ТРАКИЙСКИТЕ КАПИТЕЛИ И СУРВАЧКА

ТРАКИЙСКИТЕ КАПИТЕЛИ И ФРИЗИ И БЪЛГАРСКАТА СУРВАЧКА 

автор: Иван Танев Иванов 

Дряновата сурвачка (сурукница, сурвакница), традиционно използвана в България на Васильовден (1 януари) има различна украса в различните краища на страната, но общо взето, формата и е строго стилизирана. 

Няколко примера за оформление и украса на сурвачки са дадени на Фиг. 1. Сурвачката от Добруджа всъщност е типична за по-голямата част от страната. Показаната сурвачка от Перник има същата конструкция, форма и предназназначение, но е много по-детайлна и е изработена с много по-голяма прецизност. Както изглежда, тя стои много близко до онзи изходен модел или начален оригинал, представящ същността на българската сурвакница. 

Фиг. 1. Сурвачки от различни райони на България. В ляво – сурвачка от Добруджа. В дясно – сурвачка от Пернишко в три последователни увеличения. 

В Централна и Източна България, сурвачката се украсява с плодове, зърна и хлебни изделия, докато в Западна България често се окачват и монети. Задължително е обаче дряновите клонки да се привържат с което сурвачката добива форма на единично или двойно кирилско “Ф”. Има и още нещо – дряновата пръчка, оформена като сурвачка има магическа сила само в един ден от годината, през другите дни тя е обикновена вършина! 

Сутрин рано, или още в първите часове на празника, младите сурвакари посещават стопаните и чрез отмерени удари със сурвачката по техния гръб изричат благопожелания за здраве, берекет и късмет. Никой не се отказва от тези удари, които носят магическа сила и правят пожеланията по-реални, напротив – колкото по-силни са ударите, толкова по-скъпи са наградите за нетърпеливите сурвакари. 


Произходът на обичая сурвакане е спорен, макар че неговият смисъл е ясен. Не се оспорва неговият древен предхристиянски характер, макар че няма данни кой народ, траки, славяни или прабългари са го използвали. Със сигурност обаче той не е славянски, тъй като е напълно непознат сред големите славянски народи, близки или далечни. 

Името на обичая (сурвакане), името на магическата пръчка (сурвачка, сурвакница), както и виковете, които придружават магическото действие сурвакане (Сурва, сурва!) са дали основание на мнозина да свържат този обичай с прабългарите, имайки пред вид името на древноиранския и индоарийски бог на Слънцето Сурья. 

Засега обаче няма данни сред други древни и настоящи народи от индо-иранския кръг да притежават такъв обичай, което прави твърдението за чисто прабългарския произход на обичая не твърде убедителни. Някои автори правят външно морфологично сравнение на българската сурвачка със древния жезъл на античния Хермес, наречен кадуцей или керикеон [2], но чисто външната прилика не дава основания за изводи относно произхода на обичая. 

Кадуцеят най-често се изобразява като пръчка, около която са увити две змии в противоположни посоки. На върха на пръчката обикновено има малко сферично разширение (топка). На същото място понякога има кръст или разперени криле. Понякога пръчката се изоставя и тогава остават само двете змии. Така е изобразен върху трако-пелазгийските монети. В елинската епоха змиите имат криле, с което се подчертава космологичния аспект на този свещен предмет. 

Сурвакането е новогодишен обичай и има за цел измолване на успешна нова година. Очевидно се вярва в магическата сила на дряновото дърво, което трябва увеличи силата на благопожеланията. Това заключение се съгласува с факта, че много древни народи са вярвали в божествената роля на особени дървета и гори. 

Древните българи са обожествявали някои видове дървета, по-специално дъба, считайки го за цар на всички дървета. Освен древните прабългари, етнически сродните с тях хазари също са обожествявали дъбовите дървета и са им пренасяли жертви. Хазарите почитали и свещени гори, чиито вековни дървета символизират мощта на боговете. Вярва се, че който отчупи клонче от тях е заплашен от полудяване и смърт. Доказано е, че славяните също са обожествявали дъбовите дървета. При древните гърци, храмът на Зевс бил построен сред дъбова гора. Омир е сравнявал мъжката сила и издръжливост със силата на дъба. 

При древните източно-кавказци, а вероятно при техните съседи прабългари, в деня на възраждащото се Слънце (25 декември, Коледа) се е запалвало дъбово дърво наречено Гула, което значи Бъдник. Същият обичай на същия ден е характерен и за съвременните българи [6, стр. 105], макар че все още не е ясно от траките или от прабългарите той е наследен. 

Обр. 1. Българска сурвачка, жезъла на Хермес и жезъла на архангел Габриел (Гавриил). 

Външната визуална прилика между древния божествен атрибут, известен като кадуцей (жезъл на Хермес), и българската сурвачка (суровакник) ни накара да се запитаме: Има ли и други сходства по значение или по предназначение между двата древни сакрални предмета? Къде се среща и какво представлява древният кадуцей, известен още и под названията керикеон и тобахон? 

