четвъртък, 23 април 2015 г.

ТРАКИЙСКИТЕ БОГОВЕ

ТРАКИЙСКИТЕ БОГОВЕ

В първата част на този блог, наречена "Долината на тракийските царе" - http://alexandradelova.blogspot.com/2015/02/blog-post_20.html , си говорехме за историята на Одриското царство и за траките! Как са били описвани траките ли? За времето си те били високи, силни, стройни хора, руси или червенокоси, с прави коси, синеоки. Такива те си представяли и боговете си.

 

Траките били легендарно свирепи войни още от времето на Троянската война и били викани за наемници в гръцките армии. Те били и най-страшните гладиатори, като емблематично за това е името на Спартак. Според едно тълкуване в йонийски и по-късно в атически език, произходът на наименованието „траки” има смисъл на „смел”, „храбър”, което по-късно преминава в противоположно значение – „остър”, „див”, „груб” /лат. Thraci/, означава „диви”, „сурови” хора.


Тракийски воини

Те , обаче, също така, са измислили музиката и поезията. Те са воювали срещу хитреца Одисей в Троянската война. Те са преследвали Златното руно заедно с аргонавтите. Техен патент е най-голямото въстание в Римската империя. Тяхното име в днешния забързан свят носят една магистрала, един язовир, една марка бира, едно село, два града и няколко футболни отбора.

"Щем доказа необратимо, защо ние сме първите и най-старите жители в Европа..." Г.С.Раковски

Преди две-три хилядолетия древните тракийски племена са обитавали територията на днешна България, както и обширни съседни райони на Балканския полуостров. Според старогръцкия историк и географ Страбон тракийските племена са 22 на брой, а според някои съвременни учени - около 80. Сред най-известните племена са тези на одриси, мизи, гети, даки, трибали, витини и др. За oтделни държавни образувания при тях имаме сведения още от средата на II хил. пр.н.е.



В книгата си "Неизвестното в българската история", част I на ректора на УАСГ доц. д-р инж. Добрин Денев посочва, че преди Месопотамия, Египет и Елада човешката цивилизация "има още един значително по-ранен адрес" - това е Черноморският регион.

Все повече археологически материал говори за пълната автономност на тракийската култура спрямо гръцката до епохата на разцвета на егейските полиси от V в. пр. Хр. Знаете ли, че всъщност, известният старогръцки и римски пантеон заимства една трета от своите богове от тракийските си съседи – Дионис , Арес (Марс), Загрей става Зевс (Юпитер), Бендида става Хера (Юнона) и пр.

Траките не само че обогатяват със своите богове и герои гръцката и римската митология, но дават и мистериите, сериозните култове и част от празничната система на Средиземноморието и Черноморието, която е съхранена в редуциран вид и сега.


Релеф от Пирея

Наред с археологическите разкопки и писмените източници и предания, тракийските култови обекти (могили, гробници, храмове, светилища) ни дават ценна информация не само за материалната, но и за духовната култура на траките, която е била на много високо ниво в древния свят.

Тракийската и Гръцката култура се развиват под влияние на Месопотамия, Персия, Египет и Микена. Паралелно с това обаче наблюдаваме и една неподражаема оригиналност в Древна Тракия, която е характерна единствено за нашите предци – траките.

Във връзка с това трябва да отчитаме също и обратното влияние от Тракия към околните народи, още повече, вече доста учени вече считат, че предпотопната култура и цивилизация в Причерноморието е била тракийска. Тази цивилизация е предхождала по време с няколко хилядолетия зараждащите се по-късно култури в Месопотамия, Египет и Гърция.


Ритон за вино, оформен като предната част от тялото на крилат свинкс от съкровището при с. Борово, датирано към втората четвърт-средата на IV в. пр.Хр. от времето на Одриския цар Котис I (383/5-359г. пр.Хр.). Надписи с неговото име има върху два от намерените съдове.

В тракийската религия с особена сила изпъква култа към Великата богиня-майка, свързана с плодородност и многообразието на света. По принцип Великата богиня е анонимна, но има много лица и локални тракийски имена – прозвища като Бендида, Котито, Брауро, Зеринтия, Хеката, Рея, Изида, Кибела, Мая, Артемида, Браурония (Брауро) и др.!



От тракийските изобразителни данни получаваме сведения за връзката на богинята Бендида-Котито и бика, като свещенно животно. Фактът, че редица предствители на Одриската династия носят името Котис, подчертава особената популярност на Богинята сред траките.

В елинския свят култът към Котито се разпространява по време на Пелопонеските войни (431 – 404 г. пр. Хр.). Впоследствие тя е позната в Атина, Коринт и Сицилия. Изключителният колорит на празниците в чест на богинята я прави популярна и често се споменава от римските поети Вергилий, Хораций и Ювенал.


Най-популярни от тези имена са Бендида, Котито и Кибела. През 2007 г. , при изкопни работи за строеж на хотел в крайбрежната зона на град Балчик е открит храм на богинята Кибела, който е единствения изцяло запазен на Балканския полуостров. Предполага се че храмът е построен в периода 280-260 г.пр.Хр. и е функционирал без прекъсване до края на ІV в. след Хр. – или повече от 700 години, т.е тук са се извършвали ритуали дори и след въвеждането на християнството като религия - цели сто години. Античната сграда е запазена с вътрешния си интериор.

Почитали са богиня Кибела в големи части на Мала Азия. Кибела е наричана още и Велика майка, Майка на боговете и всичко живо на земята, на възраждащата се природа и на нейното плодородие. Олицетворявала силите на природата, била покровителка на планините, горите и зверовете.


Статуя от храма на богинята Кибела , открит в Балчик

Храм на Кибела е открит от българските археолози при разкопки през 1974 - 2000 година също и при Езерния град – древното селище при Дуранкулашкото езеро. Неговата възраст е около две хиляди и петстотин години. Това не е сериозна възраст, защото до него е древно каменно селище на комай осем хиляди години. То е най-старото в континентална Европа.

Това селище е по-старо е дори от Варненския халколитен некропол, който се отнася към медно-каменната епоха (енеолита). Научният анализ с въглерод показва, че цивилизацията на територията на този некропол се е развила около 6 000 години преди новата ера. Това време съвпада с възникването на шумерската и асирийската цивилизации.


