събота, 31 януари 2015 г.

ТРАКИЙСКИТЕ КАПИТЕЛИ И СУРВАЧКА

ТРАКИЙСКИТЕ КАПИТЕЛИ И ФРИЗИ И БЪЛГАРСКАТА СУРВАЧКА 

автор: Иван Танев Иванов 

Дряновата сурвачка (сурукница, сурвакница), традиционно използвана в България на Васильовден (1 януари) има различна украса в различните краища на страната, но общо взето, формата и е строго стилизирана. 

Няколко примера за оформление и украса на сурвачки са дадени на Фиг. 1. Сурвачката от Добруджа всъщност е типична за по-голямата част от страната. Показаната сурвачка от Перник има същата конструкция, форма и предназназначение, но е много по-детайлна и е изработена с много по-голяма прецизност. Както изглежда, тя стои много близко до онзи изходен модел или начален оригинал, представящ същността на българската сурвакница. 



Фиг. 1. Сурвачки от различни райони на България. В ляво – сурвачка от Добруджа. В дясно – сурвачка от Пернишко в три последователни увеличения. 

В Централна и Източна България, сурвачката се украсява с плодове, зърна и хлебни изделия, докато в Западна България често се окачват и монети. Задължително е обаче дряновите клонки да се привържат с което сурвачката добива форма на единично или двойно кирилско “Ф”. Има и още нещо – дряновата пръчка, оформена като сурвачка има магическа сила само в един ден от годината, през другите дни тя е обикновена вършина! 

Сутрин рано, или още в първите часове на празника, младите сурвакари посещават стопаните и чрез отмерени удари със сурвачката по техния гръб изричат благопожелания за здраве, берекет и късмет. Никой не се отказва от тези удари, които носят магическа сила и правят пожеланията по-реални, напротив – колкото по-силни са ударите, толкова по-скъпи са наградите за нетърпеливите сурвакари. 


Произходът на обичая сурвакане е спорен, макар че неговият смисъл е ясен. Не се оспорва неговият древен предхристиянски характер, макар че няма данни кой народ, траки, славяни или прабългари са го използвали. Със сигурност обаче той не е славянски, тъй като е напълно непознат сред големите славянски народи, близки или далечни. 



Името на обичая (сурвакане), името на магическата пръчка (сурвачка, сурвакница), както и виковете, които придружават магическото действие сурвакане (Сурва, сурва!) са дали основание на мнозина да свържат този обичай с прабългарите, имайки пред вид името на древноиранския и индоарийски бог на Слънцето Сурья. 

Засега обаче няма данни сред други древни и настоящи народи от индо-иранския кръг да притежават такъв обичай, което прави твърдението за чисто прабългарския произход на обичая не твърде убедителни. Някои автори правят външно морфологично сравнение на българската сурвачка със древния жезъл на античния Хермес, наречен кадуцей или керикеон [2], но чисто външната прилика не дава основания за изводи относно произхода на обичая. 



Кадуцеят най-често се изобразява като пръчка, около която са увити две змии в противоположни посоки. На върха на пръчката обикновено има малко сферично разширение (топка). На същото място понякога има кръст или разперени криле. Понякога пръчката се изоставя и тогава остават само двете змии. Така е изобразен върху трако-пелазгийските монети. В елинската епоха змиите имат криле, с което се подчертава космологичния аспект на този свещен предмет. 

Сурвакането е новогодишен обичай и има за цел измолване на успешна нова година. Очевидно се вярва в магическата сила на дряновото дърво, което трябва увеличи силата на благопожеланията. Това заключение се съгласува с факта, че много древни народи са вярвали в божествената роля на особени дървета и гори. 

Древните българи са обожествявали някои видове дървета, по-специално дъба, считайки го за цар на всички дървета. Освен древните прабългари, етнически сродните с тях хазари също са обожествявали дъбовите дървета и са им пренасяли жертви. Хазарите почитали и свещени гори, чиито вековни дървета символизират мощта на боговете. Вярва се, че който отчупи клонче от тях е заплашен от полудяване и смърт. Доказано е, че славяните също са обожествявали дъбовите дървета. При древните гърци, храмът на Зевс бил построен сред дъбова гора. Омир е сравнявал мъжката сила и издръжливост със силата на дъба. 