Кадуцеят е един от най-старите символи. Той е изобразен върху купата на краля Гудеа, владял древния Лагаш около 2600 година пр.Хр. Виждаме го и върху най-старите монети, които въобще човечеството познава монетите на древните трако-пелазгийски народи: дероните, хоните и одрисите. Тук трябва да се отбележи, че кадуцеят е емблема на античния Хермес, който според Херодот е бил божество на тракийските царе. В египетската митология тракийският Хермес е известен като Тот, Теут (Техути). Нещо повече, преди да се установи в Египет, според Апулей, Хермес-Теут пребивава на Балканите. Мястото, където той пребивава, е известно като “Пелазгийски Аргос”. 

При славяните, живеещи далеч от България обичаят Бъдни вечер със запалено дъбово дърво няма, но в съседа Сърбия той е съществувал в близкото минало и днес отново се възражда. По всичко изглежда обаче, той е заимстван от България, където той има най- вероятно синкретичен прабългарски и тракийски произход. 


Вероятно и древните траки са вярвали в божествената сила на някои дървета и по-специално на дъба, но няма данни как това е изразявано. По-долу ще представим обаче някои нови данни за художествените идеи и представи на древните траки, които могат да ни помогнат да намерим отговор на въпроса за произхода на сурвачката. 

Фиг. 2. Капители (фризи, антефикси) на мраморни колони от различни строежи на територията на древна Тракия. 

В ляво - капители (palmette finial) от музеите на Гръцка Западна Тракия (Кавала, Гюмюрджина, Ксанти) (собствени зарисовки на автора). В дясно, антефикс от храма в могилата Оструша, Долината на тракийските царе до Казанлък [7]. 

На Фиг. 2. в ляво са показани глави на две мраморни колони, взети от различни градове на древна Тракия в периода 5 – 4 век пр. н.е. Ние няма да се придържаме към господстващото доскоро схващане, че древните траки са живяли в землянки и са нямали градове, напротив – доказано е, че те са по-древни от гърците и са им дали не един от своите богове, празници и герои. 


В останките на град Филипи, първата столица на антична Македония близо да днешния град Кавала, са намерени шест мраморни плочи с тракийския конник – доказателство, че древните траки не само са били значителна част от населението на града, но и са имали самостоятелен духовен живот. 

Показаните по-горе капители на фиг.2 са взети от столицата на Одриската държава, град Севтополис до днешния Казанлък и от градовете по северното крайбрежие на Бяло море, плътно населени с траки. Днес тези исторически паметници могат да се видят в музеите на град Казанлък, Солун, Кавала и Гюмюрджина. Показани са само два капитела от видяните от автора над 15 такива експоната. Всички те имат сходен външен вид съдържащ едни и същи елементи подредени по начина показан на горната фигура. Очевидно, това представлява еднотипна архитектурна композиция в която очевидно има влажена някаква представа, идея или митологична сцена, но каква е тя? 


Отговорът на този въпрос може да дойде ако сравним архитектурния модел на тракийския капител със една съвременна, прецизно изработена и напълно оформена българска сурвачка. За пример вземаме сурвачката от Пернишко, показана на фиг. 1. Външното морфологично подобие на двата обекта, тракийския капител и българската сурвачка е поразително и ние ще се възползваме от това да направим някои изводи. 

На първо място, ако си представим цялата мраморна колона, украсена с представения тракийски капител на върха, ще получим същата фигура, каквато представлява сурвачката от Перник. Но това очевидно е дърво с неговите три основни атрибута – корона от клони на върха, корени от долу и ствол който ги съединява. Очевидно, представената сурвачка от Перник представлява умален модел на голямо дърво с корона от разперени клони на върха и ствол под нея. 

Същите елементи виждаме и в центъра на представените фризи – капители: клонеста корона, ствол и корени под него. В много от случаите, корените са точно три. Това налага мисълта, че древните траки са схащали мраморната колона като дърво, може би като някое обожествявано дърво, или т.н. “дърво на света”, което свързва трите части на света. Вероятно същата идея е вложена и в сурвачката, тя е може би модел на “божественото дърво”, което в определен момент има способността на “чува и изпълнява” пожеланията на сурвакарите. 

На второ място обаче, върху фризите виждаме и два други елемента, които по принцип не могат да се свържат с представата ни за дърво. Това са две спирали, стоящи симетрично от двете страни на “божественото” дърво. Освен в капителите на тракийските колони, тези спирали ги виждаме и при българската сурвачка – това са огънатите противоположни двойки клонки, оформящи кирилското “Ф”. Наличието на този общ елемент при фризите и сурвачките хвърля мост между тях и прави възможно тяхното общо анализиране. Без тези спирали, фризът се превръща в обикновен орнаментиран камък, без тези спирали сурвачката става обикновена неокастрена пръчка!! 

Какъв е смисълът на тези спирали? Известно е, че в древността спиралата е била един от основните соларни символи, заедно с кръга, кръста, розетата, свастиката и триквестъра . Такива соларни символи са били изключително разпространени в Източен Кавказ и сред причерноморските сармати . Същите тези соларни символи се откриват и в орнаментиката на различни образци на българското народно творчество: сватбени сандъци, хурки, геги, битови съдове, шевици и обрадни хлябове [6, стр. 336]. При траките, спиралата като художествен орнамент е изключително често срещан елемент в много паметници, останали от тях по нашите земи (Фиг. 3). В случая при показаните капители, най-вероятно спиралата символизира Слънцето. 