Ето как е изглеждал Островът, фотографиран от самолет в осемдесетте години на 20 век.. Снимката е от монографията "Дуранкулак" том 1, 1989, изд. БАН

На западния бряг на Дуранкулашкото езеро има землянки от първите земеделци на Добруджа (5100 - 4700г. пр.н.е.), могилни погребения от протобронзовата епоха (3500 - 3400 г.пр.н.е.) и късноантичен сарматски некропол. Там са разположени и некрополите, оставени от хората, населявали Големия остров в езерото. На Големия остров в Дуранкулашкото езеро се намира енеолитна селищна могила (4600 - 4200 г. пр.н.е.), която е паметник на културата с национално значение.



Тук се намира и най-старата улица в Европа. Тя е прабабата на всички европейски улици. Според Тодор Димов, ръководител на археологическите изследвания на обекта при Дуранкулашкото езеро, стените са били изградени с камък на около метър и половина височина. Отгоре са били надстроявани с ивици изсушена глина.




 Проучените общо над 12 000 праисторически погребения, наред с некрополите от Девня и Варна, показаха, че западните брегове на Черно море са били люлка на най-древната протоцивилизация на човечеството.



А това са останки от храма на Кибела на Големия остров при Дуранкулашкото езеро.


Керамични фигурки на богинята, намерени на острова

Били са част от ритуалите, свързани с вярванията на жителите на Езерния град. Изобразяват женски фигури, вероятно на една и съща богиня. Прамайката на Света. Едно от първите пластични изображения на основен архетип:

Фигурата е знак на силна жена, физически здрава, с подчертани детеродни органи, със здрави крака, а бюстът, главата и ръцете са маркирани. Богинята е родителка. Тя олицетворява "чистото" раждане, "началото", "отправната точка"...Богинята е украсена с пръстени и герданчета - вероятен израз на преклонение чрез "кръга". Кръгът е знак или предусещане на идеята за кръговрата, за безкрайността... Върху гърдите на неизвестната богиня са чертани знаци, подобни на пиктограмите от Градешница - тя е била зована и молена. С нея древните хора са били в диалог.

В Езерния град са търсели връзка с Отвъдното както чрез Прамайката , така и с Бика. В един от гробовете погребението е извършено с две бичи глави. От 1204 гроба това е единственият случай. Вероятно става дума за специална отлика на покойника.


Сигурно е, че в Езерния град са приписвали на бика мистични свойства. Свързвали са го със свръхестественото, но по какъв начин, можем само да гадаем.

Автентичното име на това древно селище (съществувало от 5 400 до 4 100 години преди Христа) не е известно. Затова си позволявам, като журналистите, да го нарека Езерния град. За ориентация ще си позволя да припомня припомня, че:

- Преддинастичният период в древен Египет e по времето на ІV хилядолетие преди Христа.
- Шумерите се появяват в Двуречието около 3300-3200 години преди Христа.
- Финикийците се заселват в тяхната Финикия (по родови предания идват откъм Черно море) в ІІІ хилядолетие преди Христа.
- Израилтяните превземат Палестина през ХІІІ-ХІ век преди Христа.
- Върху територията на Езерния град при Дуранкулашкото езеро съществува без прекъсване древно селище в течение на около шест хиляди години (от 5400 година преди Христа докъм 1100 година след Христа, когато Първото българско царство е завладяно от Византия). Възрастта на храма на Кибела открит на острова е повече от две хиляди и петстотин години.


Спирала от златна тел (вероятно накит за глава) от гроб № 165 от некропола в Дуранкулак (средата на V хил. пр. Хр.) - култура Варна.

Ликът на Великата богиня-майка е често срещан по различни предмети на лукса и разкоша, присъства в украшения, ритони, фиали, сервизи, вази, апликации и др. Тя се явява покровителка на растенията, животните, природата, също на хората и човешкия род. Бди над плодородието, пазителка е на домашното огнище, закриля жените-майки и неомъжените девици.

Великата богиня е хранителка на обредите, с които избраниците се посвещават във вярата към нея, създателка е на онези, с които се извършва посвещението и свещеното предаване на властта и въвеждането в божествен владетелски сан . Затова особено важен е златният пръстен-печат, открит в малката могила край Шипка - Великата тракийска богиня връчва на царя символите на неговата власт.


Златен пръстен-печат от Малка могила. Снимка: Г. Димов.

Култът към Великата богиня-майка е един от най-древните при траките. Освен в Тракия, Мизия и Македония, той се изповядвал и от траките преселили се много векове пр. Хр. в Мала Азия. Траките, които през средата на V в. пр. Хр. се настанили в Пирея и Атина, без съмнение като колонисти занаятчии и търговци, успели да наложат нейния култ и на атиняните. За това споменава и философът Платон в “Държавата”. Той изтъква, че религиозната служба, ритуалите и празничната процесия в Атина се извършва от траки .

Светилища на Бендида имало също в Пирея, Лаврион, Саламин, гр. Филипи Македония и голямо множество в Тракия. Според римският историк Тит Ливий, храм в нейна чест се намирал на западния бряг по долното течение на р. Марица. Лукиян също споменава за храм на Бендида в Тракия .Артемида – Бендида се появява и в много тракийски оброчни плочки, както и по монети.

На неколкостотин метра от Мадарския конник до с. Мадара е открито и трако-римско светилище, издигнато в чест на богинята Бендида – Артемида. Там са открити и басейни-бани за ритуално къпане, както и множество оброчни плочки с тракийския херос, плоча с изображението на Дионис и други интересни находки.


Празненствата, посветени на Бендида- Котито, са ритуали, отличаващи се с оргиастични елементи. Те включват очищение, скок от скала в морето, мимове, подражаване рева на бик, екстатична музика. По време на тези празници мъжете носят женски маски, преобличат се в женски дрехи, имитират женско поведение.

Според Страбон тези празници наподобяват малоазийските оргиастически тържества и е възможно да са пренесени от там, защото много приличат на култовите практики в чест на Кибела. Есхил поставя богинята във връзка с Дионис и прави паралел между почитателите на Котито и на Дионис.

 

Етимологията на теонима има индоевропейски корен bhendh, - „свързвам”, „съединявам”, което дава представа за полисемантичния образ на богинята и като покровителка на брака от типа на Хера. Ловните умения, мрежата, копията, лъкът, бързината и животинските атрибути изграждат образа на Бендида като богиня въплъщаваща противоречиви митични роли. Всяка една нейна функция се допълва от нейната противоположност и може би затова копието ѝ е разчленено на две, да подчертае двойнствеността ѝ.


