Балканите под гнета на отоманския ярем

    Балканите под гнета на отоманския ярем

        Автор  Никола Миркович

       

        Превод от френски: З.Петрова, 

        редактор: Александра Делова                                                                                                                         

     „На живеещите под отоманския ярем в продължение на пет века гърци, сърби и българи се налага да понасят тежките закони на победителите. Нежеланието да се покорят и непрестанната опозиция свидетелстват за съпротивата им, която никога не бива сломена.”

                                                                 Никола Миркович

       През XIV век, Осман, син на Ертугрул (владетел на един от множеството турски бейлици на северозападната граница на Иконийския султанат в земите на Анатолия – б.р.) обединява около себе си част от жителите на Средна Азия след нахлуването през IX век на селджукските завоеватели.

        ОТОМАНСКОТО НАШЕСТВИЕ

             

        На запад Осман се сблъсква със залязващата византийска империя и неговият син Орхан (Гаази) превзема Бурса през 1326г., като избира града, за своя столица. През 1354 турците превземат Галиполи и така стъпват на европейския континент. ”Султана Завоевател”  и “Борец за Вярата “, както го титуловат, Орхан притежава мощна армия, част от която е прочутият корпус на еничарите.

        Мурад I, който го наследява в 1362г.,  продължава същата завоевателна линия.  Адрианопол  пада през 1362г.  и става столица на Отоманската държава три години по-късно. През юни 1389г., загубата на сърбите (при Косово – б.р.) отваря за завоевателите целите Балкани.  

  

КОНСТАНТИНОПОЛ - маслени бои, платно -
Васил Горанов

През 1396 г. , войската предприела кръстоносен поход воден от краля на Унгария Сигизмунд, е тотално разбита в Никополис от частите на султан Баязид Йълдъръм и отоманците могат да продължат завладяването на Гърция.

Появата на Тамерлан в Средна Азия и загубата на турците в Ангора през 1402г. ( битката при Анкара се води между войските на монголския завоевател Тамерлан и на османския султан Баязид I на полето до Ангора (дн. Анкара, Турция) спират временно завоевателите, но след 1413г., войската на Османската държава е попълнена от султан Мехмед I и неговият наследник Мурад II може да продължи настъплението, след като разбива унгарците във Варна 1444г. и в Косово в 1448г.,  като в същото време води тежка обсадна война с албанския  бунтовник Скендербег.

       Мехмед II (Завоевателя) е този, който превзема Константинопол през май 1453г. 

 Константинопол  преди падането му.


Бележка на редактора: ________________________________________

Мехмед II Завоевателя влиза в Константинопол на 30 май 1453г. Когато му докладват, че е открито тялото на император Константин, султанът нарежда главата му да бъде набучена и изложена на градския хиподрум, а тялото му да бъде погребано с всички полагащи се почести.

Смъртта на Константин XI Палеолог бележи края и на Византийската империя. Земите й са включени в състава на Османската държава. Самият султан се смятал за правоприемник на византийския император и приема титлата „Кайзер-и Рум“ (Цезар на Рим). Любопитното е, че тази титла е носена от всички следващи султани, чак до Първата световна война.

 
Не можем да не отбележим, в контекста на статията, няколко важни момента, които трябва да се вземат в пред вид,  когато говорим за падането на Константинопол - столицата на Източната римска империя под властта на османците, от гледна точка на източно-православната историография:


Източник: “Падането на Константинопол”, Георги Тодоров , Вестник "Култура", брой 44, 19.ХI.2004г.
 

„Падането на Константинопол през 1453г. е може би най-значимата културна трагедия в човешката история. [...] Новият Рим е бил замислен и построен от своя създател – Св. Константин Велики – още отначало именно като (новата) християнска столица на света.”

Едно от най-значимите дела на Константин Велики е основаването на новата столица. То става веднага след като приключва последната гражданска война и победителят Константин става единовластeн владетел. От самото си основаване Константинопол става първият истински християнски град в цялата Римска империя.

„Изграждането на Константинопол е най-важният и несравнимо най-влиятелният културен проект в цялата история на християнството. Тук се хвърлят най-много средства и усилия. Тук се викат най-добрите майстори във всички области. Тук за пръв път изобщо се поставят за решаване някои основни културни и естетически задачи и то във всички области - архитектура, изобразителни изкуства, богослужение, музика, словесност, църковност, обредност и т. н. Така Константиновият град се превръща в световната работилница на християнската култура. [...]