Фиг. 3. Свидетелства за присъствие на соларни символи у траките 

Горе в ляво – Двойни спирали върху позлатен сребърен нагръдник от могилата при село Мезек 
– IV –ти век пр. н.е. НИМ – София. 

Горе в дясно Стилизирани двойни спирали върху съд от златното съкровище, открито край с. Вълчитрън, Плевенско. Вълчитрънското съкровище се състои от златни култови съдове с общо тегло 12, 425 кг злато. Датирано е в периода XIII – XII –ти век пр. н.е. НИМ – София. 

Долу в дясно – Два реда стилизирани двойни спирали върху връхната дреха на въоръжен тракийски пелгаст. Фрагмент от червенофигурна ваза, открита в Созопол – IV-ти век пр. н.е. – ГИМ – Созопол. 

Долу в ляво – Златни обици от могилно погребение на тракийското племе трибали край Враца – първа половина от IV-ти век. Всяка обица се състои две части: горен слънчообразен диск, украсен с розети и спирали и долна, луновидна част, украсена също със спирали и розети. ОИМ – Враца. 

Веднага се забелязва, че най-често траките са рисували двойки спирали, свързани заедно, като едната е дясновъртяща, а другата е лявовъртяща се спирала (Фиг. 2 и 3). Това наподобява другите соларни символи - триквестъра и свастиката, които също са ляво- и дясновъртящи се. От кога соларният символ "спирала" се използва от траките ? Вероятно още от времето на предтраките (4000 г.пр.н.е., и даже неолита, защото спиралата често се среща по неолитни глинени съдове и култови предмети от района на Стара Загора и Нова Загора, представени в РИМ на тези градове. В произведенията на изкуството на древните траки се срещат и стилизирани, силно опростени спирали, наподобяващи гръцката линия “меандър” (Фиг. 3, долу вдясно, горе в дясно). 


Спиралите и стилизираните спирали при траките са толкова често използвани, че човек даже се изкушава да си помисли, дали гръцката линия меандър не е заимствана от тракийската линия от стилизирани спирали?! 

Освен върху капителите на колони, този тракийски мотив се вижда и върху антефикс от тракийски храмове от могилата Оструша и град Севтополис близо до Казанлък (Фиг. 2 и 4), а така също и като стенописни орнаменти от Мъглижката могила (Фиг. 4). Очевидно, този архитектурен мотив и орнамент е бил много популярен сред траките и би трябвало да отговаря на определена важна митологична сцена. 

Историците наричат този мотив "палмета", т.е., малка палма, палмичка. В някои случаи, двете спирали поставени симетрично в основата се разглеждат отделно и се наричат "хоризонтални волути". В редки случаи, тази палмета се нарича “божествено дърво”, или "световно дърво". Нищо повече не може да се каже за смисъла на този мотив, който или е забравен или изобщо не е описван в древността, така че е останал скрит за днешните поколения. Българската сурвачка обаче може да ни помогне да разкрием този забравен мотив! 

Фиг. 4. Палмети в археологическото наследство на древните траки. Горе и в средата: фрагменти от стенопис от надгробна могила край Мъглиж (180 х 60 см и 51 х 62 см, трета четвърт на III-ти век пр. н. е., Цанова Г. и Гетов Л. Тракийска гробница при Мъглиж, сп. Археология, 1973, кн. 2, с. 15). Долу: антефикс от столицата на Одриската държава, град Севтополис край Казанлък (глина, 26 х 20,5 см, края на IV-ти и началото на III-ти век пр. н. е. - Димитров Д. П. Градоустройство и архитектура на на тракийския град Севтополис, сп. Археология, 1960, 1 кн., стр. 3 - 15). 

За целта веднага трябва да изтъкнем нашето наблюдение, че мотивът представен върху тракийските капители, антефизи, фрески и върху българската сурвачка е един и същ – “божествено дърво - палмета”, придружено от две спирали. Ако такъв художествен мотив е изобразяван в толкова много случаи и е могъл да се запази в паметта на поколенията чрез такъв известен народен обичай като обичая Сурвакане, той сигурно е отговарял на някое много популярно и важно в миналото вярване. 

И действително, българските етнолози и фолклористи отдавна са установили, че подобна митологична сцена и такова вярване са дълбоко присъщи на съвременните и по-старите българи. Става дума за религиозното съдържание на важния български фолклорен празник Бъдни вечер, който се чества през нощта срещу 25 декември със запалване на дъбово дърво, наречено Бъдник. 

Коледен сладкиш под формата на бъдник. 

В българския празник има и обреден хляб - кръгла пита или “баница с късмети” (които са соларен символ) и коледари, които на 24 декември (Малка коледа) ходят да благославят от къща на къща. В някои области на България, подобен ритуал с горящо дърво се извършва на Игнажден (Игнатовден, Идинак, Поляз), през нощта на 21 срещу 22 декември - деня на зимното слънцестоене. 

Кръглата пита или “баница с късмети” са соларни обредни символи. 

По съдържание и момент на настъпване, празникът Бъдни вечер е свързан с деня на зимното слънцестоене - 21 срещу 22 декември. Той съвпада и с известния на много древни народи (перси, египтяни, римляни) празник на Възраждащото се Слънце, честван на 25 декември. Този празник има явен езически характер и отразява вярата, че на този ден небето се отваря и младият новороден бог – Слънцето идва при хората като слиза по високо дърво [6, стр. 40 и 154]. 

