданици. Константин разбирал, че християнството е велика сила, можеща да пресъздаде света. При това той още не бил християнин; при всичкото си дълбоко уважение към Христовите раби, не можел с лекота, без вътрешна борба, да се откаже от староезическите завети. И само стеклите се страшни и трудни обстоятелства го разположили открито да се преклони пред величието на  Христос - "Разпнатия Бог", който по дивен начин го извел от състоянието на колебливост и го утвърдил в решението му да стане християнин.

Като по чудо, без кръвопролития и поддържайки контакти с всички други императори, Константин получава най-високата титла - Август - към 310 г. Максимиан, неговия съюзник  и император на западните римски провинции  Италия, Африка, Испания и Галия, обаче, допуска грешката да се изправи срещу Константин,  нещо обичайно за смутната атмосфера на късната Римска империя. Константин първоначално се задоволява да плени Максимиан, а по-късно след неговото самоубийство тръгва към Рим. Въпреки че столицата вече рядко служи зарезиденция на собствените си владетели, Рим остава най-впечатляващият град в империята.

За да го завладее, Константин е принуден да влезе в открито сражение в подстъпите на града.  Може би тук отказът на Констанций и на сина му да преследват християни се изплаща именно по силата на Божията воля. Голяма част от римските войници са последователи на множество близкоизточни култове и мистерии; християните сред тях също не са малцинство.

Константин се позовава на пророчески сън, издига знаме с монограма на Иисус Христос (така наречения знак Хи Ро, който по-късно ще стане много популярен във Византия), с което насърчава не само своите, а може би и противниковите воини да му бъдат верни. Максенций, синът на Максимиан, загива на Милвийския мост над река Тибър, а триумфиращият Константин тържествено влиза в столицата с новата си християнска емблема, която оттук нататък ще ползва системно.

Като станал по такъв начин владетел на цялата западна половина от Римската империя, Константин пръв от цезарите с указ (в 313 г.) обявил на подвластните му народи пълна веротърпимост: на езичниците оставил правото да извършват обредите на своето богопочитане, а на християните разрешил свободно да се покланят на Единия истинен Бог.

Но в същото време, когато на Запад християните благоденствали под управлението на Константин, съвсем различно било на Изток, където царувал Ликиний: възпитан при двора на Диоклетиан, пълководец при Галерии, той, достигнал цезарско достойнство, в душата си ненавиждал християните. Като се сродил с Константин, Ликиний на първо време не се решавал да се противопостави на своя могъщ шурей - даже подписал издадения от него указ (Миланския) за веротърпимостта; но скоро след смъртта на император Максимин, пълновластен владетел на целия Изток, започнал да притеснява и унижава християните.

С течение на времето отношенията между императорите придобивали все по-изострен характер. Угнетяваните поданици на Ликиний и гонените от него християни не виждали края на страданията си. Накрая Ликиний престанал да скрива замислите си против Константин и влязъл в открита борба. В 323 г. между тях се разгоряла жестока война. Тази война трябвало окончателно да реши съдбата на християнството в Римската империя, обхващаща "цялата вселена".

Езическите жреци и гадатели предвещавали победа на Ликиний, но Бог я дарил на Константин. Ликиний се покорил, а след време бил умъртвен в Солун, тъй като, предавайки се на победителя, същевременно се опитал да направи заговор против Константин. В 323 г. Константин станал единодържавен управител на цялата Римска империя.

Отказал се от езичеството и застанал начело на християнското общество, той виждал в християните важна опора на империята, основен залог за могъществото и преуспяването на държавата, която, според неговата мисъл, трябва да прокарва път към към свободното, без насилие, установяване на Царството Божие на земята, - да посочва и дава средства за възпитанието и усъвършенстването на човешкия род в Христовия дух.

Едиктите за веротърпимост и християните

В 311 г. император Галерий публикува указ, с който прекратява последното гонение, заповядано от Диоклециан в 303 г. На християните е разрешено открито да практикуват религията си, без от тях да се изискват жертвоприношения в чест на обожествените езически владетели и на богинята Рома (въплъщение на града Рим и империята). Тази привилегия дотагава е отстъпвана само на юдеите.

