Загадката на старите морски карти

От Асен Чилингиров на 10.09.2009 г.

Автор: д-р Асен Чилингиров


През 1929 година в султанския дворец в Цариград била открита една географска карта, която възбудила особен интерес у изследователите, но също и сред широката публика. Тази карта – на която в действителност е запазена само лявата половина – е нарисувана върху пергамент, а твърде обширният и подробен надпис върху нея я датира към месец мухарем от мохамеданската година 919, което отговаря на годината 1513 след Христа. Подписана е с името на турския адмирал Пири Ибн хаджи Мохамед, който е бил известен повече под името Пири Рейс (Рейс е турското обозначение за адмирал). Интересът, който тази карта събужда главно в Турция и Америка, идва преди всичко от особено точното очертание на източния бряг от Северна и Южна Америка, необичайно за времето, когато картата е била начертана – по-малко от две десетилетия след първото пътешествие на Колумб и много дълго преди подробното изследване на континента. Освен това се оказва, че географското положение на отделните точки от американския континент е дадено на тази карта с точност, каквато европейската наука е в състояние да определи едва в края на 18 век.

Част от картата на Пири Рейс

Не по-малък интерес обаче предизвикват обстойните бележки на адмирал Пири върху картата, в които се твърди, че «като нея няма друга по света» и че «тя е съставена от 20 стари мореплавателни карти на целия свят до Индия и Китай още от времето на Александър Македонски, между които и една използвана от Колумб карта, а точността, с която са очертани седемте световни морета я прави също тъй надеждна за употреба, както картите на близките земи».  Обстоятелството, че в този надпис се споменава името на Колумб и използваната от него карта, за която е известно, че е загубена, раздвижва предимно американската общественост.

За известно време картата е в центъра на общественото внимание, предизвикало оживена активност на американските дипломати, които правят всичко възможно за издирването и на колумбовия оригинал в турските архиви. Но всичко остава без резултат – не се намират повече никакви връзки между картата на адмирал Пири и предполагаемия оригинал на Колумб. В научните кръгове се изказват съмнения за наличието на такава връзка и постепенно интересът към картата замира, без да се обърне достатъчно внимание на останалите обстоятелства, свързани с нея.

Комплексът от въпроси е възроден, когато в края на 1950-те години картата на адмирал Пири привлича вниманието на известния американски учен Чарлз Хапгуд (Charles Hapgood, 1904-1982), професор по история в Keene State College в Ню Хемпшир. Малко преди това неговата книга Earth’s Shifting Crust, New York, 1958 (второ преработено издание под заглавие The Path of the Pole, New York, 1970) събужда голям интерес към хипотезата му за движението на земната черупка. В предговора за книгата Алберт Айнщайн се изказва най-положително за нея. Тъй като Хапгуд забелязва в картата на адмирал Пири редица обстоятелства в подкрепа на хипотезата си, започва в рамките на изследователската си дейност в университета работа върху един научно-изследователски проект, посветен на сравнителното проучване на мореплавателни карти от Античността, Средновековието и Ренесанса. Работата, извършена заедно с група негови студенти, приключва в 1966 г. с издаването на обширен труд по този въпрос под заглавие «Maps of the Ancient Sea King. Evidence of Advanced Civilization in the Ice Age». (Бел. И.С.: книгата е издадена в България от издателска къща БАРД под заглавие “Карти на древни морски крале”, 2004 г., превод Венцислав Божилов.)

The Orontius Finaeus map of 1531 (Hapgood and his followers always spell the name Oronteus)

Изследването на Хапгуд може да служи за пример как един тъй сложен комплекс от въпроси се предлага на читателя, който не притежава специални познания по тях, без при това да е затруднен от недостатъчните си познания в областта на математиката, картографията и мореплаването, но също така и на геологията, физиката и историята. Целият този комплекс от научни данни, както и всички резултати от изследванията, се предават с максимална нагледност, но и по най-увлекателния начин, задържащ през всичкото време вниманието на читателя подобно на криминален или авантюристичен роман и представящ му цяла поредица съвършено нови за него факти, изложени и доказани обаче с методите на съвременната наука.