При древните източно-кавказци, а вероятно при техните съседи прабългари, в деня на възраждащото се Слънце (25 декември, Коледа) се е запалвало дъбово дърво наречено Гула, което значи Бъдник. Същият обичай на същия ден е характерен и за съвременните българи [6, стр. 105], макар че все още не е ясно от траките или от прабългарите той е наследен. 


Обр. 1. Българска сурвачка, жезъла на Хермес и жезъла на архангел Габриел (Гавриил). 

Външната визуална прилика между древния божествен атрибут, известен като кадуцей (жезъл на Хермес), и българската сурвачка (суровакник) ни накара да се запитаме: Има ли и други сходства по значение или по предназначение между двата древни сакрални предмета? Къде се среща и какво представлява древният кадуцей, известен още и под названията керикеон и тобахон? 

Кадуцеят е един от най-старите символи. Той е изобразен върху купата на краля Гудеа, владял древния Лагаш около 2600 година пр.Хр. Виждаме го и върху най-старите монети, които въобще човечеството познава монетите на древните трако-пелазгийски народи: дероните, хоните и одрисите. Тук трябва да се отбележи, че кадуцеят е емблема на античния Хермес, който според Херодот е бил божество на тракийските царе. В египетската митология тракийският Хермес е известен като Тот, Теут (Техути). Нещо повече, преди да се установи в Египет, според Апулей, Хермес-Теут пребивава на Балканите. Мястото, където той пребивава, е известно като “Пелазгийски Аргос”. 


При славяните, живеещи далеч от България обичаят Бъдни вечер със запалено дъбово дърво няма, но в съседа Сърбия той е съществувал в близкото минало и днес отново се възражда. По всичко изглежда обаче, той е заимстван от България, където той има най- вероятно синкретичен прабългарски и тракийски произход. 


Вероятно и древните траки са вярвали в божествената сила на някои дървета и по-специално на дъба, но няма данни как това е изразявано. По-долу ще представим обаче някои нови данни за художествените идеи и представи на древните траки, които могат да ни помогнат да намерим отговор на въпроса за произхода на сурвачката. 



Фиг. 2. Капители (фризи, антефикси) на мраморни колони от различни строежи на територията на древна Тракия. 

В ляво - капители (palmette finial) от музеите на Гръцка Западна Тракия (Кавала, Гюмюрджина, Ксанти) (собствени зарисовки на автора). В дясно, антефикс от храма в могилата Оструша, Долината на тракийските царе до Казанлък [7]. 

На Фиг. 2. в ляво са показани глави на две мраморни колони, взети от различни градове на древна Тракия в периода 5 – 4 век пр. н.е. Ние няма да се придържаме към господстващото доскоро схващане, че древните траки са живяли в землянки и са нямали градове, напротив – доказано е, че те са по-древни от гърците и са им дали не един от своите богове, празници и герои. 


В останките на град Филипи, първата столица на антична Македония близо да днешния град Кавала, са намерени шест мраморни плочи с тракийския конник – доказателство, че древните траки не само са били значителна част от населението на града, но и са имали самостоятелен духовен живот. 


Показаните по-горе капители на фиг.2 са взети от столицата на Одриската държава, град Севтополис до днешния Казанлък и от градовете по северното крайбрежие на Бяло море, плътно населени с траки. Днес тези исторически паметници могат да се видят в музеите на град Казанлък, Солун, Кавала и Гюмюрджина. Показани са само два капитела от видяните от автора над 15 такива експоната. Всички те имат сходен външен вид съдържащ едни и същи елементи подредени по начина показан на горната фигура. Очевидно, това представлява еднотипна архитектурна композиция в която очевидно има влажена някаква представа, идея или митологична сцена, но каква е тя? 


Отговорът на този въпрос може да дойде ако сравним архитектурния модел на тракийския капител със една съвременна, прецизно изработена и напълно оформена българска сурвачка. За пример вземаме сурвачката от Пернишко, показана на фиг. 1. Външното морфологично подобие на двата обекта, тракийския капител и българската сурвачка е поразително и ние ще се възползваме от това да направим някои изводи. 