Напоследък се разпространява тезата, че този едикт на Галерий е издаден за първи път в Сердика. Градът наистина има религиозно значение, което ще продължи да нараства, особено с провеждането на Сердикийския събор през 343 г.

 След него и след краткия епизод на възстановяването на езичеството в 361-363 в Сердика ще започне поредица от значителни християнски строежи, най-големият от които е разширяването на малката църква на мястото на сегашната базилика „Света София“, която вероятно дава и сегашното име на града. Това разширяване може да е започнало още след 320 г., когато Константин започва да търси място за нова столица на империята и Сердика е един от градовете, желаещи високата чест (заедно с Византион и Тесалоника). Във всеки случай базиликата е завършена едва в VІ в., при царуването на Юстиниан Велики – още един от успешните императори с балкански произход.

В 313 г. Константин подписва в Милано окончателен едикт за пълна веротърпимост спрямо християните. Оттук нататък религията им няма да бъде преследвана в Римската империя и те ще станат най-важната религиозна група в Европа.

През 361 г. племенникът на Константин – Флавий Юлиан, ще се опита да възстанови традиционната гръцка и римска религия като официален държавен култ, но ранната му смърт слага край на тази реставрация. През 395 г. Теодосий Велики окончателно забранява практикуването на старата вяра и християнството се налага като единствена държавна религия в Римската империя. През следващия пети век християните ще си върнат на езичниците за всички гонения, рушейки храмовете и предизвиквайки градски сблъсъци. Това е залезът на класическото езичество и на олимпийския пантеон, изместен от един умиращ и възкръсващ Бог от Изтока.

Св. Константин и Елена. Стенопис от Западната стена на наоса в църквата "Св. Георги" (1493) в Кремиковския манастир.

Началото на този дълъг процес е сложен от Констанций Хлор и сина му Константин, когото Църквата нарича Константин Велики и свети равноапостолен цар Константин.


Благоговеейки пред знамението на Кръста, Константин пожелал да прослави самото живоносно Дърво, на което се е разпънал Царят и Богът. Но като воин пролял много кръв, той смятал себе си за недостоен да извърши това лично. Това благочестиво намерение на императора изпълнила неговата равночестна майка, царица Елена, която той изпратил в Йерусалим, като й дал пълномощия и богати дарове.

Пребиваването на царицата майка в "люлката на християнството" се ознаменувало и с изпълнението на предначертанията на нейния царствен син. Всички места в Палестина, осветени от евангелските събития, отдавна вече били опустошени. Езичниците, поради ненавист към християнството, се постарали да заличат и самия спомен за тях; - най-скъпото място за вярващото християнско сърце - пещерата на Господния гроб била засипана със смет и по този начин скрита от благоговейните погледи; нещо повече, като насмешка над лобното място на нашия Господ Исус Христос, на хълма Голгота, насипан върху самата пещера, било построено капище на "сладострастния демон на любовта" (Венера).

По указание на Елена идолските капища, поставени на свещени за християните места, били разрушени и на тяхно място били построени свети храмове. Така били построени прекрасни църкви, по желание и със средства на царицата, във Витлеем над пещерата на Рождество Христово, на Елеонската планина - мястото на Възнесение Господне; с храмове били украсени Гетсимания - мястото на успението на Пресвета Богородица, мястото на явяването на Бог на Авраам до Мамрийския дъб.

Мястото, където бил скрит Господният Кръст, било неизвестно; за намирането му благочестивата Елена от своя страна използвала всички средства и царското си влияние. Това било първото Въздвижение на честния и животворящ Кръст; то се извършило в 326 г. Православната Църква всяка година празнува това събитие на 14 септември. Тогава много от езичниците и иудеите се обърнали към Христа.

След това светият Кръст бил положен в сребърен ковчег за съхранение; на Велики петък той бил изнасян на Голгота (в наскоро построения храм, където се съхранявал) за поклонение. Но света Елена, напускайки Йерусалим, взела частица от живоносното Дърво, като дар за своя син Константин. Недълго след това блажената царица майка починала и била честно погребана.

 Защо Сердика и защо Скретиска? 

Кое превръща тези две места в най- предпочитаното място за пребиваването на Константин Велики и семейството му при посещенията му в Сердикийската област?