Съответно, на отсеченото за Бъдни вечер дъбово дърво българите са гледали като на бог и са го наричали бог, който носи здраве и имот в къщи. Пепелта от това дърво е смятана за свещена - лекува рани, наторява нивите, носи щастие. Всъщност, вярва се, че горящата в огнището дъбова главня представлява "Слънцето, което в този ден идва при хората като слиза по божественото дърво, свързващо небето със земята" [6]. 

Фиг. 5. Каменни орнаменти към вътрешната крепост в Белоградчик [1]. 

Сурвакането се извършва няколко дни след Бъдни вечер и е напълно възможно да се очаква, че в момент на такава близост на Слънцето с хората, сурвачката като символ на “божественото дърво”придружавано от Слънцето ще има магическата сила да превръща блогапожеланията в действителност. След това време, Слънцето ще се оттегли по своя небесен път и силата на дряновата пръчка ще изчезне. Вероятно и фризите от колоните не са от обикновен градеж, а са взети от особен храм, храма на тракийския бог Слънце. Както при повечето народи от Средиземноморието, Месопотамия и Иран, при траките главен бог е Слънцето, наричан от тях Сабазий или Дионис. 

Мотив подобен на представения върху тракийските капители може да се види и върху две каменни плочи, вградени в средновековната Белоградчишка крепост (фиг. 5). Тези, т.н. “каменни орнаменти” вероятно са взети от по-стари градежи и могат да са много по-стари от крепостта. В горната част на лявата плоча е представено едно “божествено” дърво с корона отгоре и три дебели корена отдолу. От страни на дървото има две силно стилизирани спирали, символизиращи “слизащото” Слънце. Цялата тази сцена се разиграва на фона на две “обикновени” дървета, с което може би се подчертава ролята на централното ”божествено” дърво. Сцената върху дясната плоча съдържа малко по-различен реквизит, но идеята е същата. Показани са две “божествени дървета”, а между тях една розета, която е важен и безспорен соларен символ. 

Фиг. 6. Изображения на сцената “божествено дърво и две слънчеви спирали” върху български народни носии. Горе - женски елек от Карнобат [1, стр. 112], долу - шевица от Самоковско [1, стр. 112]. 

Представеният по-горе мотив може да се нарече “сцена на младото Слънце, слизащо по божественото дърво при хората”. Изглежда, този мотив е бил изключително популярен в българските земи, защото той се среща и в шевиците и украсата на съвременните български народни носии (фиг. 6). Върху шевицата от Самоковско е изобразена абсолютно същата сцена, съдържаща “божественото” дърво в центъра с корона от клони отгоре и три корена надолу. От двете му страни са разположени симетрично същите две спирали – соларни знаци. Върху елека от Карнобат са избродирани верига от симетрични спирали, на върха на кото е разположено същото “божествено дърво”. Същият мотив е рисуван и може да се види по фасадите на много български къщи, строени в началото на миналия век. 

ЗАКЛЮЧЕНИЕ. Върху капители, фризи и други архитектурни паметници на древните траки е установен еднотипен мотив, съдържащ в стилизиран вид “световното божествено дърво” и спиралата - символ на Слънцето. Същият мотив е наследен и от съвременните българи, както се вижда от орнаментите на българските народни носии. 

Особено важно е това, че същия мотив се повтаря и от формата на българската сурвакница, която следователно може да се схаща като временен амулет (носител на свръхестествени сили) - образ на "божественото дърво", на което възраждащото се на 25 декември Слънце е придало способността да превръща новогодишните благопожелания в действителност. От това може да се предположи, че този мотив изобразява известната сцена от българската митология на “слизане на възраждащото се Слънце по дърво сред хората”, свързана с деня на зимното слънцестоене. 

ЛИТЕРАТУРА: 

1. Лозинка Йорданова. Хубост за бъдни векове. Изд. Отечествен фронт. София. 1983 

2. Милош Сидеров. Българската сурвачка е древният кадуцей – символ на соларната година. Авитохол, бр. 26, 2004, стр. 62-64 

3. Овчаров, Д. Прабългарските капища - произход и предназначение. - Векове, 1983, No 2, 56-62 

4. Спасов, Ст. За прабългарските езически храмове. - Трудове на катедрите по история и богословие. Шуменски университет. Т. 1, 1998, 121-131 

5. Mason, R. A. E. The Religious Beliefs of the Khazars. - Ukrainian Quarterly, 1995, Winter, No 4, 383-415 

6. Стойнев Анани. Българските славяни – митология и религия. Изд. Народна просвета. София. 1988 

7. Георги Китов. Долината на тракийските царе. Библиотека “Културно-историческо наследство”. Изд. Славена. 2003 

8. Голан А. Миф и символ. 1993. Москва 

9. Иван Танев. По пътя на българския етноним. Изд. Алфамаркет. Стара Загора. 2005 

10. История на България в четиринадесет тома. Д. Косев – председател на Главната редакция. Том 1. Първобитнообщинен и робовладелски строй. Траки. Издателство на БАН. София. 1979 г.