Падането на България, Ромейската империя, Сърбия и пр. под властта на турците се привижда на мнозина като завоевателна война, която е проведена от една мощна империя - Османската - срещу православните държави в Югоизточна Европа. Това е исторически невярно. Вярно е обратното. Османската държавица в Мала Азия първоначално е била малка и незначителна. Тя става империя именно благодарение на политическия и религиозен разпад у балканските православни държави.

        Падането на Константинопол. Картина от Якопо Тинторето.

Константинопол не е бил обречен да падне под османска власт, както привидно изглежда от сегашна гледна точка. Напротив. Неговото уникално географско положение, неговите огромни крепостни съоръжения, неговата традиция и духовна сила са давали големи шансове за успех срещу евентуалните нападатели от Изток. [...]

По същото време и при много по-тежки геополитически условия русите, които нямат силна и единна държава, а са разпокъсани на отделни княжества, сразяват татарските орди в ключовата битка на Куликовското поле в 1380 г. Тази победа ознаменува въздигането на Московското княжество, което ще доведе до създаването на една нова православна империя (считаща себе си за наследник на Константиновата) - Руското царство.

Точно в същото време разединените и разпокъсани балкански православни държави губят двубоя си с османците.”

       Битката на Куликовското поле  

    ----------------------------------

Но нека продължим със статията на автора Никола Миркович:

       Сърбия, без Белград, е превзета след 1459г.  (През юни 1389 при битката при Косово поле армията на султан Мурад I побеждават силите на сръбския принц Лазар. В следващия век османците слагат ръка върху целия Балкански полуостров. Сърбите ще трябва да изчакат чак до 1856г., за да се видят отново независими. – б.р.)

        Босна е присъединена през 1462г.  През 1467г.  е ред на Албания. След управлението на Баязид II и Селим I, чиито приоритети са Персия и Близкия арабски изток, Сюлейман (Велики) започва отново битката срещу християнска Европа, където унгарците са премазани през 1526г.  в битката при Мохач и по-голямата част от земите им попадат за век и половина под османско владение.

       Картина  на Урош Предич «Косовска девойка” *

       За твърде рационалните хора битката при Косово поле може и да изглежда като загуба, защото  сърбите загубват своята кавалерия и своя принц. Но трябва да бъде разбрано, че според сърбите те са спечелили тази битка, понеже не са изгубили душите си, нито са станали вероотстъпници.

       Векове наред сърбите ще пеят и възпяват героизма на всички техни герои, които често загивали, за да бранят сръбския дух. Около огньовете по време на големите християнски празници или при събиранията(сборовете)  в селото, те ще поддържат жив пламъка на съпротивата  и на свободата чрез поезията и песните, които ще се предават през поколенията и които ще вдъхновяват всичките им въстания. Тези поеми имат много високо литературно качество и ще накарат френският академик Ксавие Мармие да каже, че те са по-респектиращи и  от тези в Илиада. Гьоте, Мишкевич и Грим също показват своето възхищение относно тези песни. Повече от културна съпротива, песните на сърбите са също и оръжие за война.

         (В хайдушките песни българи, сърби и останалите потиснати балкански народи възпяват героите, които поддържали у тях надеждите за освобождение и разпалвали жаждата им за свободен живот, в тях те отразяват реалистично и правдиво героичната им борба за извоюване на тяхната свобода. Като епоха, през която почват да се създават хайдушките песни у повечето южни балкански народи, може да се посочи XVI в. През XVII-XVIII в. те се разпространяват извънредно много, а в България те се пеят и съчиняват до средата на XIX в. - до периода на подема на националноосвободителната борба.- б.р.)

       ПРАВОТО НА ПОБЕДИТЕЛЯ

       Разграбването е един обичай дълбоко заложен у турските завоеватели. Мюсюлманите, естествено, нямат монопол върху този обичай, но те показват една изключителна жестокост към християните. Венецианският хроникьор Николо Барбаро, свидетел на разграбването на Константинопол разказва :

”През целия ден турците подложиха християните в целия град на клане. Кръвта течеше върху земята все едно валеше и така се образуваха истински ручеи. Телата биваха хвърляни в морето и отнасяни  от него, както изгнилите пъпеши от каналите на Венеция .”  