Още в самото начало на работата си по научния проект работният колектив установява обща връзка между картата на адмирал Пири с голям брой мореплавателни карти предимно от късното Средновековие и Ренесанса, придобили особена популярност главно сред турските, португалските и италианските мореплаватели. Те са известни под общото название «портолански» карти, т.е. карти, имащи предназначението да показват пътя на корабите от едно пристанище до друго, както и относителното разстояние между тези пристанища. Доколкото до края на 18 век европейските и арабските мореплаватели нямат методи за установяване на точната географска дължина, и то не само по време на техния морски път, но и на сушата, тези карти, съставени по много странен начин и показващи с твърде малко приближение разстоянията между отделните точки от маршрутите им са били твърде разпространени и се ползвали с голяма почит от страна на моряците, като често са били копирани.

Макар още в края на ХІХ век да излиза едно подробно изследване на портоланските карти от шведския изследовател A. E. Nordenskj?ld, An Essay of the Early History of Charts and Sailing Directions, Stockholm 1897, Хапгуд преразглежда отново основно всички въпроси, свързани с тях, като коментира и цяла поредица от други карти, останали незабелязани преди това. Чрез сравнението на отделните карти се прави опит да се установят методите, с които те са били изчислени и начертани. А един от основните проблеми в комплекса от изследвания е за бреговата линия на Антарктида, очертана с извънредно голяма точност на редица портолански карти, в това число и на картата на адмирал Пири. Тази брегова линия, която е под близо два километра ледена покривка, съвременната наука успява да уточни едва в резултат от изследователската дейност на международната експедиция през 1949/1950 година.


                           The Mercator World map, showing a vastly oversized Terra Australis


Когато Хапгуд и неговите сътрудници започват изследването на старите карти, те си поставят сравнително ограничена по обхват цел: да установят дали върху картата на адмирал Пири от 1513 година наистина е обозначена бреговата линия на Антарктида и дали тя отговаря на бреговата линия на континента, изчислена и очертана от международната експедиция в 1949/1950 година. За тази цел се подлагат на анализ заедно с картата на Пири също и цяла поредица портолански карти, явно произхождащи от същия източник. С твърде сложни математически изчисления се прави опит да бъде установено по какъв начин тези карти са били проектирани. Още в самото начало на работата става ясно, че твърдението на Пири за използване на значителен брой стари карти при съставянето на неговата карта, е вярно.

В стигналата до нас част от картата на Пири, която сигурно е представяла лявата половина или по-малка от половина част от цялата карта, могат да бъдат установени четири отделни карти със собствени мрежи, съединени в една. При това се вижда, че първоначалните части са били заснети при използване на сферична тригонометрия, като сглобяването им е станало твърде примитивно – с допускане на съществени грешки в мащаба, пропускане на липсващи части (откъс в южната част от американския континент) и без познаване на сферичната тригонометрия, при което се получават значителни грешки в разстоянието между източния бряг на Атлантическия океан (Европа и Африка) и западния бряг (Америка).

Както е известно, съвременната наука твърде късно съумява да реши въпроса с изготвянето на точни географски карти. Затрудненията идват преди всичко поради липсата на точни инструменти за определяне на географската ширина и особено на географската дължина, с които тя разполага едва от края на 18 век. От друга страна проектирането на сферичната повърхност на земното кълбо върху плоскост изисква прилагането на сферичната тригонометрия, което от своя страна предполага познаването на точните величини на земния екватор и меридиан, с които тя също преди това не разполага. До неотдавна се смяташе, че за първи път сферичната тригонометрия е приложена от старогръцкия учен Хипарх през втори век сл. Хр., макар да има данни, че тя е била позната още на египтяните и халдейците, а Хипарх само я открива наново. Във всеки случай тя не се прилага на практика от античната картография, чийто главен представител, александрийският географ Клавдий Птолемей (~100-160 сл. Хр.) не я използва никъде при съставяне на своите карти.