ДРЕВНИТЕ СИМВОЛИ

Камъкът на съдбата 

Репликата на Stone of Destiny в Единбург 

Днес ще ви разкажа за един древен символ, наричан "Камъкът на съдбата", познат още и като "Камък на коронацията". В Европа има няколко такива сакрални символа . Всички сме чували по нещо за три от тях. 


Шотландския Камък на съдбата (Stone of Scone, Stone of Destiny) или Камъка на коронацията (Coronation Stone), Ирландския Камък от Тара, наречен също Камък на коронацията или Камък на съдбата, а на гелски език или по-точно на ирландски гейлик (Lia Fáil ), (Sgàin, Clach na Cinneamhainn, An Liath Fàil), както и Шведския камък на коронацията, Камъкът от Мора (Stein von Mora, Stones of Mora) – в историята са играли и играят и досега много важна роля при ритуала: коронация на шотландските, ирландски и шведските крале. 

Няколко хилядолетия по-рано, траките първи издълбават каменните си "тронове" на Перперек и Белинташ. 


Въпреки това, обаче, днес никой по света не е и чувал, че в България също има "Камък на съдбата", наречен още „Свещен камък” или „Престолен камък”, съществуващ в някои от древните ни светилища и в двата му варианта: 

- в шотландския вариант, като четвъртит олтарен камък и досега съществува гигантския скален олтар, разположен южно от светилището при Мадарския конник, изсечен върху шестметров блок с дълга ос по посока към конника, както и запазените множество негови по-малки проекции, удивително подобни по вид, структура и размери на шотландския „Stone of Destiny”, във формата на свещенните за българите жертвени олтарни плочи, символи на модела на света, съхранени в музеите в Плиска и в Бургас, Варна, Силистра, Шумен, Каменяк), както тази в лапидариума на музея в Акерман (Белгород) Приднестровский в земите на Стара Велика България. 

- в ирландския вариант (подобно камъка от Тара с неговия соларен израз) като Побит камък или Царски камък (под формата на най-прочутата от колоните в центъра на десетките ясно запазени кръгове от вида "кромлех" в комплекса Побитите камъни край Варна, оприличавана на огромен фалос) и като Менхир – в Камъка на колобъра, мистичен (пеещ) сакрален къмък, заобиколен от всички страни с крепостна стена при светилището край Мадара, наречен още „Свещенния камък на българите”, за който споменава самия княз Борис Първи в „запитванията си”, изпратени от него до папата в Рим, докато се е двоумял коя религия да приеме целокупно народът му; 

Подобни "Свещени камъни" в техния соларен израз като Побити камъни - фалоси, символи на мъжкото оплодително начало, са били открити в Източните Родопи, край село Груево, Момчилградско, край светилището при Мадара и този край гр.Сопот, висок цели 6 метра. 

Трети аспект на Камък на Съдбата, ясно изразен и усвоен като Камък на коронацията има на тракийското светилище в Перперек. Това е скалния трон изсечен в скалата. В храма Перперикон се намира специално изсеченият камък чийто релеф точно повтаря гледката на планините отсреща. Друг тип подобни Камъни, има на праисторическите ни мегалитни светилища при Белинташ и Бегликташ, като там отделен камък е оформен като трон и понякога има великански размери. 


В тази статия ще стане дума за всичко това. 

Каменния жертвеник, намерен през 2007г. в чертите на гр.Варна. Наподобяващ по вид и структура шотландския "Stone of Destiny", включително по дълбоките жлебове, разположени равномерно отстрани. 

ШОТЛАНДИЯ

Stone of Destiny 

Камъкът на съдбата (Stone of Scone, Stone of Destiny) или Камъка на коронацията (Coronation Stone) играе много важна роля при ритуала: коронация на шотландските крале. 

Шотландските крале е трябвало да застават пред камъка на съдбата при коронацията си и така да бъдат короновани. Според някой изследователи даже краля е стъпвал на камъка и така е коронован. Писменно документирани коронации пред камъка съществуват за кралете: von Alexander II. (1214), Alexander III. (1249) и John Balliol (1292). 

Легендата разкрива, че историята на Скунския камък (Stone of Scone), понякога наричан Камъкът на съдбата или Възглавницата на Яков, е започнала преди повече от 3000 години. Този външно с нищо забележителен пясъчник, в който няма нито скъпоценни камъни, нито благородни метали, попаднал в Шотландия от Египет, осъществявайки дълго пътешествие заедно с дъщерята на египетския фараон Рамзес Втори, Скота. 

Според хрониката Lebor Gabála Érenn от 11 век, принцеса Скота (Scota) е донесла Камъка на съдбата от Египет. 

Скота е фигура от шотландската и ирландската митология. Името Скота, (Scota) носят 2 различни дъщери на египетски фараони. Според тези митологии гелите (древни келтски племена), (на шотландски Gàidheal, на ирландски -Gael) водят техния произход именно от Скота и нейните наследници. Гелите се явяват прадеди на днешните шотландци и ирландци.

Рисунка на принцеса Скота и Gaedel Glas при пътуването им от Египет, от хрониката „Scotichronicon” ( Шотландска хроника) на Walter Bower, 15 век (1454г) , където се казва че шотландците водят името си от родоначалничката Скота, дъщеря на фараон. Тази хроника е базирана на по-старата хроника „Chronica Gentis Scotorum” на John of Fordun от около 1360г., а тя от своя страна е базирана на още по-стари хроники и документи, включително и по писания на монаха от Уелс, наречен Nennius или Nemniuus от 8 и 9 век. Той съставя в Уелс хрониката Historia Brittonum през 829/830 г. 