В Костинброд има два уникални антични паметника – късно-римската Резиденция Скретиска ( palatium Scretisca ) на Константин Велики  и Пътна станция Скретиска ( Mutatio Scretisca ) (първата спирка, западно от Serdica по античния трансбалкански диагонален път, както и ранно-византийско селище Кратискара ( ΚΡΑΤΙΣΚΑΡΑ ) в местността Градището край гр.Костинброд. В Античността тази местност е била красива и плодородна в близост до топъл минерален извор и важен път, до десния бряг на р.Белица, приток на р.Блато. На терена на археологическия обект са разкрити три по-важни периода: Резиденция Скретиска (ІV-V в. сл. Хр.), Неукрепено село, Ранновизантийско укрепено селище Кратискара.

Има много основания, на които изследователите се позовават за да приемат, че Резиденция Скретиска е била предпочитаното място за пребиваването на Константин Велики при посещенията му в Сердика и че тя е възникнала именно като императорска резиденция, сред които едно е, че годините на построяването й съвпадат с началото на продължителните му престои в Сердика, а е общоизвестна и знаменитата му фраза “Сердика е моят Рим!”.

Вероятно резиденцията се е поддържала от управителя на провинция Сердика.

Не се изключва и възможността palatium/praetorium Scretisca да е използвана и от епископите делегати на Сердикийския събор през 343г. Основният архитектурен комплекс на резиденцията - palatium Scretisca е един от най-впечатляващите образци на представителната късно-римска жилищна архитектура  – най-забележителната извънградска резиденция в провинция Вътрешна Дакия или Средиземноморска Дакия (Inner Dacia или Dacia Mediterranea) в хинтерланда на столицата й Сердика (Serdica) и най-голямата, сред познатите перистилни жилищни комплекси от Античността на Балканите с голяма зала (aula), трапезария (triclinum) с усложнен, вероятно триконхален план, многобройни жилищни помещения (cubicula), банска част (balneum), огромен двор (peristylium) с площ 4.5 дка, с градина (hortus) и монументални входове.




 

Проучван е също така един кръгъл в план обект (диаметър 32 м ), условно наречен “Ротонда” (Божилова/Витски, 1985), вероятно с мемориални или култови функции, разположен на 100 м южно от резиденцията, а така също и некропол.

 Предполага се, че името на станцията носи името на близкия топъл минерален извор, с реконструираното име Skretescus, чийто води са формирали кръгло езеро.

Общата площ на намерените подови мозайки в северния перистил надхвърля 1000 м2, а общата дължина на перистила и външният южен портик е повече от 400 м . Резиденцията е ядрото на внушителен вилен комплекс и център на впечатляващо имение (fundus dominium).

    Мозайка от двореца в императорската резиденция Скретиска.

Силен повсеместен пожар унищожава резиденцията, което съвпада с времето, за което според писмените извори при хунските нашествия през 40-те г. на V в. е пострадала и Сердика. Пътната станция Скретиска (Mutatio per/ad Scretisca) – “за резиденцията” се намира на 1000 метра от резиденцията, възникнала е вероятно за нейното обслужване с основно предназначение taberna – страноприемница с няколко помещения и вътрешен двор. Scretisca се споменава в пътеводителя Hinerarium Burdigalense (333). Намерените тук най-ранни монети са от времето на император Константин Велики.

Ранновизантийско укрепено селище Кратискара ( ΚΡΑΤΙΣΚΑΡΑ ) запазва с малки изменения името на римската резиденция и името на римската станция Scretisca , а при изграждането му са преизползвани останките от по-ранната резиденция.

Възниква вероятно през втората четвърт на VI в. сл. Хр., упоменато в изворите от Прокопий Кесарийски като πολιχνιον (градче) ΚΡΑΤΙΣΚΑΡΑ, върху останките на римската резиденция и играе ролята на локален административен център. Животът вероятно е прекъснал при славянските нашествия в кр. на 70-те г.-нач. на 80-те на VI в. сл. Хр. Запазени са ценни свидетелства за фортификационната система, градежа, крепостните кули, жилищни и караул.