Триъгълник с точка означава богиня-покровителка, сигурен символ на женското начало и съответно на плодородието, а ромбът е символ на благоденствие.

Формите на приемственост между древните култури от бреговете на Егейско море (остров Крит, Балкански полуостров, Мала Азия) тепърва предстои да бъдат изяснявани. Днес, откриваме все повече аналогии между тези изконно местни култури в разрез с общоприетата История на Древна Гърция. Тук конкретно ни занимава първообраза на гръцката Артемида (претопен и в образа на редица други богини като Атина, Афродита и др.) - образа на Благата девойка Бритомарта, определяна като върховна богиня на Минойски Крит, микенската Повелителка на зверовете Потния Терон и Невидимата Афая от остров Егина.

Тракийският култ към Котито няма как да не предизвика асоциации с мита за критската девойка Бритомарта, получила по-късно гръцкото прозвище Диктина (тази на ловните мрежи), която преследвана от цар Минос се хвърля от една скала в морето и попада в мрежите на рибарите довели я в Гърция.


Бендида, рисунка върху кратер

Да! Трябва да знаем, че древните траки създават изключителна самобитна култура по време на бронзовата и желязната епоха (приблизително между II хил. пр.н.е и V - VI в. сл.н.е.)! Езикът на траките не е останал в писмен вид, макар че има автори, които са на противоположно мнение, което ще изложим по-нататък.... Всичко, което се знае за траките е от чужди писмени източници, най-вече гръцки и римски наблюдатели. Те пречупват разказите си през своята гледна точка и култура.

В древните писания са запазени малко думи от тракийския език. Известни са няколко кратки надписа, за които се предполага, че са на тракийски език. Текстовете са написани с гръцки букви, без разделяне на думите. Единият е на златния пръстен от с. Езерово, Първомайско, и другият – върху каменна плочка от с. Кьомен, Преславско. Надписът върху пръстена от Езерово също е на тракийски език, с гръцки букви. И за да се увеличат трудностите при разчитането в тях няма нито една тракийска дума, която да се среща другаде. Езиковият материал, с който днес разполагаме е: запазени наименования на реки, планини, божества, лични имена.


Пръстена от с. Езерово, Първомайско - по сведения на Херодот (V, 5) у някои тракийски племена е имало обичай, когато умре някой знатен тракиец, една от жените му и то тази, която се смята и докаже като най-любимата му, да бъде убита и погребана заедно с покойника. Проф. Вл. Георгиев счита, че съдържанието на надписа стои в тясна връзка със споменатия погребален обичай. Въз основа на това той дава следното тълкуване:

Текст: Rolistene, as Nerenea Tiltean ēskō arazea dō mean tilezuptam, iē eraz ēlta.

Превод: Ролистене, аз Неренеа Тилтеа умирам спокойна до (теб) моя починал съпруг, (аз) която децата отхрани (отгледа).”



Каменната плоча е открита през 1956 г., при разораването на невисока надгробна могила в местността Зуньово кладенче при с. Кьолмен, Преславско. Плочата, съдържаща надписа е била положена върху правоъгълна гробна камера в центъра на могилата. Трябва да отбележим, че надписът е бил обърнат навътре към гроба. В средата на камерата били положени кремираните кости на починалия тракийски аристократ. Освен това погребението съдържа глинени съдове, както и желязно и бронзово въоръжение. Според начина на изписване на буквите, надписът е датиран в VІ в.пр.н.е.

Изображение на Дионис върху сребърна антична монета

Все пак за гърците в древността, Тракия се е смятала за свято място, страна на светлината и истинската родина на музите, защото тукашните високи планини криели най-старите светилища на Кронос, Сабазий, Бендида-Кибела, Арес (Херос), Дионис. Според древните автори в Родопите е имало четири големи светилища: на Кронос, на Юпитер, на Уранос и на Дионис. Няма сведения дали са били свързани или са били на едно място.

Траките били единственият народ, който имал бог на магьосническата медицина Телесфор. Открита е неговата статуетка в Стара Загора. Виждаме го облечен като български селянин с ямурлук, вдигната гугла, с навуща и цървули. Траките са имали високо развита медицина. Те създали и науката за лекарствата – фармацията. Медицината им била водещата в света.

 

Проф. Петър Боев въз основа на костен материал, писмени извори, паметници на изкуството, тракийски погребения, маски, монети и др. установи, че по нашите земи са извършвани трепанации – операции на черепа, още в новокаменната / неолита / и в медно-каменната / енеолита / епоха. Такива операции е могло да прави само население с особено развита цивилизация и богата духовна и материална, многопластова култура. Първобитни народи не биха могли да ги извършват.

Проф. Боев установи още, че траките са правели същите операции. Интересното в случая е, че впоследствие същата техника при извършването на трепанациите са използвали българите в средна Азия и в Аспарухова България.



Тракийското име на Арес е Плейстор – подземно божество на войната, на необузданата войнственост, на кървавите сражения, което изисквало да му се поднасят и човешки жертви. В Елада, Арес бил почитан предимно от спартанците. Нашите предци траките са били легендарно свирепи войни, не случайно гърците наричат богът на войната Арес - нашественик от север.

Арес е може би най-почитания тракийски бог. Култът му се разпространява в Гърция и Рим, а хиляда години преди това е почитан и на остров Крит под името Арей. Тракийския бог на войната е присъствал ( под името Яриш) дори в пантеона на хетите, които са приемали всички божества на васалните народи. В хетската империя са влизали мизи и дардани поне от XV- ти век преди Христа.

За Арес може да се каже, че е най-дълго почитания бог в историята на човечеството. За първи път името му е документирано на златния пръстен от Мавро Спелио (2), Крит - XVIII- ти век преди Христа. За последно Арес е споменат като славянския бог на войната Яровит през IX-ти- XI- ти век, т.е. налице е традиция продължаваща около 2800 години...Името на Арес е свързано с нашата дума ярост, яркост. Арес означава яростния, воюващия, този с яркото ( кървавото) лице.



Винаги, когато се говори за тракийска религия, на първо място се цитира едно много известно сведение на Херодот за това, че от всички богове траките почитали само Дионис, Арес и Артемида, а царете отделно от народа си почитали Хермес и от него са извеждали своя произход. /31, 46/ Ние обикновено сме свикнали да възприемаме посочените богове като гръцки, главно по причина на българското образование, но истината е, че голяма част от боговете, известни от гръцката митология, са не само и тракийски, а точно тракийски божества, които гърците са си “присвоили”. Най-известният от тях е Дионис.