Редица обстоятелства – приемането за нулев меридиан географската дължина на Александрия и за изходна точка на проектирането пресечната точка на този нулев меридиан с тропика на рака, неприлагането на сферичната тригонометрия в стигналите до нас портолански карти и относително точното предаване на географската дължина в близките на същия нулев меридиан точки, както и използването на стадия (~166 м.) за единица мярка – водят до заключението, че още преди втори век след Христа неизвестен компилатор в Александрия се е опитал да свърже заедно определен брой извънредно точно изчислени и съставени стари карти на отделни части от света, без да си дава сметка за грешките, възникващи при проектирането им в една плоскост. От това идва и парадоксът, че докато при начертаването на бреговата линия и поставянето на отделни географски точки се постига точност, която е по-голяма от тази, с която европейската наука разполага до последните години на 18 век, при разстоянията между отдалечени помежду си точки се допускат грешки, надминаващи 1000 км, а и посоката на географския север често се дава неточно – което се очаква при проектиране на сфера върху плоскост чрез квадратна или правоъгълна мрежа от паралели и меридиани.

Районът около Северния полюс в горната част от картата на адмирал Пири с пречертана мрежа.

Анализът на картата на адмирал Пири и останалите портолански карти показва, че всички те са съставени от множество локални карти, изготвени с прилагане на сферична тригонометрия. Тъй като техният по всяка вероятност античен компилатор от Александрия не е бил запознат със сферичната тригонометрия и следователно не е можел да си служи с нея, е бил принуден да разкъса сферичната повърхност на земята на голям брой отделни плоски участъци. По такъв начин отдалечени помежду си области би трябвало да показват различни посоки за север – това може  най-добре да се види при северния участък от картата на Пири, като на нея се нанесе мрежата на първоначалните образци за картата: по отношение на нулевия меридиан на техните проекции всички нанесени там географски точки са предадени с изключителна и дори невероятна прецизност. Затова пък съпоставянето на отделните части – в дадения случай това са два откъса с отделни (правоъгълни!) мрежи – води до груби грешки от порядъка на 1000 до 2000 километра.

Този пример Хапгуд илюстрира с известния в историята пример от първото пътуване на Колумб. Независимо от бележката на Пири, че при съставянето на неговата карта била използвана и картата на Колумб, от изображението на тази карта трябва да се допусне, че Колумб е имал на разположение подобна на нея, понеже тя го довела до заблуждението да очаква появяването на насрещния бряг значително по-рано, отколкото е следвало според действителното му положение. Брегът се появил едва след изминаването на още 1300 километра в западна посока, като това разстояние съвпада с грешката от 14°, получена при съединяването на двете отделни и сами по себе си точни карти. От друга страна, невярното предаване на о-в Куба на тази карта води до убеждението, че компилаторът е разполагал с повече отделни карти на този участък, а частите, от който такива карти липсвали, те са допълнени произволно. Върху други възможности, като промени в релефа на тази част от Атлантическия океан, настъпили евентуално след изготвянето на първоначалните много стари карти, Хапгуд не се спира. Той дори не споменава за тях – по всяка вероятност не е искал да го обвинят в излагане на «ненаучна» хипотеза, за каквато в «научните» среди поне до издаването на книгата му се смята хипотезата за потъването на Атлантида.

При изследванията си Хапгуд и неговите сътрудници отделят също така особено внимание върху античното корабоплаване и корабостроене, както и върху влиянията, които финикийците по всяка вероятност са упражнявали върху гърците. Именно финикийците, съставящи част от първоначалното население на Югоизточна Европа и Мала Азия, се явяват като носители на старата традиция и то не само в областта на науката – която те като морски народ пренасят далече на запад и север – а и по отношение на писмеността, за чието развитие те, а не гърците изиграват решителната роля.

Изследванията на Хапгуд потвърждават предположението, изказано още от А. Е. Nordenskj?ld, че всички портолански карти – към които трябва да се причисли и картата на адмирал Пири – следват само един общ източник, от който, изглежда, е имало едно или дори няколко копия, изготвени още през античността, но са били запазени и отделни регионални карти, останали неизползвани в повечето от техните копия. Следи от този общ първоизточник Хапгуд открива дори в една китайска карта, която е издялана върху камък през 1137 г. сл. Хр., но очевидно следва много по-стар прототип – публикувана е малко преди неговото изследване [J. Needham, Science and Civilisation in China, Cambridge 1959, III, ил. 79]. При тази карта на Източен Китай той открива същия принцип за изчисляване и проектиране, както при портоланските карти, чийто общ прототип бил изготвен по идентичен начин с прилагане на сферична тригонометрия и необикновено точно разположение на отделните географски точки. Но впоследствие е бил пречертан върху квадратна мрежа, при което се получава същата грешка във величината на градусите – при пренасянето на правоъгълната мрежа с огънати меридиани в квадратна с паралелни отвесни линии градусите от географската ширина са около 20% по-малки от тези на географската дължина. Тази карта потвърждава убеждението на Хапгуд за съществуванието на една необикновено високо развита общосветовна култура в далечното минало, за чиито технически достижения старите географски карти, запазени в най-отдалечени части на нашата планета, дават най-красноречивото доказателство.