На първо място, ако си представим цялата мраморна колона, украсена с представения тракийски капител на върха, ще получим същата фигура, каквато представлява сурвачката от Перник. Но това очевидно е дърво с неговите три основни атрибута – корона от клони на върха, корени от долу и ствол който ги съединява. Очевидно, представената сурвачка от Перник представлява умален модел на голямо дърво с корона от разперени клони на върха и ствол под нея. 

Същите елементи виждаме и в центъра на представените фризи – капители: клонеста корона, ствол и корени под него. В много от случаите, корените са точно три. Това налага мисълта, че древните траки са схащали мраморната колона като дърво, може би като някое обожествявано дърво, или т.н. “дърво на света”, което свързва трите части на света. Вероятно същата идея е вложена и в сурвачката, тя е може би модел на “божественото дърво”, което в определен момент има способността на “чува и изпълнява” пожеланията на сурвакарите. 


На второ място обаче, върху фризите виждаме и два други елемента, които по принцип не могат да се свържат с представата ни за дърво. Това са две спирали, стоящи симетрично от двете страни на “божественото” дърво. Освен в капителите на тракийските колони, тези спирали ги виждаме и при българската сурвачка – това са огънатите противоположни двойки клонки, оформящи кирилското “Ф”. Наличието на този общ елемент при фризите и сурвачките хвърля мост между тях и прави възможно тяхното общо анализиране. Без тези спирали, фризът се превръща в обикновен орнаментиран камък, без тези спирали сурвачката става обикновена неокастрена пръчка!! 


Какъв е смисълът на тези спирали? Известно е, че в древността спиралата е била един от основните соларни символи, заедно с кръга, кръста, розетата, свастиката и триквестъра . Такива соларни символи са били изключително разпространени в Източен Кавказ и сред причерноморските сармати . Същите тези соларни символи се откриват и в орнаментиката на различни образци на българското народно творчество: сватбени сандъци, хурки, геги, битови съдове, шевици и обрадни хлябове [6, стр. 336]. При траките, спиралата като художествен орнамент е изключително често срещан елемент в много паметници, останали от тях по нашите земи (Фиг. 3). В случая при показаните капители, най-вероятно спиралата символизира Слънцето. 


Фиг. 3. Свидетелства за присъствие на соларни символи у траките 



Горе в ляво – Двойни спирали върху позлатен сребърен нагръдник от могилата при село Мезек 
– IV –ти век пр. н.е. НИМ – София. 

Горе в дясно Стилизирани двойни спирали върху съд от златното съкровище, открито край с. Вълчитрън, Плевенско. Вълчитрънското съкровище се състои от златни култови съдове с общо тегло 12, 425 кг злато. Датирано е в периода XIII – XII –ти век пр. н.е. НИМ – София. 

Долу в дясно – Два реда стилизирани двойни спирали върху връхната дреха на въоръжен тракийски пелгаст. Фрагмент от червенофигурна ваза, открита в Созопол – IV-ти век пр. н.е. – ГИМ – Созопол. 

Долу в ляво – Златни обици от могилно погребение на тракийското племе трибали край Враца – първа половина от IV-ти век. Всяка обица се състои две части: горен слънчообразен диск, украсен с розети и спирали и долна, луновидна част, украсена също със спирали и розети. ОИМ – Враца. 

Веднага се забелязва, че най-често траките са рисували двойки спирали, свързани заедно, като едната е дясновъртяща, а другата е лявовъртяща се спирала (Фиг. 2 и 3). Това наподобява другите соларни символи - триквестъра и свастиката, които също са ляво- и дясновъртящи се. От кога соларният символ "спирала" се използва от траките ? Вероятно още от времето на предтраките (4000 г.пр.н.е., и даже неолита, защото спиралата често се среща по неолитни глинени съдове и култови предмети от района на Стара Загора и Нова Загора, представени в РИМ на тези градове. В произведенията на изкуството на древните траки се срещат и стилизирани, силно опростени спирали, наподобяващи гръцката линия “меандър” (Фиг. 3, долу вдясно, горе в дясно). 


Спиралите и стилизираните спирали при траките са толкова често използвани, че човек даже се изкушава да си помисли, дали гръцката линия меандър не е заимствана от тракийската линия от стилизирани спирали?! 