Древните автори свързват култа към Дионис, който влиза в Елада от север от тракийските планини. В трагедията Ватханги Еврипид описва, че тракийските жени били поклоннички на Дионис.

Гръцкият бог Дионис е сложен събирателен образ, свързващ тракийски и малоазийски влияния с местните елински религиозно-митологични традиции. Във Фригия също почитали местен вариант на Дионис, който се нарича Сабазий (Свободен) – бог на растителността, на плодородието и на лечението.



Изобразяван е също и като брадат мъж с фригийска шапка (като тази, носена от бог Митра и от френските революционери, в 1789 г.). Неговите атрибути са: еленова кожа, жезъл (тирс), лозова клонка, винена чаша и борова шишарка. У нас са намерени многобройни негови оброчни паметници във вид на ръце с благославящ жест, възприет, по-късно, в християнството.

От древността до наши дни Дионис се свързва преди всичко с Родопите. Това е неговата планина. А посочването на най-високата планина от Херодот в съобщението му за сатрите и бесите би трябвало да се разглежда като най-високия връх в тази планина. Със сигурност може да се каже, че светилището на Дионис е свързано с бесите. Нещо повече – то е пазено и обслужвано от бесите.

Култът към Дионис е оргиастичен по характер и изразява съединяване с могъщите сили на природата. Култовите действия се изпълняват от жени – менади и вакханки. В Родопите се намира общотракийското светилище на Дионис – ротондоподобен храм с открит покрив. То принадлежало на тракийските племена сатри и беси. Тук жрица предсказвала бъдещето и давала отговори на различни въпроси, подобно на оракула в Делфи. В това светилище е предсказана съдбата на двама велики мъже – Александър Македонски и Октавиан Август.


Светилището на Перперикон - храмът на Дионис се е намирал в граничната зона между беси и одриси, която е минавала някъде източно от днешния Кърджали. Това важно сведение ни е оставено от римски историк, Доин Касий, който разказва за похода на пълководеца Марк Лициний Крас в 29-28г.пр.Хр. Изпратен лично вече от самия Октавиан Август, той отнел от бесите храма на Дионис и го дал на другото голямо тракийско племе-одрисите. Цитираното историческо описание е важно доказателство за локализирането на светилището на Перперикон.

Реално погледнато, в древността , именно Тракия е бил изворът на знанието в древността. Траките са носителите на силата произтичаща от превъзходството им в знанията за света и живота. Дедите ни са притежавали стройни и близки до живота вярвания, познания за материалното, а също и умения да да развиват нови технологии.


Календар от V - VI век преди н.е. върху парче керамика или керемида, кв. "Лаута", гр. Пловдив, базиран на основата на движението на планетите и съзвездията. Трите основни древни календара са съчетани според археолозите в системата на траките - на Слънцето, Луната, планетата Венера, полярната звезда и някои от по-ярките звезди и съзвездия.

Затова говорят и съвсем конкретни факти:

1. Организираното земеделие се появява първо в земите на Тракия. Другите европейски народи ще започнат да култивират земята хилядолетия след дедите ни.
2. Организираното скотовъдство на Европа се появява и осъвършенства първо в Тракия.
3. Направата на каменни съдове (ритони) и фина, украсена, дори и позлатена керамика се наблюдава първо в нашите земи.
4. Обработката на мед започва в земите на Тракия. Най-ранното място на рудодобив използвано от енеолитния човек се намира в местността Ай-Бунар, Старозагорско. Рудното находище на Ай Бунар е считано за най-старото. От там съдим също и за високото ниво на организация, използваните за целта оръдия, божествения характер на работата, която са извършвали енеолитните хора, предпазните мерки и др.
5. Първото обработено злато е това от Варненският Некропол.
6. Тракийското племе халиби, описани от Ксенофон, като страховити войни с дълги копия, са първите ковачи на желязо в Европа. Още през второто хилядолетие преди Христа не дорийците, а траките халиби са били прочути ковачи на желязо (Фол. стр.24) и са имало много рудници (Страбон, География- XII).
7. Първата писменост, се появява в земите, населявани по-късно от тракийските племена. Върху намерените керамичните плочки на възраст от преди около 4000 г. пр. Хр., изработени от древните коренни жители на сегашните селища Градешница, Караново, Вълчи дол и др., както и да са се наричали те, са били изобразени пиктографски писмени знаци много преди шумери, египтяни и хети да го направят.
8. Първата организирана религия се появява в Черноморския регион, керамичните олтари от Неолита са доказателство за това.
9. Първото царско погребение е тово от Варненският Некропол. Пак във Варна е и първата погребална маска украсена със злато.
10. Първите масивни сгради се появяват на териториите, населени с траки.

Въз основа на археологическите данни, тази цивилизация на кореното население на нашите земи, както и да се е наричала тя, населявала територията на Тракия в епохата на енеолита (4600 - 4200 г. пр.н.е.), е предхождала по време с няколко хилядолетия зараждащите се по-късно култури в Месопотамия, Египет и Гърция.



В заключение може да посочим, че траките са най-старото население на Балканския полуостров. Уседналият им начин на живот и естественият процес на елинизация ги превръщат в носители на висока материална и духовна култура, а благодарение на ранната поява на племенни общности те стават важен фактор в историята на полуострова. Траките оставят изключително оригинална самобитна култура, в която традицията и асимилираното чуждо влияние създават естествена връзка между Изтока и Запада.

Не случайно в Тракия възниква най-древната световна цивилизация. Великите гърци: Пиндар, Есхил, Платон и др. твърдят, че името Тракия означава “страна на чистата наука и произлизащата от нея свещена поезия, че тя е духовна страна, място за учения и традиции, което показва появяването на световния божествен разум”. Затова първите големи поети и музиканти в света предхождащи и Орфей са траките: Тамирис, Музей, Лин и Амфоион.

ТРАКИЙСКИТЕ БОГОВЕ са били истински почитани в целия античен свят. Религиозната система на траките е политеистична. Широко разпространен е култът към тракийският конник, обикновено наричан херос, тоест герой, а понякога също бог или господар. В изображенията често е представен като ловец, който преследва с копие глиган и е придружен от куче.