   
Картина от френския художник Бенджамин Констан, „Влизането на Мехмед II в Константинопол,1876


Benjamin Constant 1845–1902, French artist. 'The Entry of Mehmet II into Constantinople' 1876 *

Бележка на редактора: ________________________________________

Достоверно свидетелство за последния ден от падането на Константинопол намираме и в следния цитат от хрониката на Георгиос Сфранцес („Мемоари“), обхващаща периода  от 1413-1477 година, основана на неговия дневник, който съдържа информация от очевидец на събитията, попаднал след това в плен на османлиите.

  Георгиос Сфранцес (на гръцки: Γεώργιος Φραντζής, Georgios Sphrantzes), (роден на 30 август 1401, в Константинопол – поч. след 1478, на остров Корфу) е последният византийски историк, държавен деятел. Той е наместник на Патра, Силимврия, Мистра. От 1451 до 1453 година е велик логотет. През 1453-1454 година е в турски плен. След това е на служба при пелопонеския деспот Тома Палеолог.

Хрониката на Сфранцес („Мемоари“), на която в своите трудове се позовава и британския историк сър  Стивън Рънсиман,  обхваща периода 1413-1477 година, основана на неговия дневник, съдържа достоверна информация от самия него, като пряк участник в събитията.

  Сфранцес е бил секретар на император Мануил II Палеолог и близък с убития при превземането на Константинопол император Константин XI Палеолог, който бил кръстник на децата му. След като бива пленен при падането на града от османците, година по-късно бива откупен и остава на служба при пелопонеския деспот Тома Палеолог.

  Ето и написаното от Георгиос  Сфранцес:  “на някои места, земята изчезваше под труповете и по тези улици не можеше да се ходи” [...]. Те (нападателите)  крадяха, обираха, убиваха... залавяха жени, деца, старци, млади хора, монаси, мъже на всякаква възраст, без значение от обстоятелствата[...] Взимаха съкровищата и свещенните утвари, разчупваха реликвариите и разпръскваха съдържанието по вятъра. Те показваха по улиците, а после и в техните лагери, вечер, Исус на разпятието, а на главата му един от техните червени фесове. От “Света София” първоначално направиха конюшня. Един безчетен брой ценни ръкописи, текстове писани от гръцки и латински автори в древността, бяха разкъсани или изгорени. Светите монахини, изнасилени от екипажите на галерите, бяха продадени на търг…[...]

Тази тълпа от всякакви народности, тези зверове без задръжки, разбиваха  къщите, измъкваха жените, влачеха ги и ги разкъсваха или ги насилваха, обезчестяваха ги и ги изнасилваха по сто начина пред погледите на всички околни.” [...]

Цели три дни това беше също ужасяващ лов и огромен пазар за роби .[...] Никоя битка, никое завладяване не беше давало такъв голям брой пленени за толкова кратко време. Те бяха продавани като роби от войниците, после препродавани от търговци от всякакъв вид, разделени едни от други, обречени на отвратителни дейности чак до най-далечните провинции на мюсюлманския свят.[...]

Мехмет беше заповядал семействата на всички гърци от елита (аристокрацията) да бъдат разпределени в  най-тежките и унизителни  дейности. Сам той  беше заделил най-красивите момичета и младежи и подари 40 девици и 40 момчета на падишаха на Вавилон. Други гръцки деца бяха изпратени чак в Тунис и в Гренада. Жителите на Константинопол, които бяха оцелели от кланетата и бяха избегнали робството бяха напуснали града. Това беше вече един разрушен в голяма степен и празен от хора град.[...] Падането на Византия отбелязва краят на един свят и захвърли наследството на античен Рим.[...]

Да си припомним,че Мехмет не мечтаеше за друго освен да влезе като господар в християнския Константинопол, които той искаше да бъде столица на исляма. Този млад мъж, образован и приятел на изкуствата и буквите беше направил така, че да убият братята му още в детска възраст и при всеки поход разрязваше на две или забиваше на кол пленените водачи на врага. “

Източник : Jacques Heers , „Chute et mort de Constantinople” (1).

“Падането и смъртта на Константинопол”, издателство Перен, Париж,2007г., страници 239, 252-259.

------------------------------

        Наложените от отоманците правила са основани на ислямските закони на Шариата, но по-голямата част от жителите на завладените територии са християни. Мехмед II убеждава православният гръцки патриарх да остане в Константинопол, понеже не желае да управлява един изцяло напуснат от жителите град , не желае също така и оцелелите да се разбягат из Балканите и да формират  съпротива срещу новите господари. 