Вторият вселенски събор в Сердика през 343 година

Сердикийският църковен събор е е проведен през 343-344 година, скоро след Първия Вселенски събор в Никея (325 г.). Той е бил замислен като голям вселенски събор, който да възстанови мира в Църквата след разкола, причинен от арианите  и на него присъствали 318 епископи от цялата Римска империя. Авторитетни участници в него били домакинът-епископ на Сердика Протоген Сердикийски и св. Атанасий Велики - по това време все още изгонен от арианите от Александрийската катедра.

Сведения за работата на събора дават историците Сократ, Созомен и Блажени Теодорит.

Съборът е свикан от двамата съуправители на Империята, синовете на покойния вече св. Константин Велики, за да бъде преодолян църковният разкол, причинен от арианската ерес. Западният император Констанс (със столица Рим), който е подкрепял православните, и източният император Констанций II (със столица Константинопол), който е подкрепял арианите, са искали на един всеобщ вселенски събор разногласията да бъдат преодолени, Църквата да се обедини и да възстанови своя мир. Решено е било съборът да се проведе именно в Сердика, която по онова време е била на границата между владенията на двамата императори.

Естествено, градовете избрани за седалища за подобни извънредни международни форуми, освен всички други исторически и идеологически предимства, е трябвало да имат необходимата инфраструктура. Конкретно що се отнася до ранните църковни събори, условие е било наличието на  достатъчно подходящи обществени сгради (в т.ч. страноприемници, гостилници и др. за многобройните свити на делегатите), така и на развита местна църква, вече разполагаща с също с достатъчно представителни храмове.

Сердикийския Декуманис Максимус -
- това е централната улица в посока изток-запад на древна Сердика (София).

Към 40-те години на IVвек атмосферата в Сердика е много различна в сравнение с тази от предходните три десетилетия. Сердика е християнски град, един от първите, в които новата вяра на Империята променя урбанистичния облик. Някои от езическите култове, със съотвтните им практики и монументи демонстративно са забранени. Публичните гадания и публичните жертвоприношения остават в историята, което обаче не означава, че не се практикуват от частни лица. Вече не се толерират мистериите на Митра, Кибела и Дионис.

 Снабдена с юридически права още през 316 година, а после с привилегии и имунитети, сердикийската църква се превръща във важен фактор в градски живот. Прад вид гъсто застроения център, трансформацията на обществени сгради в църкви тук е ограничена, а църковното строителство е най активно в периферията. Ротондата „Свети Георги” преустроена от  дворцова сграда в архиепископски комплекс и базиликата в днешния квартал Лозенец са добри примери за характера и мащабите на тези процеси.

Същевременно през февруари 330г. Сердика е само провинциална столица. Част от най-внушителните имперски сгради загубват предишното си предназначение и постепенно започват да западат поради липса на поддръжка. Такава ще е след време и съдбата на огромния дворцов комплекс в Костинброд. Но дълго преди това да се случи, градът е избран да бъде сцена  на едно изключително важно църковно събитие – Втория вселенски събор, останал в историята с името Сердикийски.

 

Първия вселенски събор, стенопис от манастира „Сумела”, (дн. Турция), XIV век
Сердикийският събор утвърдил православното учение за Света Троица и Символа на вярата, приети на Първия Вселенски събор. Въпреки че съборът останал в историята като поместен, значението му за Църквата е огромно.

В науката са изказани много мнения къде точно  Сердика е заседавал съборът през 343г.  Според някои изследователи източните и западните делегати още при пристигането им са настанени в различни части на града. Подобно решение би било много логично, тъй като страстите на първите събори са били толкова горещи, че се е стигало до физическа саморазправа.

Тази атмосфера е отразена, както в описаните в църковните историци случаи на убийства на прелати или на масови погроми от монаси,  възпирани с намесата на имперската армия, така и в иконографията на Първия вселенски събор. В Сердика градусът на напрежението е бил също толкова висок, но до инциденти не се стига, тъй като  враждуващите епископи на православни и ариани са били настанени на различни места.


Доскоро, преди откритията за съществуването на луксозната императорска резиденция Скретиска и впечатляващия дворец издигнат в нея,  се считаше , че делегатите ариани  от източната част на империята, покровителстваните от източния император-арианин Констанций II  са били настанени във Филипопол, откъдето пътували за заседанията на събора, което би било изключително трудно и неудобно.