Оброчна плочка на тракийски конник от с. Златна Панега, Ловешко, III в. Снимка: Архив „Труд"

Известният старогръцки и римски пантеон заимства една трета от своите богове от тракийските си съседи – неустоимия Дионис (Бакхус) , свирепия Арес (Марс), великия Загрей става Зевс (Юпитер), Великата богиня майка Бендида-Кибела става Хера (Юнона) и пр. Траките не само че обогатяват със своите богове и герои гръцката и римската митология, но дават и мистериите, сериозните култове и част от празничната система на Средиземноморието и Черноморието, която е съхранена в редуциран вид и сега.



Високо се е почитал и Дионис, богът на вечното сътворение и възраждащата се природа. Култът към Дионис се свързва и с друг митичен образ - Орфей, тракийски певец, лечител и птицегадател. Според легендите , той с песните си раздвижвал камъните и е построявал храмове със звуковете на своята лира.

следва продължение ....

неделя, 19 април 2015 г.

ДРЕВНОЕГИПЕТСКА ЛИРИКА

ЛЮБОВТА Е НЕБЕСЕН ДАР

Стиховете датират от втората половина на епохата на Новото царство (XIV – XI в. пр. н. е.), от папирусите Харис 500 и Честер Бити I.



"В епохата на Новото царство думите Брат и Сестра наред с първоначалното си значение придобили и ново – “любим” и “любима”. Това, разбира се, съвсем не означавало, че влюбените (или съпрузите) се намирали в близки родствени отношения."

II

Любовта ми към теб влезе в моята плът,
както вино се смесва с вода,
както остра подправка – с портокал,
както мляко – с мед ароматен.

Побързай
към свойта Сестра,
както жребец към ратно поле,
както бик, към яслите хукнал.

Любовта е небесен дар,
като огън тя ни разпалва;
тя е сокол, стрелнат към своята жертва.



III

Упойва свежестта на езерото;
Сестрата има устни – лотосова пъпка.
Гърдите й са портокали,
ръцете – скоби,
челото й – капан от хвойново дърво,
а аз съм див гъсок.
За моите очи косите й са стръв,
поставена в капана.


----------------------------

ДЪРВЕТАТА В НЕЙНАТА ГРАДИНА

I

Нарът казва:

Като зъбите й са зърната ми,
плодовете ми – като гърдите й.
Най-красиво съм в градината –
аз цъфтя през цялата година.

Брата и Сестрата
си почиват под листата ми.
Дъхат двамата на благовония;
от шир̀à и вино са опиянени.



Другите дървета във градината
цъфнат ли веднъж – и прецъфтяват.
Само аз единствено цъфтя
всичките дванадесет месеца.

Щом опадат мойте цветове,
се разпукват новите ми пъпки.
Аз съм първото дърво в градината!
А ме сметнаха за второ.

Ако се повтори туй,
ще престана да ви крия
и ще ви издам,
за да видят вашата измама.

Влюбената ще научи всичко
и любимия си без пощада
ще набие с пръчка от стебло на лотос
с бели цветове и сини пъпки.

Ще го укори, че е препил
пиво от различни мехове.
Ще прекара той прекрасен ден
с нея във беседка от тръстика.

Ето го, наистина пристига –
нека го посрещнем мило.
Нека тук прекара той деня.


..................................................-

II

Смокините отвориха уста
и тяхната горичка заговори:

“Прекрасно е да й се подчиняваш –
сред знатните жени тя няма равна.
Ако пристигне без робини,
готова съм слугиня да й стана.

Тук бях донесена от Сирия –
тук плячка съм на влюбените.
Господарката ми заповяда
да ме посадят в градината й.

Тя не ме пои със вино
във деня за пиене,
със вода от меховете
тялото ми тя не утолява.

Търсят ме за развлечения
само в дни, когато не пиянстват.
В моя двойник Ка ти се кълна:
ще ти отмъстя, прекрасна!”



III

Малката смокиня,
която с ръката си тя посади,
отвори уста и продума:

Шепотът на листите й
има дъх на мед.
Прекрасни са нейните клони,
които пак зеленеят,
натегнали от плод,
от яспис по-червен.
Има листи-изумруди,
лъскави като фарфор.
Нейният ствол е синьогълъбов
като на голямо дърво...
Тя примамва под своите клони ония,
които не са под нея;
от сянката й струи прохлада.
На малката щерка на градинаря
тя подава писмо
и я кара да бърза при своя любим:
“Погостувай му с твойте приятелки!”



Градината тъне в цвят,
за тебе приготвих беседка и шатър,
градинарите ми ликуват
като деца, щом те видят.

Пратѝ първом твойте слуги,
натоварени с всичко нужно.
Те, щом те видят, ще се опият,
преди да са се напили.

Слугите й дойдоха натоварени
с хлябове и пиво,
с най-различни треви и подправки
и всякакви плодове.

Ела и прекарай прекрасно днес,
утре и в други ден – цели три дни,
седнала в моята сянка
с любимия си отдясно.



Тя го опиянява,
тя върши, каквото той иска,
а там, където те пият,
е мястото на опиянението,
и тя остава с Брата.

Под мен налягалите гости са пияни,
девойката с любимия върви,
но аз съм мълчалива
и нищо никому не ще разкажа,
и нищо никому не ще издам.

_________________



ПЪРВИТЕ СЛАДОСТНИ,
НАМЕРЕНИ В ПИСАНИЯТА ДУМИ,
НАЧЕРТАНИ ОТ ПИСАРЯ
НА НЕКРОПОЛА НАХТ СОБЕК

VII

Привечер минах край нейния дом.
Потропах – никой не ми отвори:
чудесна нощ за нейния вратар.
О, резе, искам да те отворя!

О, врата, съдба моя!
Мой добър дух!
Вътре ще ти принесат в жертва бик
зарад твойто могъщество, о врата!

Дългорог бик ще заколя за теб, о врата!
Късорог бик – за теб, о резе!
Тлъст гъсок – за вас, о халки!
Лой ще получиш ти, о клин!

Най-лакомите мръвки от бика
ще дам на чираците на дърводелеца,
за да направи резе от тръстика,
врата от слама.

Тогава, кога и да дойде Братът,
ще завари дома отворен,
леглото – застлано с тънко платно
и дивна девойка в леглото.



ДРЕВНОЕГИПЕТСКА ЛИРИКА

Превели от руски: Григор Ленков и Любен Любенов

СОФИЯ 1969
НАРОДНА КУЛТУРА

петък, 10 април 2015 г.