Четири портолански карти, както и картата на адмирал Пири, съдържат следи от отделни карти, които липсват в останалите. Това кара Хапгуд и неговите сътрудници да обърнат повече внимание върху тях. При внимателния анализ на тези карти се оказва, че те съдържат някои данни, важни за географското положение на определени части от света, различно от съвременното им положение, но и за определянето на времето, когато техните образци са били съставени.

Част от картата на Оронс Финeй от 1531 г.

На първо място по значение между тези карти е начертаната от Оронс Финей (Oronteus Fineus) през 1531 г., копие на която Хапгуд открива в Библиотеката на Конгреса във Вашингтон през 1959-та. В нейната дясна половина е представен целият южен континент (Антарктида), начертан по проекция, за централна точка при която е бил взет явно южният полюс, чието географско положение обаче се отклонява. Разликата не може да се определи напълно точно, защото при копирането на отделните стари карти компилаторът не се е съобразил с различния им мащаб и отделните области се явяват в невярно съотношение и на картата, копирана от Оронс Финей. Независимо от погрешния мащаб, очертанията на бреговата линия на континента отговарят в много голяма степен на тези, очертани през 1949/1950 година. Нещо повече – в картата на Оронс Финей са начертани дори множество фиорди, в които се втичат реки, като някои от долините им също отбелязани.

Същата част от картата на Оронс Финй от 1531 – пречертана

Липсата на повече подробности в зоната, включена в отбелязания на тази карта полярен кръг – изместен както сегашния южен полюс в посока на изток от Южна Америка – дава основание за предположението, че при начертаването на картата тази зона е била вече покрита с ледена покривка. Или с други думи, картата не може да е била съставена по-късно от шестото хилядолетие пр. Хр. Ако се вземе обаче предвид местоположението на южния полюс върху нея, тя трябва да е била съставена значително по-рано, а именно още преди последното изместване на тази точка. В последно време се смята, че то е предизвикало края на така наречената «последна ледена епоха» и се предполага, че е станало внезапно между осмото и десетото хилядолетие пр. Хр. А тъй като същото положение на двата полюса, но твърде различно от сегашното, е било запазено в течение на много десетки хиляди години преди това, т.е. по времето, когато Централна и Северна Европа, а и цяла Канада със северните части на Америка били покрити с дебела ледена покривка, смятано все още от мнозина историци за период на глобално застудяване, няма никакви основания да допуснем, че картата е била съставена тъкмо в последните години от тази епоха, а не много хилядолетия преди това.

Картата на Хаджи Ахмед от 1559 г.

Втората по-необикновена портоланска карта е тази на Хаджи Ахмед от 1559 година. При нейното пречертаване и при пренасянето на проекцията й в сферична, тя също свидетелствува за голямата точност на измерванията в нейния стар първообраз. Не по-малко интересно при нея е, че Беринговият проток липсва – и това явно не е грешка на кописта, а свидетелство, че в една твърде отдалечена от нас епоха, когато голяма част от южния континент не е била покрита с ледена покривка, Аляска пък е била свързана с източната част от Сибир, която по това време е имала умерен климат. А за такава връзка в твърде далечното минало разполагаме и с още други доказателства, чието изброяване излиза от темата на книгата.