        Турският ислям идва от ханефитската школа (мезхеб), една от четирите школи в ислямското право за тълкуване на Шериата, тя е ”по-либерална” от другите и султанът, от политически съображения, не предприема залавяне на всички неверници, нито ги задължава да приемат исляма, а им дава статут на "зимми", т.е. "хора на писанието", което означава “зависими “или още “защитени” в състава на Империята (или "урум" - православни).

         Монотеистите, били те християни или евреи,  се наричали  “миллет” и можели да се организират в общности / селищни квартали (по етнорелигиозен принцип) , където с протекцията на султана, могли да се обединяват на база техният език, техните правила за богослужение и техните духовни ръководители. Принципно те можели  да изповядват вярата си без да бъдат притеснявани от мюсюлманите, но все пак  християнинът си оставал човек от по-ниско качество (Изповядващите исляма също наричат по онова време практикуващите други религии пренебрежително "гяури", което означава "хора, които не изповядват правата вяра", "неправоверни" – б.р.).

   

Paja Jovanović - Le repos de l'Albanais  c.1890*

         Ако имал разногласие с някой мюсюлманин, християнинът не можел да го призове пред съд. Църковните камбани не можело повече да звънят, защото “мюсюлманите отдавна имали ужас от камбанен звън [...] контролът над звуковия фон бил важен, тъй като атмосферата била запазена за призивa на мюезина (2).

      
    Приемането на исляма не било задължително, но то помагало да се постигне един по-висок статус и представлявало гаранция за едно по-добро съществуване. Създаванато на миллетите не било жест на благоразположение спрямо другите религии, то било преди всичко едно средство позволяващо да се запази на място местното население така, че то да продължава да работи за полза на Империята и да й заплаща данъци. 


      Не-мюсюлманите трябвало да заплащат данъци от които правоверните били освободени – “харадж” такса за поземлен имот, ”джизие” - една такса, която всеки на възраст да бъде войник /всеки наборник/, трябвало да заплаща въпреки, че  като не-мюсюлманин нямал право да носи оръжие. Само правоверните имали право да носят оръжие. Начинът,  по който ставало плащането на налозите също показват унизителната ситуация, в която се намирали “зиммите”.

         Кадията* Абу Юсуф ни казва, че : ”Неверникът, който иска да плати своя налог трябва да бъде посрещан с презрение. Получателят остава седнал, а неверникът остава прав, изгърбен и със сведена глава. В деня на плащане на налозите, неверниците да бъдат събирани на публично място. Те трябва да застанат прави на най-ниското и най-унизяващо място. Помощниците на закона трябва да застанат над тях и да се държат заплашително, по начин по който в техните очи и в очите на околните да се вижда, че нашата цел е да им отнемем достойнството, като се правим, че взимаме и тяхната собственост. Те трябва да си дадат сметка, че ние им показваме нашето милосърдие , като взимаме от тях само данъци и ги пускаме да си вървят  така. После, те трябва да бъдат влачени един по един при чиновника. Плащайки зимми-то  ще може да си отдъхне и да си каже, че е отървал ятагана благодарение на това унижение.”

 

      Често, данъчната тегоба на неправоверните била толкова голяма, че те почти били обричани на гладна смърт.

   

  *кадия- мюсюлмански съдия, които изпълнява граждански, правни и религиозни функции.

 Според правото на шариата “евреинът и християнинът струват една трета от един мюсюлманин, а зароастриецът и идолопоклонникът – една петнадесета” (цитатите са от статия на Филип Конрад ”Зими, статутът на зависимите”, публикувана в същото списание).

      Като част от терора, които висял над главите на християните на Балканите, най-ужасяващ е без никакво съмнение данъкът “девширме“, което означава “реколтата” (кръвен данък: тур. devsirme – б.р.) 

       Кои са еничарите?

       

        Създадени през XIV от отоманската империя, еничарите (на турски Yeni çeri/eniceri, което означава  - нови войници ) са млади затворници или момчета (главно немюсюлмани по произход – б.р.), взети със сила от християнските им семейства, за да бъдат насилствено ислямизирани, потурчени и обучени да бъдат елитни бойци или администратори в империята. След като пораснели тези млади мъже били изпращани отново на Балканите и често те ставали тирани на собствения си народ.