Ако се вярва на преданията, след бягството на евреите от Египет, принцесата също напуснала родината си, за да търси своята обетована земя. След дълги митарства тя се появила на бреговете на мъгливия Албион и се заселила на територията на съвременна Шотландия, ставайки съпруга на царя на скифите Гатела. 

ДЪЩЕРЯТА НА ФАРАОНА 

Според една от легендите скотите, предшественици на съвременните шотландци, са потомци на Скота, дъщерята на Рамзес ІІ (познат също като Рамзес Велики). 

В ирландската митология пък Скота е дъщерята на фараон Nectanebus или Nektanebos I., или Nektanebos II. Съпруга е на Niul, сина на Fenius Farsaid, който има Вавилонски произход и след сриването на кулите от Вавилон се мести в СКИТИЯ (Skythien). В ирландката митолгия не се споменава, къде се споменава къде се е намирала Скития. 

Скота, Нийл и синовете им заселват Ирандия и се явяват родоначалници на ирландците. Племената Érainn (по-рано Euerni или Iverni) са смятани от някои историци за Menapii, Bolgi, Builg, Belgae и Fir bolgs. Днес се признава, че белгите от времето на Цезар са и митичните болги от ирландския епос “Левор Гавала Еирен”. За тях се казва, че са потомци на Немед от Скития. Средновековното найменование на Ирландия било Scotia Major. 

Знаме на ирландската фамилия Болгер 

Stones of Bolgar 

Най-големия мегалитен комплекс в далечния север на Британските острови - островите Orkney. Той е известен под името "Камъните на Болгар". Тези мегалитни съоръжения имат абсолютен аналог в "девташларите" в България, концентрирани предимно около Плиска. 

В книга I-ва на “География” Страбон обяснява, че в най-дълбока древност името скити е било употребявано за хората живеещи на север от гърците. Т.е. траките също са включени в етноса на скитите.). Стефан Византийски е още по ясен пишейки – „(Skythen) Скути етнос тракон” – скитите са тракийски народ. 

Според някой историци думата скити (Skythen) е производна от стрелци или за стрелците, скитите от изтока. И вероятно думата Skoten (шотландци), има общо по произход с думата скити (Skythen) . На съвременен български ез. двете думи не изглеждат сходни и ако има прилики евентуално те биха се открили в старобългарския език. 

Възглавницата на св. праведни патриарх Яков 

Според други легенди Камъка на съдбата бил даже част от трона на библейския цар Давид. Според ортодоксалните равинистични възгледи това се вписва в теорията за 10-те загубени еврейски рода след победата на асирийците над Северното израелско царство от 722/21 пр. Хр. Те приемат скитите за едно от тези загубени еврейски племена 

Видение на стълбата от св. праведни патриарх Яков. 

Икона от I половина на XII в. в манастира "Св. Екатерина" в Синай, Египет. 

Християнска легенда разказва, че главата на библейския Jakob е била положена върху Камъка на съдбата (Stone of Destiny), в нощта когато е видял видението наречено Стълбата Якова - стълба към Бога, от Библията, поради което камъка е наречен и „Възглавницата на Яков” . 

Полагайки глава върху този камък, пророкът Яков видял ангели, вървящи нагоре-надолу по небесна стълба, и чул пророчество за съдбата на еврейския народ. По тайнствен начин реликвата попаднала в Британия, над нея били короновани шотландски и английски крале. Камъкът на Съдбата крие много тайни.

Абатството на Scone 

Градът Scone на гелски ез, ирландски гейлик- Sgàin; на средновековен език Scoine, е градче край Perth и Kinross, Шотландия. В абатството на Scone се е съхранявал камъка до 1296г. Именно там Kenneth Mac Alpin е застанал пред камъка и се обявил за крал на всички шотландци през 843г. 

През 847г. владетелят на Шотландия Кенет Първи преместил Възглавницата на Яков в град Скун (Scone). Тогава в Шотландия и възникнала традицията кралят да бъде коронован, седейки на този камък. Обаче през 1296г. английски войници отмъкнали древната реликва в Лондон. 

Тук Скунският камък бил поставен под трона на Свети Едуард, на който били короновани всички английски монарси с изключение на кралица Мери Втора. Започнали да го ползват при коранациите, като символ на единството между Англия и Шотландия. 

Камъкът на съдбата се е намирал от 1296 до 1996 в Уестминстърското абатство, Англия и едва през 1996г. бил върнат обратно в Шотландия. Сега се намира в замък в Единбург. 

До ден днешен обаче не е изяснено дали тази реликва не е измама. Мнозина изследователи са на мнение, че този камък, завладян от английските войски под предводителството на Едуард Дългия, е евтин фалшификат. Напълно е възможно скунските монаси да са скрили истинската реликва. 

Трона на английските крале в Уестминстърското абатство, Англия. 

След кражбата на камъка от Едуард Първи през 1296г., той е положен под трона на английския владетел и така английските крале са седели на камъка векове наред.Това било прието от шотландците като обида, а за англичанието било триумфален символ на единството между Англия и Шотландия. 