СЛИЗАНЕТО НА БЛАГОДАТНИЯ ОГЪН НА БОЖИ ГРОБ В ЙЕРУСАЛИМ


СЛИЗАНЕТО НА БЛАГОДАТНИЯ ОГЪН  НА БОЖИ ГРОБ

Всеки път всички, които на Пасха са вътре в храма на Божи гроб в Йерусалим и близо до него, стават свидетели на слизането на Благодатния Огън (Божията Светлина) в него на Велика събота.



Благодатният Огън се появява в храма от две хилядолетия. Най-ранните свидетелства за слизането на Благодатния Огън в навечерието на Възкресение Христово намираме у Григорий Нисийски, Евсевий и Силвия Аквитанска (IV век). В тях има описания и на по-ранни слизания.

По свидетелството на апостолите и светите отци, нетварната Светлина е осветила Божи Гроб скоро след Възкресението, и това е било видяно от апостол Петър: "Петър видя не само с телесните си очи, но и с високия си апостолски ум, че Гробът е изпълнен със светлина, макар да беше нощ" четем у Григорий Нисийски. "Петър застана пред Гроба и се ужаси, виждайки светлина в него", пише св. Йоан Дамаскин.

Как започва подготовката за слизането на Благодатния огън?



Всички свещи и кандила на Гроба Господен вътре в него и в целия храм се угасяват още на Велики четвъртък, така, че да не остане нито един горящ пламък!

В средата на ложето на Живоносния Гроб се слага кандило, напълнено с масло, но без огън. По цялото ложе се разхвърлят парченца памук, а по краищата му се прокарва лента.



Така приготвената /в миналото след огледа на турските заптиета, а днес на израелската полиция/ Кувуклия (Параклисът над Божи Гроб) сутринта на Велика събота се запечатва с восък от двама монаси и се заключва от местния ключар-мюсюлманин.



Двайсет-трийсет минути след запечатването на Гроба в храма влизат – иде ми да кажа “втурват се!” – с викове, скандиране, тътен, биене на тъпани, яхнали един другиго православните арабски младежи.



Тези викове не са някакъв безсмислен шум, имаш за цел да наруши молитвеното благолепие и благочиние. Това са древни молитви на арабски към Христос и Божията Майка, която се умолява да измоли от своя Син слизането на божествения Огън, а също и към свети Георги Победоносец, особено почитан из православния Изток.



В тях се изказва също и вярата, че те, православните араби, са народът “най-източен, най-православен, живеещ там, дето възхожда слънцето, донесъл свещи за слизането на Светия Огън”.

По времето, когато Йерусалим бил под британска власт, английският губернатор се опитал веднъж да забрани тези "дивашки" танци. Патриархът се молел два часа в Кувуклията: огънят не слязъл. Тогава патриархът на своя отговорност заповядал да пуснат арабите... И огънят слязъл". Арабите сякаш се обръщат към всички народи: "Господ потвърждава правилността на нашата вяра със слизането на Благодатния Огън в навечерието на православната Пасха! А в какво вярвате вие?"



Второто условие, без което е невъзможно слизането на Светия Огън, е присъствието на иноци-саваити – монасите от лаврата на преподобни Сава Освещени. От всички древни мaнастири на Юдейската пустиня, цъфтели някога с велики подвижници, навярно само тази лавра се е запазила в изначалния си вид – на 17 километра от Йерусалим, в долината на Кедрон, тaм, където той се влива в Мъртво море. Иноците от тази лавра донасят в храма напрежението на вътрешната исихастка молитва, онази, дето запалва в сърцата “умния” тайнствен огън.



Трети и най-главен участник в събитието е патриархът – предстоятелят на най-древната в света Йерусалимска Църква, Майката на всички Църкви. Към един часа през деня, след като молитвите-заклинания на арабите са докарали до мъчителна екзалтация всички присъстващи, глъчкaтa затихва: в храма на Възкресението през южните му порти встъпва блаженейшият патриарх Йерусалимски и на цяла Палестина – Теофил ІІІ.



"В два и половина удрят камбаната в патриаршията и оттам започва шествието. В дълга черна върволица влиза гръцкото духовенство в храма, следвано от Негово Блаженство Патриарха на Йерусалим. Той е в пълно облачение, сияеща митра и панагии.

В Храма влиза процесия – йерарсите на християнските конфесии, празнуващи Пасха. В края на процесията върви православният патриарх, съпровождан от арменския патриарх и свещенослужители. Процесията минава покрай всички паметни места в храма: светата горичка, където е бил предаден Христос, мястото, където е бил бит от римските легионери, Голгота, където е разпънат, камъка на Помазването, на което тялото Му е приготвено за погребение.

Процесията стига до Кувуклията и я обикаля три пъти. Всички те спират пред портите на параклиса на Светия Гроб. Там свалят от патриарха тежките празнични одежди, оставяйки го само по подрасник – една проста бяла бродирана риза, за да се вижда, че не пренася в пещерата кибрит или каквото и да е, способно да запали огън и сякаш почти насила го вкарват в Кувуклията.



По турско време придирчивият "контрол" бил осъществяван от турските еничари, които обискирали патриарха преди влизането му в Кувуклията.

Сега всичко зависи само от него, от тайната му молитва на колене там вътре. Напрегнaтото очакване стига до връхната си точка. Както някога през пасхалната нощ апостолите и жените-мироносици, тъй и сега целият народ замира в свещен ужас: ще се изпълни ли пророчеството, ще възкръсне ли Христос, ще слезе или не Свещеният Огън?

Малко преди влизането на патриарха служител внася в пещерата голямо кандило, в което трябва да се запали главният огън, и 33 свещи – по броя на годините на земния живот на Спасителя. След това православният и арменският патриарси (последният също съблича горните си одеяния преди да влезе в пещерата) влизат вътре. Арменския патриарх остава в предверието, наречено "Църквата на ангела", йерусалимския патриарх влиза да се помоли в самата гробница, на ложето на Живоносния Гроб. Отвън ги запечатват с голямо парче восък и слагат червена лента върху вратата; свещенослужители, представители на всички християнски конфесии, празнуващи Пасха и на мюсюлманската фамилия, която съхранява ключа за храма на Божи гроб, полагат върху восъка своите печати.