Освен върху капителите на колони, този тракийски мотив се вижда и върху антефикс от тракийски храмове от могилата Оструша и град Севтополис близо до Казанлък (Фиг. 2 и 4), а така също и като стенописни орнаменти от Мъглижката могила (Фиг. 4). Очевидно, този архитектурен мотив и орнамент е бил много популярен сред траките и би трябвало да отговаря на определена важна митологична сцена. 

Историците наричат този мотив "палмета", т.е., малка палма, палмичка. В някои случаи, двете спирали поставени симетрично в основата се разглеждат отделно и се наричат "хоризонтални волути". В редки случаи, тази палмета се нарича “божествено дърво”, или "световно дърво". Нищо повече не може да се каже за смисъла на този мотив, който или е забравен или изобщо не е описван в древността, така че е останал скрит за днешните поколения. Българската сурвачка обаче може да ни помогне да разкрием този забравен мотив! 


Фиг. 4. Палмети в археологическото наследство на древните траки. Горе и в средата: фрагменти от стенопис от надгробна могила край Мъглиж (180 х 60 см и 51 х 62 см, трета четвърт на III-ти век пр. н. е., Цанова Г. и Гетов Л. Тракийска гробница при Мъглиж, сп. Археология, 1973, кн. 2, с. 15). Долу: антефикс от столицата на Одриската държава, град Севтополис край Казанлък (глина, 26 х 20,5 см, края на IV-ти и началото на III-ти век пр. н. е. - Димитров Д. П. Градоустройство и архитектура на на тракийския град Севтополис, сп. Археология, 1960, 1 кн., стр. 3 - 15). 

За целта веднага трябва да изтъкнем нашето наблюдение, че мотивът представен върху тракийските капители, антефизи, фрески и върху българската сурвачка е един и същ – “божествено дърво - палмета”, придружено от две спирали. Ако такъв художествен мотив е изобразяван в толкова много случаи и е могъл да се запази в паметта на поколенията чрез такъв известен народен обичай като обичая Сурвакане, той сигурно е отговарял на някое много популярно и важно в миналото вярване. 

И действително, българските етнолози и фолклористи отдавна са установили, че подобна митологична сцена и такова вярване са дълбоко присъщи на съвременните и по-старите българи. Става дума за религиозното съдържание на важния български фолклорен празник Бъдни вечер, който се чества през нощта срещу 25 декември със запалване на дъбово дърво, наречено Бъдник. 


Коледен сладкиш под формата на бъдник. 

В българския празник има и обреден хляб - кръгла пита или “баница с късмети” (които са соларен символ) и коледари, които на 24 декември (Малка коледа) ходят да благославят от къща на къща. В някои области на България, подобен ритуал с горящо дърво се извършва на Игнажден (Игнатовден, Идинак, Поляз), през нощта на 21 срещу 22 декември - деня на зимното слънцестоене. 

Кръглата пита или “баница с късмети” са соларни обредни символи. 

По съдържание и момент на настъпване, празникът Бъдни вечер е свързан с деня на зимното слънцестоене - 21 срещу 22 декември. Той съвпада и с известния на много древни народи (перси, египтяни, римляни) празник на Възраждащото се Слънце, честван на 25 декември. Този празник има явен езически характер и отразява вярата, че на този ден небето се отваря и младият новороден бог – Слънцето идва при хората като слиза по високо дърво [6, стр. 40 и 154]. 

Съответно, на отсеченото за Бъдни вечер дъбово дърво българите са гледали като на бог и са го наричали бог, който носи здраве и имот в къщи. Пепелта от това дърво е смятана за свещена - лекува рани, наторява нивите, носи щастие. Всъщност, вярва се, че горящата в огнището дъбова главня представлява "Слънцето, което в този ден идва при хората като слиза по божественото дърво, свързващо небето със земята" [6]. 


Фиг. 5. Каменни орнаменти към вътрешната крепост в Белоградчик [1]. 

Сурвакането се извършва няколко дни след Бъдни вечер и е напълно възможно да се очаква, че в момент на такава близост на Слънцето с хората, сурвачката като символ на “божественото дърво”придружавано от Слънцето ще има магическата сила да превръща блогапожеланията в действителност. След това време, Слънцето ще се оттегли по своя небесен път и силата на дряновата пръчка ще изчезне. Вероятно и фризите от колоните не са от обикновен градеж, а са взети от особен храм, храма на тракийския бог Слънце. Както при повечето народи от Средиземноморието, Месопотамия и Иран, при траките главен бог е Слънцето, наричан от тях Сабазий или Дионис. 