Той е бил приеман в ранното средновековно кралство като магически камък със сакрално значение. 

През 1950 година, точно за Коледа камъка е откраднат от шотландски студенти от Уестминстер с цел да го върнат в родината му,, счупен е на две части и тайно поправен. След 3 месеца е намерен от полицията и върнат в Уестминстърското абатство. През 1996 (след 700г. заточение) е върнат в крепостта в Единбург с пищна церемония. Някои специалисти обаче подозират, че студентите са могли да го подменят, превръщайки Скунският камък в двоен фалшификат. 

По този начин съществува вероятност камъкът, съхраняван в замъка в Единбург, да е фалшификат на Уестминстърския камък, който пък е фалшификат на оригиналния Камък на Съдбата, който е или загубен, или някъде надеждно скрит. 

Посветени в тайните на далечното минало на Великобритания хора твърдят, че оригинала е скрит още на времето и англичаните са откраднали фалшификат, защото този камък сега не отговаря на древните описания, които гласят , че той е от черен мрамор с гравюри. Сегашният Камък на съдбата (Stone of Scone, Stone of Destiny) е червен пясъчен камък с размери 66 cm x 41 cm x 27 височина, 152 кг. 

БЪЛГАРИЯ 

КАМЕННИТЕ ЖЕРТВЕНИЦИ НА НЕБЕТО 

През 2007г. в чертите на българския гр. Варна и на около 1300 км от него, в рамките днешна Украйна, в лапидариума на музея в Акерман (Белгород Преднестровский) са намерени и описани две новооткрити каменни жертвени плочи със сходни форми и размери , удивително подобни по вид, структура и размери на шотландския „Stone of Destiny, с приблизителна форма на петоъгълник, със заоблени ъгли, като дългата основа на този във Варна е 130 см., късата - 107 см. Максималната дебелина на каменния блок е 30 см., с тегло около 250 кг. 

Каменния жертвеник от Варна с характерното врязване на свещенната за българите фигура - модел на света. 

Тези две открития са в пряка връзка и с намерените в началото на миналия век жертвени каменни блокове с издълбани басейнчета и улеи от Североизточна България (Шкорпил 1905, 399). Той съобщава, че населението ги счита за винарски камъни и ги нарича шарап-таши, самият Шкорпил обаче, правилно ги определя като „жертвеници". 

ГИГАНТСКИЯ ОЛТАР ПРИ СВЕТИЛИЩЕТО ОТ МАДАРА 

Шкорпил регистрира няколко паметника по скалите на Мадара, всичките ориентирани по посоки¬те на света. Единият е особено внушителен - разположен южно от конника и изсечен върху шестметров блок с дълга ос по посока към него. Представлява система от правоъгълно корито и правоъгълно вдълбаване, отделени с пояс. Във вдълбаването е разположено второ, по-малко правоъгълно корито, с жлеб от юг. 

Част от гигантския скален олтар за възлияния край Мадара, ясно се вижда характерното врязване на свещенната фигура- модел на света. 

На практика, тук в монументален вид е била пресъздадена концепцията, реализирана върху по-малките „преносими" жертвеници. К. Шкорпил регистрира още един в непосредствена близост до споменатия шестметров блок, други два - на известно разстояние, в „западния край на Мадарските скали". (Шкорпил 1905, 399). 

Олтар от Плиска 

СВЕЩЕННИТЕ КАМЪНИ НА БЪЛГАРИТЕ, СИМВОЛИ НА СВЕТА, ВЕЩАЕЛИ СЪДБАТА 

Издълбаването на улеи и оформянето на „чучури" навежда на извода, че шарапташите са ползвани за ритуали, при които се извършвало изливане на течности (възлияния) . При изпълване улеите на жертвеника, течността приемала техните очертания - формата на квадрат и очертаването на свещена фигура - символ на света чрез жлебовете на камъка. 

При жертвениците с двойно очертаване, както и при тези с единично, е неизбежно сравнението с прабългарските капища с квадратна или правоъгълна форма, при които също има вписани квадрати и правоъгълници. Именно тази форма превръща храма и жертвеника в модели на света, където двата квадрата представят съчетаване на материалното с нематериалното начало. Подобен символизъм е заложен в архитектурата на зоро-астрийските храмове. 

В своето описание за българите от 11 век византийският богослов и архиепископ Теофилакт Охридски изтъква, че „Те не познаваха името на Христа и по скитски обичай се кланят на слънцето, месечината и други звезди“ – оттам и многобройните соларни символи, характерни за същността на зороастрийската религия. 

Рисунка с антропоморфно изображение на Слънцето от Плиска. 

В научната литература е изказана и една по-необичайна хипотеза. В статията си, посветена на т.нар. двоен жертвеник от Красен, основавайки се на наблюденията и изводите на А. Калоянов, С. Генчева и Н. Ненов допускат, че съоръжението и дупките, издълбани на скалите, представляват вид требище (обсерватория). Според тях, то било съчетано с астрономическа лаборатория и обслужвало култ, свързан с определени моменти в календара (Генчева-Ненов,1998). 

Те следват общ модел, конкретна представа и са използвани за извършването на уеднаквени, „канонични" ритуали. Голямото им разпространение в т. нар. зона на първично заселване на прабългарите в днешна Североизточна България и същевременно засвидетелстването им северно до Акерман (Белгород Приднестровский), потвърждават свързването им с култовете на прабългарското езичество, практикувани от Аспаруховите българи. 