         Еничарите са наричани kapikoullari, прякор, чиито преносен  смисъл означава “роби на Портата”. Те били почитани за своята дисциплина, тяхната ефикасност в боя и техният несъмнен кураж. Както и самата империя, еничарството започва бавно да залязва след XVII век, а еничарите дори организират няколко бунта срещу султана. През 1826-та Махмуд II, който ги смята за заплаха, се  отървава физически от тях (като разстрелва с артилерията целия еничарски корпус).

Османците  взимали насила от християнските семействата техните малки момчета, като сред тях избирали най-енергичните и с най-добро здраве, за да ги ислямизират и да ги обучат за еничари, или в случаите на най-способните – за администратори на Империята.

(Турският хронист от XV век Сеадеддин съобщава: “При завземането на Чорлу, османските войски се сдобили с богата плячка и взели в плен чудно хубави момичета и момчета”. Една системна практика, особено когато се вземали “еничари” - малки момченца, които били отвеждани за военно обучение в казармите на Цариград и Одрин, след което били връщани по родните им места, вече като инструменти за политически гнет и религиозна асимилация. – б.р.)

“Ден за плащане на кръвен данък  "Devshirme": Публикувана от Paolo Mantellini в блога  "Lisistrata"

          Счита се, че много по-добре за една територия с християнско население е било да бъде завладяна от Сюлейман Велики, отколкото от някой като Тамерлан, но не трябва да се вярва, че отоманската власт е гарантирала толкова добре сигурността на “зимми-те”.

 Войниците на султана, преминавайки при техните походи, палели църквите и тероризирали и избивали населението. От 1300 църкви и религиозни монументи, които притежавали сърбите преди завладяването си, само 14 православни църкви останали все още активни през XV-XVI век. (3)

The Bulgarian Martyresses, 1877 painting by the Russian painter Konstantin Makovsky

  (В България - след завладяването на Търново Патриаршеската църква ”Възнесение Христово” била преобърната в джамия, а останалите църкви на Трапезица до една били изгорени и сринати до основи. В останалата част от страната масово православните храмове били  разрушени и изгорени, само някои по-големи църкви,  като катедралата „Света София” и ротондата „Свети Георги” в София  били превърнати в джамии. По-нататък, строежа на православни храмове се разрешавал само със Султански ферман, където това ставало, не се позволявало строеж в градските централни части или в близост до джамии, като сградата трябвало да бъде до нивото на земята, за да не се вижда отдалече; бил забранен и камбанения звън. Въпреки привидната религиозна търпимост, по места отношението към християнските храмове и вярващите било конщунствено. – б.р.)

           Много християни са отвлечени, за да бъдат продадени в робство някъде из Империята и даже извън нея. Християнските царства били цел на много грабителски набези, но не само заради очакваната плячка, а и за да се прехвърли войната у Неверниците в Дар ал Хараб (територията на войната, защото според исляма светът е разделен на две части “Дар ал Ислям”- земята на правоверните, където властва Шариата  и Дар ал-Хараб – земята на неверниците, която трябва да бъде завладяна и като територия, но и да се води война с чуждата религия и култура. Самата дума “харб” означава “война”. Така, заедно с налагането на политическа власт, завоевателите постепенно се опитвали да наложат и своята религия. – б.р.)

Картина от испанския художник Хосе Хименес Аранда от 1892 г. изобразява момиче на пазар за роби, с надпис на гръцки върху гърдите, който гласи: “Роза на 18 години се продава за 800 монети (гроша)”.

Картината е в “Музео де Малага”, била е и в музея “Прадо”.

Източник: авторска публикация „Изкуството относно „съжителството“: - https://www.facebook.com/notes/slavyan-stoyanov/%D0%B8%D0%B7%D0%BA%D1%83%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%BE%D1%82%D0%BD%D0%BE%D1%81%D0%BD%D0%BE-%D1%81%D1%8A%D0%B6%D0%B8%D1%82%D0%B5%D0%BB%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%82%D0%BE/10153896730300786?__mref=message_bubble

Султаните “декларирали” тяхното твърдо решение да превземат Рим (следващия голям християнски център в Европа - б.р.) и да унищожат християнските царства, от които това на краля на Испания първо. (4) 

        Християнското население било подлагано на ужаси при всеки завоевателен поход. Отоманският хроникьор и историк Дурсун бей разказва :”Имаше места от където на предводителите (като пленници - б.р.) се предаваха по три, четири и даже седем хиляди Неверници[...] Неверниците, които оживяваха и прекланяха глава можеха да останат да живеят в страната, но бяха задължени да плащат таксите предписани от шариатския закон.” 