В това време в храма се гаси светлината и настъпва напрегната тишина – чака се. Присъстващите се молят и изповядват греховете си, молейки Господа да даде Благодатния Огън.

Всички, които се намират в храма, очакват търпеливо патриархът да излезе с Огъня в ръце. Впрочем, мнозина чакат не само с търпение, но и със страх и трепет: според преданието на Йерусалимската Църква се смята, че денят, когато Благодатният Огън не слезе, ще бъде последен за хората в Храма, а самият Храм ще бъде разрушен. Поради това поклонниците обикновено се причастяват преди идването си в святото място.

Молитвата и обредът продължават до момента, в който се извърши чудото, очаквано от всички. През различни години мъчителното чакане е траело от пет минути до няколко часа.



Слизането на Огъня

Преди слизането на Огъня храмът започва да се озарява от ярки припламвания на Благодатната Светлина, тук и там се вият малки светлинни избухвания, за които човек, който не може да повярва, че наистина присъства на реално извършващо се в момента чудо, си мисли, че са отблясък от светкавиците на фотоапарати. При забавен кадър, обаче, се вижда много добре, че те излизат от различни места в храма – от иконата, висяща над Кувуклията, от купола на Храма, от прозорците и други места, и изпълват с ярка светлина всичко наоколо. Освен това ту тук, ту там между колоните и стените блясват мълнии, които често минават без всякаква вреда през стоящите наблизо хора.



Само след миг целият храм се оказва изпълнен с мълнии и бликове, които се струят по стените и колоните му надолу, сякаш се стичат към подножието на храма и се разливат по площада между богомолците. Едновременно с това се запалват свещите на хората във вътрешността на храма и тези отвън на площада, кандилата от двете страни на Кувуклията се запалват сами (с изключение на 13-те католически), както и някои други в пределите на храма.



"Изведнъж огнена капка пада внезапно някому на лицето, в тълпата се чува вик на потресеност и възторг. Огън пламти в олтара на Католикона! Ярка искра и пламък – като огромно огнено цвете. А Кувуклията още тъмна... Бавно, бавно, от свещ на свещ Огънят от олтара започва да спуска към нас. И в този миг гръмовен вопъл ни кара да се обърнем към Кувуклията. Тя сияе, цялата стена прелива от серебро, бели мълнии се струят по нея. Огънят пулсира и диша, а от отвора в купола на Храма от небето върху Гроба се е спуснал вертикален широк сноп светлина".



Храмът или отделни негови места се изпълват със сияние, което не може да бъде оприличено на нищо – онова сияние, което, както се предполага, се е явило за пръв път по време на самото Възкресение Христово. В този момент дверите на Гроба се отварят и излиза патриархът, благославяйки събралите се и раздавайки им Благодатния Огън.





За това, как се запалва Благодатният Огън, разказват самите патриарси: "Когато вратите зад мен се затвориха, вътре цареше непрогледен мрак. Светлина се процеждаше само през два малки странични отвора. Изведнъж върху мраморната плоча на Божия Гроб забелязах по-светло петно. Отворих молитвеника си и видях, че спокойно мога да чета. Плочата върху Гроба ставаше все по-светла. После върху нея започнаха да просветват като че разпилени разноцветни бисерчета. Те се съединяваха едно с друго. От цялата плоча струеше светлина. Допрях памук до нейната повърхност и той се затопли. Докоснах с него края на свещта, а тя изпращя и се запали, сякаш беше барут".

Йеромонах Мелетий цитира думите на архиепископ Мисаил: "След като влязох в Светия Гроб Господен, видях върху цялата гробна плоча да блести светлина, подобна на разпръснат дребен бисер, оцветен в бяло, синьо, червено и други цветове; той се сливаше в едно, червенееше и се превръщаше в пламък... и от този тъкмо пламък се запалват приготвените кандила и свещи".



Още когато патриархът е в Кувуклията, служители поемат от него огъня през специални отвори и го разнасят из храма; огненият кръг постепенно се разпространява из целия храм. Въпреки това не всички запалват свещите си от тази на патриарха, у някои хора те се запалват сами.



"Все по-ярки и силни са припламванията на Небесната Светлина. Сега Благодатният Огън започна да лети вече по целия храм. Посипа се на ярко-синкави бисерчета над Кувуклията около иконата "Възкресение Господне", и веднага едно от кандилата се запали. Нахлу в храмовите параклиси, на Голгота (запали и на нея едно от кандилата), блесна над Камъка на Миропомазанието (тук също се запали кандило). На един човек му се овъглиха фитилите на свещите, на друг се запалиха сами снопчетата свещи. Зарите се засилваха все повече, искри се разнасяха тук и там по свещите" (“Рассказ о паломничестве в Иерусалим и прочие святые места настоятеля Спасо-Преображенской Церкви села Бронница архимандрита Илариона”).

Един от свидетелите отбелязва, че свещите на жената, стояща до него, се запалвали три пъти сами, и тя два пъти се опитвала напразно да ги угаси.



На първо време - 3-10 минути, запаленият Огън притежава удивителни свойства – абсолютно не изгаря, независимо от коя свещ и къде е бил запален. Може да се види, как богомолците буквално се умиват с този Огън – топят лицето си, ръцете си в него, черпят го с шепи, и той не нанася никаква вреда, в началото не изгаря дори косите.





"Запалих на едно място 20 свещи и горих брадата си с тях, и ни един косъм не се овъгли, не се сви; и угасих всички свещи и ги запалих пак от други хора, и за трети пък ги запалих – и същото беше...", пише един поклонник отпреди четири века. Капчиците восък, които падат от свещите, са наричани от поклонниците “Благодатна роса”. Като напомняне за Чудото Божие те ще останат върху дрехите на свидетелите завинаги, никакви пранета и прахове няма да ги премахнат.



Хората, които се намират по това време в храма, са изпълнени с непредаваемо и с нищо не сравнимо чувство за радост и духовно успокоение. По думите на онези, които са били на площада и в самия храм в момента на слизането на огъня, усещанията в този момент са фантастични, – от храма очевидците излизат като родени отново. Особено интересно е, че равнодушни не остават дори онези, за които Чудото противоречи на техните убеждения.



По-нататък с благодатния Огън ще бъдат запалени кандила из целия Йерусалим, със специални самолети Огънят ще бъде доставен в Кипър и Гърция, а от няколко години вече и в България, откъдето ще бъде разпратен по целия свят. В близките до Храма на Божи Гроб райони на града свещите и кандилата в храмовете се запалват сами.