Сега вече  е ясно, че  първите които пристигат – западните православни делегати, покровителствани от другия син на Константин Велики – Констанс, император за западната част на Римската империя, придружени от големи свити, дори от лични гвардии, с голяма вероятност са отседнали в голямата императорска резиденция Скретиска и крайградския дворец  в днешен Костинброд. 

 Западните делегати били настанени в самата Сердика - в гражданската сграда непосредствено до ротондата „Свети Георги”, в резиденцията на губернатора, която се намирала под днешната църква „Св. Неделя” , а също  и в по-малкия императорския палат, който вероятно се е намирал в  големия комплекс от сграда в центъра на София до храма „Свети Николай” и Софийската митрополия.

Най-сериозното изследване на Сердикийския събор е дело на проф. Лесли Барнард от университета в Лийдс, Англия, и е издадено през 1983 г. на английски език в "Синодално издателство" в София... Това важно за нас издание още не е преведено. Празнината частично се компенсира с обширно резюме на български език. 1660-годишнината ни дава добър повод да помислим за цялостно издание на тази книга на български.

Впрочем това изследване може да бъде актуализирано въз основа на нови данни. В началото на юбилейната 2000 г. от Рождество Христово при строеж със съмнителна легитимност в Южния парк в софийския квартал "Лозенец" строителите попаднаха на останки от древни строежи.

Събитието не остана в тайна и благодарение на активността на гражданството със случая се заеха археолози. Оказа се, че става дума за голям ранно-християнски комплекс с внушителна по размери базилика с два строителни периода - IV и V век. Датировката на по-старата базилика убедително потвърждава сведенията, които имаме от Петър Богдан Бакшев (1601-1674), който в своята "История на София" пише:

"Триадица е място, където в древността е бил разположен един монастир извън София, на юг към полите на планината, наричана от турците Токмаклия, сега той е разрушен. Казват, че той се наричал от гърците Триада, вярвам, че този монастир е бил посветен на Св. Троица. Също казват, че поради големите удобства и поради добрия въздух на това място се е състоял Сердикийският събор."

Останки от базиликата в кв. Лозенец.

Това е важно свидетелство както за просъществуване на живото предание чак до ХVII век, така и за мястото, където се е провел съборът. Съществуват още 1-2 хипотези за други места, но те не са подкрепени с убедителни доказателства.

В своята "История на България" патриотично настроеният Петър Богдан също отделя специално внимание на Сердикийския събор:

"Та като стана дума за Сердикийския събор, приятно е да се спрем на това по-подробно, защото този събор извоюва блестяща и вечна слава на българската страна. Разбира се, Сердика е нейна столица и оттам може да се докаже какъв култ към християнската религия разцъфтявал тук преди идването на българите. Защото всеобщи събори се свикват само в най-сигурните градове, в които процъфтява Христовата вяра."

Тогавашният сердикийски епископ Протоген Сердикийски е бил на страната на Православието и това несъмнено е повлияло на хода на събора. Самият факт, че събор с близо двеста епископи от цялата Империя се провежда в Сердика, говори за духовните и управленски качества на местния епископ. За него имаме малко исторически сведения, но хулите, с които е окичен от страна на епископите-ариани, са може би най-убедителната похвала за неговата важност и православност. Необяснимо е защо софиянци и до днес държат в пълно забвение своя пръв известен християнски епископ, който несъмнено има огромни заслуги в първоначалното християнизиране на града.

Впрочем на Протоген принадлежи и славата да е един от 318-те епископи, заседавали на Първия вселенски събор през 325 г. в Никея. Името му фигурира в списъка на 20-те най-важни участници в този събор, а в съхранените протоколи виждаме, че от името на събранието той е участвал в диспут с езически философ, поканен на събора. В този спор Протоген защитава, че Св. Дух е Бог и равночестен участник в Св. Троица.