Между другото Дурсун бей описва с детайли сексуалните престъпления извършени върху сръбското християнско население :”Докъдето погледа ти стигаше не се виждаше друго освен едно райско царство пълно с houris [девици] и хубави момчета. Изнасилваха момчетата и момичетата пред погледите на останалите неверници, на които не им оставаше друго освен да скимтят като кучета .”(5)

 

Gottfried Sieben/ – 1856-1918


"Bulgaria mass rape and mockery of Christian shrines."

Готфрид Зибен – 1856-1918,

Източник: „Изкуството, относно  „съжителството“.

Картина от Gottfried Sieben/ – 1856-1918,

Хроникьорът Симплициано Бизозеро (Sipmliciano Bizzozerо ) и еничарът Константин Михайлович разкриват  публично лицемерието, с което османците лъжат и обещават мир и защитен живот, преди да се отрекат от думите си и да избият тези, които са им се доверили. - http://onlinebooks.library.upenn.edu/webbin/book/lookupname?key=Bizzozero%2c%20Simpliciano%2c%20%2d1704&c=x 

ВЕКОВЕ НА СЪПРОТИВА

Всички народи на Балканите оцеляват, въпреки  османския  гнет. Между християни и мюсюлмани се  създават взаимоотношения  и владичеството на султана, през някои епохи и в някои области, преминавало сравнително мирно, но бунтовете, които се повтаряли и тяхното кърваво потушаване, правят съмнителна тезата, според която Отоманската империя била установила на  европейските Балканите един хармоничен модел на съвместно съществуване между различните религии. Сърбите също се бунтуват многократно, но станали жертви на изтребление в огромни размери и нямали друг избор освен да се превърнат в бежанци.
Този сръбски боец с неговият страховит вид отлично показва дълготрайната съпротива оказвана от хайдутите, съпротивляващи се срещу турските окупатори (картина на Рая Йованович ).

        През 1690, сръбският патриарх Арсений III Църноевич и 37 000 семейства напускат Косово, Метохия и Рашка, както и босненския юг, за да се преместят в земите на император Леополд I Хабсбург (император на Свещената римска империя  от 1658 до 1705г. – б.р.)

 Great Serb Migration in front of Ottomans, 1690 - painting by P. Jovanovic 1895

Тези репресии срещу християните отслабват отвътре Отоманската империя, заради непокорството на завладените народи, но също и от вън  - поради събуждането на чувствителност (към  темата – б.р.), европейските правителства  се активизират в каузата за освобождение на Гърция, а също и срещу “българските ужаси”,  разкрити от английския министър Гладстоун,  в момента, в който френската преса представяла султан Абдул Хамид, като „Велик Владетел”.

Всеки балкански народ е водил героична борба срещу Великата порта и даже в наши дни сърбите още честват принц Лазар (канонизиран за светец),  албанците отдават почит на Скандерберг, румънците  на Влад III Цепеш (наричан Император), молдавците тачат Етиен III, (българите - цар Иван Шишман и князете Константин и Фружин – б.р.), толкова много личности, спомените за чиито дела и актове на неподчинение вдъхновяват не само съвременниците им, но и следващите поколения.

Клането в едно сръбско село в Македония в края на XIX век, също както и клането в Батак, е извършено от башибозуците на отоманския султан Абдул Хамид II.

 
Трима въоръжени османлии, края на 19 век.

Като всяка друга империя и Отоманската империя има един порок и той се състои в безмерната нужда от завладяване на нови земи и добавяне на нови народи от неверници, като ценен източник на финансови доходи. Трябва да дойде 17 век, за да видим християнските държави да спират настъплението на турците в Европа, когато Карл V – император на Свещенната римска империя - б.р.), Леополд I, херцога на Лотарингия, (заедно с легендарния принц Ойген (Евгений) Савойски - б.р.) и кралят на Полша -Ян III Собиески, спасяват обсадената Виена през 1683г.
        

Християнската кавалерия атакува турските войски обсадили Виена по време на битката край Каленберг през септември 1683г.  *

          Победата постигната от Карл Лотарингски и Ян Собиески представляват една контра атака и стават началото на турското отстъпление.

От този момент нататък започва залезът на Отоманската империя и век по късно тя се превръща  в “болния човек на Европа“, заплашена от австрийски и руски амбициии и отслабена от националните борби  на православните християни на Балканите. Руснаците съвсем сигурно можели да превземат Константинопол още през XIX век, ако не били възпирани от английската политика  (6) .