Само за православните?

Когато за пръв чуват за Благодатния Огън, мнозина инославни се опитват да укорят православните: откъде знаете, че той е даруван именно на вас? Ами ако го беше приемал представител на друга християнска конфесия? Всъщност опити за силово оспорване на православната “монополия” върху Благодатния Огън от страна на представители на други деноминации е имало, и то не един път.



Само в течение на няколко века Йерусалим е бил под властта на източните християни; повечето време, както и сега, градът е бил управляван от представители на други религии, отнасящи се недружелюбно или дори враждебно към Православието.



През 1099 г. Йерусалим бил завоюван от кръстоносците. Римската църква и местните кръстоносни владетели смятали православните за вероотстъпници и започнали да погазват правата им. Английският историк Стивън Рънсиман цитира в книгата си разказа за това на летописеца на западната църква: "Неудачно започнал първият латински патриарх на Йерусалим Арнолд от Шоке: той заповядал да изгонят сектите на еретиците от принадлежащите им места в Храма на Божи Гроб. След това той започнал да измъчва православните монаси, за да изтръгне от тях къде пазят Кръста и другите реликви…

След няколко месеца на мястото на Арнолд дошъл Даймберт от Пиза, който стигнал още по-далеч. Той се опитал да изгони всички местни християни, дори православните, от Храма на Божи Гроб и да допуска там само латинци, отнемайки на останалите изобщо всички църковни сгради в Йерусалим или около него… Скоро дошло Божието възмездие: още през 1101 г. на Велика Събота не се извършило чудото на слизането на Светия Огън в Кувуклията, докато за участие в обреда не били поканени източните християни. Тогава крал Балдуин I се погрижил да възвърне на местните християни техните права…".



Капеланът на йерусалимските крале-кръстоносци Фулк разказва: “Когато западните поклонници дошли за Пасха в Йерусалим, целият град бил в паника, защото Светият Огън не се явявал и верните цял ден го очаквали напразно в храма на Възкресението.

Тогава като по внушение свише латинското духовенство и кралят с целия си двор отишли... в храма Соломонов, бившата Омарова джамия, която те превърнали в църква, а през това време гърците и сирийците останали до св. Гроб, раздирайки дрехите си и призовавайки с вопли Божията благодат, и тогава най-после слязъл св. Огън".



Но най-забележителният случай се извършил през 1579 г. Стопани на Храма на Божи Гроб са едновременно представителите на няколко християнски Църкви. Свещениците на арменската църква, въпреки традицията, сполучили да подкупят султан Мурад Правдиви и местните власти, и те им позволили да празнуват сами Пасхата и да приемат Благодатния Огън.

По покана на арменското духовенство от целия Близък Изток в Йерусалим пристигнали множество техни сънародници, за да отпразнуват заедно Пасха. Православните заедно с патриарх Софроний IV били изгонени не само от Кувуклията, но и изобщо от Храма. Там, при входа в светинята, те останали да се молят за слизането на Огъня, скърбейки за отлъчването си от Благодатта.

Арменският патриарх се молел цяло денонощие, но въпреки всичките му усилия никакво чудо не се извършило. В един момент от небето паднал лъч, както това става обикновено при слизането на Огъня, и ударил точно в колоната до входа, до която се намирал православнят патриарх. От нея на всички страни се посипали огнени пръски, свещта на патриарха се запалила и той предал на едноверците Благодатния Огън. Това бил единственият случай в историята, когато Огънят слязъл извън пределите на Храма – по молитвите на православния, а не на арменския първосвещеник.


Разцепената през 1579 г. от Благодатния огън колона при входа на храма.

"Всички се зарадвали, а православните араби от радост започнали да скачат и да крещят: "Ти си едничкият Бог наш, Иисус Христос, една е нашата истинска вяра – вярата на православните християни!", пише инок Парфений.

По това време върху галериите на сградите около храмовия площад имало турски войници. Един от тях, на име Омер (Анвар), виждайки станалото, извикал: "Една е Православната вяра, аз съм християнин" и скочил долу върху каменните плочи от около 10 метра височина. Но младежът не загинал – плочите под краката му се разтопили като восъчни и стъпките му се отпечатали върху тях. За това, че изповядал християнството, мюсюлманите екзекутирали Анвар и се опитали да изчегъртат следите, тъй явно свидетелстващи за тържеството на Православието, но това не им се удало, и идващите в Храма и досега могат да ги видят, както и разсечената колона до дверите на храма. Тялото на мъченика било изгорено, но гърците събрали останките, които до края на XIX век се намирали в женския манастир “Велика Панагия”, източвайки благоухание.



Турските власти се разгневили силно на самонадеяните арменци. В началото дори искали да екзекутират патриарха им, но по-късно се смилили и  заповядали като назидание той да следва винаги православния патриарх и да не взема непосредствено участие в получаването на Благодатния Огън.

Въпреки че властта отдавна се е променила, обичаят се е запазил и до наши дни. Впрочем, това не бил единственият опит на мюсюлманите, отричащи Страстите и Възкресението на Господа, да попречат на слизането на Благодатния Огън. Ето какво пише известният ислямски историк Ал Бируни (IX-X вв.): "...веднъж управителят заповядал да заменят фитилите с медна жица, надявайки се, че кандилата няма да се запалят и самото чудо няма да се извърши. Но когато огънят слязъл, медта се запалила".





Не случайно славянските просветители светите брaтя Кирил и Методий превели гръцкото анастасис (въздигане) със славянската дума възкресение. Воскресити значи в първоначалния си и основен смисъл “запалвам огъня наново” (слав. кресити – “паля огън”, б. пр.).





Възкресението Христово е по този начин не просто въздигане от гроба на обоженото Му тяло, но и въз-кресение на Нов Огън, Нова Светлина. Както казваше още Хераклит, светът, космосът не са нищо друго, освен “огън, който ритмично се разгаря и угасва”.

И докато има Църква и има вярващи, докато се извършва в храма на Божи Гроб ежегодното тайнство на Благодатния Огън на Велика Събота, ние знаем, че Бог не ни е изоставил, не е изоставил земята и света, изкупени с Голготската жертва от робството на греха и смъртта. 

http://carstvo-maloe.com/holy-places/item/790-slizaneto-na-blagodatnijat-ogun-na-grob-gospoden-v-jerusalim