Част от картата на Ибн Бен Зара от 1487 г. и съвременна карта на Егейско море

Третата по-особена портоланска карта е тази на Йехуди Ибн Бен Зарб от Александрия, начертана в 1487 г. и отпечатана в 1497-ма. Със своето твърде прецизно очертани брегови линии на Средиземно море и западния бряг на европейския континент тя превъзхожда останалите портолански карти. Но най-интересното в нея е представянето на Егейско море, отговарящо на една епоха, значително по-ранна от историческата, когато нивото му е било много по-ниско, като са дадени с големи подробности бреговите линии на вече потънали егейски острови. Не по-малко интересно е и обстоятелството, че при нея Британските острови са покрити с глетчери, каквито са обозначени и в Централна Европа, и то дори южно от 50° с.ш. Крайбрежията на Мала Азия и на Черно море явно са коригирани в съответствие със съвременното им положение при изчертаването на картата, което би трябвало да се очаква от една карта, предназначена главно за турски мореплаватели.

Картата на братята Николо и Антонио Зено от Венеция, начертана в 1380, също е основана на много стар прототип. За това се съди по нейната необичайна проекция, при която меридианите се събират в една обща точка, намираща се на югозапад от съвременното положение на северния полюс. А това отклонение отговаря на отклонението в положението на южния полюс, показано върху картата на Оронс Финей. Заради това отклонение Гренландия е представена без глетчери, които днес имат дебелина до 1,5 км. Ледът напълно покрива планините и долините на острова, но те са представени на картата с много подробности. Също така северна Норвегия е изцяло покрита с лед и на картата липсват напълно подробности за северния бряг на европейския континент, намиращ се явно по време на съставянето на картата под дълбока ледена покривка.

Хапгуд вижда в данните от тези карти подкрепа на тезата си за движението на континентите при относително запазено положение на земната ос и нейния ъгъл спрямо земната еклиптика. Макар десетилетия преди Хапгуд да са били изказвани предположения за промяна в местата на полюсите – и то внезапна – в изследването на Хапгуд вече се дават несъмнени доказателства за това, както и за една приблизителна хронология на този процес. На въпроса за причините, довели до преместването на полюсите – или на континентите, респективно на земната черупка – Хапгуд отделя много място в бележките и размишленията си.

Той допуска три възможни причини за това разместване:

1.  Преместване на земната ос
Първото обяснение той изключва, тъй като от само себе си земната ос не може да промени положението си, а само от външни причини – вследствие на силен удар на метеорит или друго небесно тяло. Но удар, способен да премести земната ос, би предизвикал пълно унищожение на живота върху цялата Земя.

2.  Постепенно движение на някои от континентите, като така променят положението помежду си
Второто предположение е във връзка с теорията, формулираната през 1912 г. от  Alfred Wegener, която се основава на откритите в различни земни слоеве на едно и също място останки от животински видове, присъщи за най-раздалечени климатични зони от земното кълбо. Това показва, че тези области в различни епохи са се намирали по разни места. Според тази теория отначало е имало само един общ континент, който впоследствие се е разкъсал на много части и е «заплувал» в най-различни посоки. Физиците обаче отхвърлят тази теория като несъстоятелна и тя сега се поддържа от малцина.

3.  Движение на цялата земна черупка
Третото предположение се основава върху теорията на Хапгуд за движението на подвижната земна черупка. Според него това движение може да бъде до голяма степен повлияно от промени в симетрията на отделни части от земното кълбо, причинени от натрупването на огромни количества лед върху южния континент и северната част на Скандинавския полуостров, чието разположение не е симетрично на полюса и тяхното натежаване в процеса на движението на Земята около нейната ос. Под действието на центробежната сила това огромно количество лед би могло постепенно да измести подвижната земна черупка на това място в посока към екватора, където обаче ледът започва да се топи и за известно време се установява равновесие.

Макар Хапгуд да дава предимство на своята теория, той оставя открит въпроса за причината, довела до промяна в положението на полюсите спрямо земната черупка. През трите десетилетия, последвали излизането на неговата книга, спорът продължава, а теорията му не се взема предвид от изследователите. Причината за това не е само обстоятелството, че тя не изхожда от «гилдията» на геофизиците. Както е известно, различните «гилдии» не са твърде благосклонни към външни лица, които се месят в заниманията им, въпреки че Хапгуд си е извоювал висока репутация не само като историк. Неговият труд за движението на земната черупка му е спечелил поддръжници и сред не малко физици, на първо място сред които е Айнщайн.