           Френският историк от XIX век Батистен Пужулa смята, че още Франсоа-Йожен, принц на Савоя-Каринян (наричан още принц Ойген или Eвгений Савойски – б.р.) е можел да освободи Константинопол, като следствие от големите му победи при Петроварадин  през 1716г., и при Тимишоара и Белград, но “някои мислеха,че европейското равновесие ще бъде нарушено, ако германците влязат като победители в столицата на османците.”

           Според Пужулa “Този голям въпрос за европейското равновесие относно притежаването на толкова желания Константинопол от някоя силна нация [...] спаси турците , който отслабени отвътре не дължаха своето присъствие по бреговете на Босфора на друго, освен на съперничеството , съвсем естествено в такива случаи, между християнските държави. (Baptistin Poujoulat „Histoire de Constantinople comprenant le Bas -Empire et l'Empire ottoman” / Батистен Пужула, “ История на Константинопол, по време на късно-римската и на Отоманската империя, публикувана през 1853г.  в  Париж, Франция, том 2, част 2-ра, страница 308. - https://books.google.com.pe/books?id=MZFMAAAAcAAJ&printsec=frontcover&hl=bg&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false

         Гръцката борба за независимост, автономията и последвалото освобождение на Сърбия и Румъния, българските и босненските въстания, критската и македонската опозиции, показват дългото падение на империята, която преди време карала Европа да трепери. Балканската война през 1912-1913г.  вижда и последните народи намиращи се под властта на Великата порта да се освобождават най-накрая от отоманския ярем.

Обаче османците ще накарат всичките християни намиращи се все още под тяхно владичество да платят висока цена за собствените си неуспехи и вестта за  изтребването на арменците и асирииците от еничарите и башибозуците на султана дълго ще се разнася като ехо.

           В съвременна Турция християни са не повече от 0,2% от населението, докато те все още представлявали 20% от популацията в навечерието на Първата Световна война.

 

          Арменски 16 годишни момичета, измъчвани и разпънати от турците - 1915г., в района на  Дейр ез-Зор,  град в североизточна Сирия.

         Armenian 16 young girls raped and then crucified by the Ottomans in the area of the Der-es-Zor, 1915.

Дългата отоманска нощ белязала дълбоко народите на Балканския полуостров, които обаче са успели да запазят своята християнска вяра и черпейки сила от съпротивата на своите герои са намерили необходимия кураж, за да продължат своята борба за освобождение. Трябва, разбира се, да се пазим от един твърде черно – бял прочит на отоманската окупация, но не можем да не отбележим, че въпреки натискът, който продължил пет века, насилственото  ислямизиране имало ограничен ефект заради нестихващата и в крайна сметка победна съпротива, която то срещнало.

----------------------------------------------

Авторът на статията Никола Миркович е френски гражданин от сръбски произход. Автор е и на книгата „Мъченичеството на Косово” - анализ на събитията в Косово и трагичните последици от тях, 1999-та.

 
Никола Миркович по време на  конференция в сръбския културен център в Париж.

Статията е публикувана в 12 брой/2016 год.  на Френското списание „La Nouvelle Revue d'histoire” .

Източници :

1) Jaques Heers, Chute et mort de Constantinople, Perrin, 2007, p. 254.
2) Alessandro Barbero, Le Divan d’Istanbul : brève histoire de l’Empire ottoman, Petite bibliothèque Payot, 2014, p.128.

3) Dusan T Batakovic, Kosovo un conflit sans fin ?, L’Age de l’Homme, 2008, p.36.
4) Jaques Heers, Les Négriers en terre d’islam (VII-XVI siècle), Perrin, 2003, p.23.
5) Comnène Betchirovitch, Le Kosovo sur le calvaire: chronique de l’emprise albanaise sur le Kosovo à l’ombre des diverses tyrannies, L’Age d’Homme, 2009, p.51 et 52.
6) Baptistin Poujoulat, Histoire de Constantinople comprenant le Bas -Empire et l'Empire ottoman, Tome II, 2e partie, Amyot, Paris 1853, p.308. 

* Към илюстрациите,  приложени от автора Никола Миркович, в оригиналната статия в списанието,  които са отбелязани в текста с този знак,  от  българския редактор са добавени и още няколко допълнителни такива, като снимки и копия на картини на различни художници, по негов избор.