Мотив подобен на представения върху тракийските капители може да се види и върху две каменни плочи, вградени в средновековната Белоградчишка крепост (фиг. 5). Тези, т.н. “каменни орнаменти” вероятно са взети от по-стари градежи и могат да са много по-стари от крепостта. В горната част на лявата плоча е представено едно “божествено” дърво с корона отгоре и три дебели корена отдолу. От страни на дървото има две силно стилизирани спирали, символизиращи “слизащото” Слънце. Цялата тази сцена се разиграва на фона на две “обикновени” дървета, с което може би се подчертава ролята на централното ”божествено” дърво. Сцената върху дясната плоча съдържа малко по-различен реквизит, но идеята е същата. Показани са две “божествени дървета”, а между тях една розета, която е важен и безспорен соларен символ. 


Фиг. 6. Изображения на сцената “божествено дърво и две слънчеви спирали” върху български народни носии. Горе - женски елек от Карнобат [1, стр. 112], долу - шевица от Самоковско [1, стр. 112]. 

Представеният по-горе мотив може да се нарече “сцена на младото Слънце, слизащо по божественото дърво при хората”. Изглежда, този мотив е бил изключително популярен в българските земи, защото той се среща и в шевиците и украсата на съвременните български народни носии (фиг. 6). Върху шевицата от Самоковско е изобразена абсолютно същата сцена, съдържаща “божественото” дърво в центъра с корона от клони отгоре и три корена надолу. От двете му страни са разположени симетрично същите две спирали – соларни знаци. Върху елека от Карнобат са избродирани верига от симетрични спирали, на върха на кото е разположено същото “божествено дърво”. Същият мотив е рисуван и може да се види по фасадите на много български къщи, строени в началото на миналия век. 

ЗАКЛЮЧЕНИЕ. Върху капители, фризи и други архитектурни паметници на древните траки е установен еднотипен мотив, съдържащ в стилизиран вид “световното божествено дърво” и спиралата - символ на Слънцето. Същият мотив е наследен и от съвременните българи, както се вижда от орнаментите на българските народни носии. 

Особено важно е това, че същия мотив се повтаря и от формата на българската сурвакница, която следователно може да се схаща като временен амулет (носител на свръхестествени сили) - образ на "божественото дърво", на което възраждащото се на 25 декември Слънце е придало способността да превръща новогодишните благопожелания в действителност. От това може да се предположи, че този мотив изобразява известната сцена от българската митология на “слизане на възраждащото се Слънце по дърво сред хората”, свързана с деня на зимното слънцестоене. 


ЛИТЕРАТУРА: 
1. Лозинка Йорданова. Хубост за бъдни векове. Изд. Отечествен фронт. София. 1983 
2. Милош Сидеров. Българската сурвачка е древният кадуцей – символ на соларната година. Авитохол, бр. 26, 2004, стр. 62-64 
3. Овчаров, Д. Прабългарските капища - произход и предназначение. - Векове, 1983, No 2, 56-62 
4. Спасов, Ст. За прабългарските езически храмове. - Трудове на катедрите по история и богословие. Шуменски университет. Т. 1, 1998, 121-131 
5. Mason, R. A. E. The Religious Beliefs of the Khazars. - Ukrainian Quarterly, 1995, Winter, No 4, 383-415 
6. Стойнев Анани. Българските славяни – митология и религия. Изд. Народна просвета. София. 1988 
7. Георги Китов. Долината на тракийските царе. Библиотека “Културно-историческо наследство”. Изд. Славена. 2003 
8. Голан А. Миф и символ. 1993. Москва 
9. Иван Танев. По пътя на българския етноним. Изд. Алфамаркет. Стара Загора. 2005 
10. История на България в четиринадесет тома. Д. Косев – председател на Главната редакция. Том 1. Първобитнообщинен и робовладелски строй. Траки. Издателство на БАН. София. 1979 г.



Няма коментари:

Публикуване на коментар