През тези три десетилетия вече започва да се поставя сериозно под въпрос тезата на Лайъл за постепенно развитие на Земята и противната на нея «катастрофална» теория печели все повече привърженници. Почти непосредствено след издаването на труда на Хапгуд американският ядрен физик и носител на Нобеловата награда за физика Луис Валтер Алварес излиза с нови доказателства в полза на теорията за неравномерно развитие на нашата планета, прекъсвано от значителни по размер глобални катастрофи, причинени от силни удари върху нея, нанесени от метеорити или други небесни тела. Както показва една компютърна симулация, направена от негови сътрудници през 1996 г., ударът върху Земята от един единствен метеорит би трябвало да унищожи напълно всичкия живот върху нея. А до сега са открити следи от пет такива по-големи или по-малки паднали на Земята метеорити. Засега обаче още не може да се приеме със сигурност, че последната промяна на местата на земните полюси е резултат от такава катастрофа. То може да бъде причинено и от преминаването на някоя комета много близо до планетата. При това е напълно допустимо и да се получи изменение в самата еклиптика.

Приближаването на комета до Земята, както и докосването на стратосферата от опашката на кометата, състояща се главно от водород и въглерод в газообразно състояние, е допускана от някои изследователи още през първата половина на миналия век, въпреки че мнозинството гео- и биофизици имат отрицателното отношение към едно такова становище. Засега то дава най-приемливо обяснение както за произхода на петрола и някои видове каменни въглища, така и за образуването на значителни количества вода при съединението на водорода от опашката на метеорита с кислорода от земната атмосфера – или с други думи, обяснява изобилието на води по време на така наречения «Ноев потоп», за който помнят митологиите едва ли не на всички народи. Това обаче това засега само хипотези, които дават модели за обяснение на отделни събития, макар и важни за историята на Земята. Всички те явно не могат да бъдат обяснени наведнъж, но натрупването на доказателства в полза на една или друга хипотеза ни приближава стъпка по стъпка до истината.

Най-малкото вече се приема, че промяната в положението на полюсите и земната ос спрямо земната повърхност е настъпила внезапно, а не постепенно. С това се реабилитират смятаните за невероятни и налудничави идеи на някои изследователи за причината, предизвикала масовата гибел на мастодонти в Сибир. За хиляди от тях смъртта е настъпила внезапно, като е била причинена от скоротечно замръзване, при което техните тела, заедно с несмляната храна в стомасите им, са останали запазени в напълно консервиран вид и са били ползвани за препитание от техните откриватели.

 

Карта на ледената покривка през т.нар. Ледна епоха

Трудът на Хапгуд с приложения фактически материал от старите карти дава нови и дотогава неизвестни доказателства за изместването на полярната зона в Европа и Северна Америка в източна посока, смятано все още от немалко изследователи за край на глобална ледена епоха. С привеждането на тези доказателства Хапгуд се явява едва ли не някакъв революционер, заел се да реформира традиционните възгледи за историята на Земята, които при излизането на книгата му са били непоклатими и зациментирани здраво в съзнанието на всички геофизици. По своите убеждения той обаче съвсем не е радикален новатор, а най-верен поддръжник на динамичната геология на Чарлз Лайъл, изхождаща от предпоставката за твърде бавно и постепенно развитие на живота на нашата планета, както и на средата и условията върху нея. Със съвсем не по-слаба и дори фанатична вяра той се отнася към установените и възприети от науката методи за определянето на хронологията както на отделните геологични епохи, така и на събитията от по-новата история на нашата планета, особено на твърде модния през 1960-те и 1970-те години радиовъглероден метод (С14).

Напълно актуални обаче са размишленията на Хапгуд за съществуването на една минала велика цивилизация на нашата планета, но също и за съдбата на съвременната цивилизация в по-близко или по-далечно бъдеще, изложени в последната глава от неговата книга. А днес, близо 40 години след излизането на книгата му, ние знаем по-добре от него колко мимолетни са достиженията и на нашата култура – те вече дори не са записани на по-трайни носители на информация като камък, пергамент и хартия, а се съхраняват върху едва ли не «нематериални» устройства, за чието пълно унищожение са нужни значително по-малко усилия и средства, отколкото са били нужни за унищожаване достиженията на която и да е от предишните култури на нашата планета.

––
Материалът за пръв път е публикуван на Oshte.info.