Освен св. Атанасий, Протоген и Осий в Сердикийския събор участват още много забележителни личности, мнозина от които задълго ще бъдат основни фигури - за добро или лошо - в историята на Църквата. По волята на двамата императори в Сердика се събира цветът на християнството, за да се вземе меродавно решение по арианския спор. Тази цел не е била постигната, а събранието се разделя на две части - западните (православни) епископи били около стотина, а източните (ариани) около 80. Броят е наистина внушителен и може да се каже, че във времето на събора през есента на 343 г. Сердика се превръща в духовна столица на света.

За съжаление до истинска църковна съборност не се стигнало. Бидейки малцинство, източните епископи се оттеглили на собствен събор във Филипополис (Пловдив) и взели отделни решения. Западните (православните) епископи, които още от самото начало приели в евхаристийно общение св. Атанасий Александрийски и Маркел Анкирски, одобрили също така 20 канонични Правила, свързани с църковната дисциплина. Сердикийският събор е най-великото всецърковно събрание, което се е провело по днешните български земи.

Относно  важността на резиденция Скретиска-Костинброд  и  особеното значение на цялата Сердикийската област в политическата география на Римската империя, искам да завърша  с  думите на доц. Вачкова, написани във въведението към книгата й „Един път, един храм, един дворец и десет века история. От Скретиска до Костинброд (4-14 век)".

„ Намерението ми да напиша книга за Костинброд беше продиктувано на първо място от един факт: принципното неразбиране на уникалната роля на селището в миналото на Сердикийска област и оттам на Римската империя и Християнската църква - в Късната античност, а през Средновековието - на Византия, България, Балканите, значителна част от Средиземноморския свят и в някои отношения на целия европейски християнски свят до Британия.

Това намерение определя структурата и акцентите в книгата. Изследването няма за цел да бъде „История на Костинброд", а да проследи онези ярки щрихи в миналото на Костинбродския регион, които хвърлят светлина върху изключителното му място в политическата и културната география на християнска Европа. В този смисъл „Един път, един храм, един дворец и десет века история" е естествено продължение на дългогодишните ми занимания с миналото на София.

Новото е, че този път антична Сердика и средновековен Средец, образно казано, се поглеждат не от цитаделата на града, а от неговото близко най-луксозно предградие (до 7 в.) и неговата най-специфична духовно-административна околност (от 8 до 14 в.).

Основните параметри на цялостния разказ и цялостната картина, която наричаме история на даден град обаче, бидейки буквално вкоренени в културния и географския пейзаж на региона, остават постоянни.

Костинбродският регион е част от естествения хинтерланд на антична и средновековна Сердика-Средец-Триадица-София, точно каквато естествена част от столичния хинтерланд е днешната Община Костинброд. Би могло да се предположи, че ако историческата съдба на Сердика беше повторила тази на другите временни късноримски столици като Равена (Италия), Сирмиум (дн. Митровица в Сърбия), Арелата (дн. Арл във Франция), Тривериум (дн. Трир в Германия), Тесалоника (дн. Солун в Гърция), съдбата на Костинбродско щеше да е сходна с развитието на техните околности, които или се интегрират в големия град (като Класе и Равена), или се еманципират като отделни селища.

Разбира се, за разиграването на един от посочените сценарии дистанцията между центъра и периферията е била значим фактор: Класе се намира на по-малко от три километра от Равена, докато Костинброд е на 16 км от София. С други думи, формалното интегриране на Костинброд в Сердика би изисквало грандиозно строително начинание от ранга на ПерикловитеДълги стени (свързали през 5 в. пр. Хр. Атина с отдалеченото на ок. 10 км пристанище Пирея). Не че подобни, а и далеч по-грандиозни строителни начинания на Балканите не е имало: Анастасиевите стени са ограждали през 6 в. територия, отстояща на 65 км западно от центъра на Константинопол. Тяхната мотивация обаче не е била градоустройствено-архитектурна, а военностратегическа, наложена от конкретна конюнктура и загубила актуалността си заедно с промяната на ситуацията.

Другият вариант е бил интеграцията да се е реализирала на равнище, различно от формалното включване на периферната зона в градската територия и администрация. Подобно интегриране, изглежда, е било достатъчно разпространено в римската практика. Типичен пример е интегрирането на Остия във функциониранетона отдалечения на ок. 23 км Рим или на Тиволи, отстоящ на ок. 30 км от Вечния град.

Това равнище е видимо на първо място в едновременното запазване на значителна автономия на двете градски територии и диференцирането на техните функции. Разделянето на функциите на свой ред често се отразява във факта, че знакови обществени съоръжения, каквито вече са съществували в едната част, не са били дублирани в другата част.

За епохата на най-ранната градска история на Сердика и Скретиска (както се е наричало тогава селището на мястото на Костинброд) такива знакови обществени съоръжения са били дворците, някои емблематични храмове, стените и огромните амфитеатри.

„Константиновият дворец" в Сердика, 3 Д реконструкция А. Димитров и Дворецът Скретиска (3 Д реконструкция О. Давчев).

Въпросните знакови обществени съоръжения не трябва да се смесват с театрите, разнообразните религиозни постройки, стадионите, баните, гимназионите, форумите, канализацията (при необходимост - акведуктите) и т.н., които са били обичайни елементи от урбанистичния пейзаж, превръщащи дадено населено място в римски град. На това ниво интегритетът например между Сердика и Скретиска е очевиден в липсата на наистина впечатляващ дворец в първата и липсата на градски стени до средата на 6 в. - във втората.

В историята на Сердика и Скретиска ще има периоди и на пълна взаимозависимост, и на временно разделение, което никога няма да достигне до пълна дезинтеграция. Основните причини за тази динамика са три: особеното място на стратегия Сардикия в политическата география на Римската империя, близостта между двете селища и общата им близост до културния феномен, на който те дължат първоначалното си издигане в Империята - Големия римски трансбалкански път.”

Наричан с най-различни имена – Виа Диагоналис, Виа Милитарис, Цариградски друм (път, гр.), Виа де Рагуси или Виа Рагусина в региона на Хърватска, Босна и Херцеговина, Сърбия и Черна гора – Диагоналният път още от времето на Римската империя и до днес е най-важната комуникационна ос между Запада и Изтока.

Диагоналният път преминавал през Югоизточна Европа, свързвайки Европа с Азия. Този културен коридор е една от най-древните артерии по направлението с трансконтинентално и дори световно значение. Навлизайки от Централна Европа в Словения, поема последователно през Хърватска, Босна и Херцеговина, Сърбия и Черна гора, България и Турция, за да продължи към Далечния изток.

Диагоналният път е в силна връзка с поклонническите пътища в Европа - Поклонническите пътища към Сантяго де Компостела, Виа Францижена, Свети Мартин от Турс. По протежението на Виа Диагоналис реално преминават и разклонения на тези поклоннически пътища в посока Йерусалим, както и походите на кръстоносците.

ПЪТЯТ И ГРАДЪТ
 
Карта на „Пътя на поклонника от Бордо до Йерусалим" (333 г.)

 

Сердикийската област и  нейната столица Сердика - Средец –София, заедно с луксозното й предградие, в което се издигала  императорската резиденция Скретиска  - Костинброд, всъщност се намирали на изключително стратегическо място -  в самата среда на Диагоналния път на Римската империя.

Според заключението на един изтъкнат изследовател на Константиновото управление, Константин установявайки се в Сердика, фактически е реализирал Галериевата мечта за Дакийската империя. Ако перефразираме израза на същия историк, по това време Сердика не е илирийски Рим, а Рим е италийската Сердика. Това е времето когато са завършени или реконструирани дворцовия комплекс в центъра на днешна София и блестящата резиденция в Костинброд.

Множеството останки от крайградски вили в днешните софийски квартали Стефан Караджа, Обеля Филиповци, Орландовци, Гара Искър, Герена и т.н. говорят за запазения римски вкус към извънградските имения и икономическите възможности на местния елит. Епохата на   Константин Велики за Сердика, Скретиска, както и за целия римски свят е епохата на първата масова християнизация на градския живот. Започва посевместно преустроване на стари обществени сгради в християнски църкви и строеж на нови.

Добре би било и в нашия град, който е  неразривно свързан  с името на свети равноапостолен цар Константин, да има храм, който да носи в знак на прослава неговото име и името на неговата майка - света равноапостолна царица Елена.

  още допълнителна информация - "СЕРДИКА Е МОЯТ РИМ" - http://kostinbrod.bg/wp-content/uploads/file/serdika_scans.pdf