Основи на култови сгради при светилището от Мадара 

Същевременно, зоната на най-голяма концентрация на тези паметници до голяма степен съвпада със зоната на изграждане на капища, с характерен план от вписани квадрати или правоъгълници. 

Останките от сгради с неизвестно предназначение от Плиска и Мадара също се определят като капища. Те са почти с квадратен план, със стени, ориентирани по посоките на света, т.е. мястото на сградата бележи центъра на вселената в определен ден от годината (в момента на извършването на обредите), където минава космическата ос. Все същата старинна и по потекло езическа представа ни разкриват наши обредни песни, в които църквата се намира под едно дърво или от престола изниква дърво.

Паметниците от групата на шарапташите-жертвеници се откриват предимно в днешна Североизточна България, с най-голяма концентрация в района на Плиска-Мадара 

Символната връзка между жертвениците и капищата може да бъде открита и в други отношения. Разполагането на жертвенците по оста север-юг, както е при скалата с вдълбавания от Мадара, описана от К. Шкорпил, може да се оприличи на ориентирането на квадратните капища - например това от Цитаделата в Плиска по същата ос, с вход от юг. Предположението на К. Шкорпил, че на скалата в Мадара приносителят е бил обърнат на юг, а в случая със съседния й по-малък жертвеник - на изток, може да се свърже с начина на разполагане входовете на капищата от юг (квадратните) и от изток (правоъгълните). Това виждане отговаря на тезата, че у прабългарите именно посоката юг е била свещена (Бешевлиев 1981, 76). Южно са разположени входовете и на други сгради, притежаващи сакрална натовареност - Малкия дворец, крилата на двореца в Преслав, т.нар. Болярско жилище и др.

 Репликата на Камъка на Scone в Единбург. 

Интересно е за какво са служели дълбоките жлебове, разположени равномерно, отстрани на два от запазените у нас жертвеници. По всяка вероятност, подобно на тези от реликвата в Единбург (ориг.), те са издълбани с цел подпиране на камъка върху някаква конструкция, може би ниска каменна или дървена стойка. Закрепването е ставало посредством набити къси греди или колове. По такъв начин се оформял същински олтар, издигнат на 60-70 см или повече над земята. 

За момента жертвеникът от Акерман отбелязва най-северното разпространение на групата. Два цели екземпляра могат да се видят в музея на НИАР Плиска и по всяка вероятност произхождат от столицата. Цял запазен шарапташ е изложен в средновековната зала на РИМ - Шумен, в същия музей се пази и втори, частично разрушен, открит в Длъжко, както и фрагмент от трети, произхождащ от Пет могили. Друг жертвеник е от Каменяк и все още се намира там. Той има по-специфична форма - представлява петоъгълник с издължен връх, в който е издълбан доста широк в сравнение с останалите екземпляри чучур. Един от жертвениците с малки размери е изложен в историческия музей в Силистра. 

Каменен олтар от времето на траките, сега прибран в двора на гробницата на Демир Баба - най-почитаният светец сред алианското /къзълбашкото/ население на Североизточна България. 

Антична каменна плоча със слънчеви символи, взидана също в стените на Демир Баба теке. 

Намирането на такива жертвеници в Плиска, Силистра и Варна, както и върху големи и по-малки каменни блокове в главния езически култов център Мадара показва, че жертвениците не са обслужвали само второстепенни култови места, а са служели за извършването на ритуали за предсказания, практикувани във всички категории езически центрове. 

ШВЕДСКИЯ КАМЪК НА КОРОНАЦИЯТА, 

КАМЪК НА МОРА (STEIN VON MORA, STONES OF MORA). 

Камъкът се е намирал на 10 км югоизточно от гр. Uppsala, намиращ се в днешната шведска област Knivsta. Местоположението му е било между старите региони Attundaland и Tiundaland. При избиране на шведския крал, събрание от видни особи за шведския народ се е събирало около Монумента на Мора. 

За следните крале има писменни доказателства, че са избрани пред Камъка на Мора : 1. Magnus Ladulås е първия крал избран пред Камъка на Мора; 2. Magnus Birgersson, внукът на Magnus Ladulås, които е екзекутиран през 1319г., малко след неговата коронация; 3. Albrecht von Mecklenburg, също Albrecht III., Herzog zu Mecklenburg (роден ок.1338; починал на 1 март 1412), царувал между1364 и 1389; 4. Сhristian I.-последният крал, за когото има доказателства да е коронясан пред Камъка на Мора през 1457г. 

След коронацията на краля, той е сядал на плосък камък и всички от събранието са полагали клетва за вярност пред него. След коронацията новия крал е предприемал пътуване наречено Eriksgata. Целта на пътуването му е била да посети всички важни градове на кралството си. При посещението е имало церемония по признаването му за крал от тамошния управител.

Дротнингхолм (Drottningholm Palace) е името на Кралския дворец в Швеция, който е официалната рециденция на шведското кралско семейство. 

Върху Монумента на Мора новия владетел е поставял малък мемориален (паметен) камък, който е оставал там до края на царуването му. След периода на царуването камъка е свалян от Камъка на Мора и поставян до него. Самият монумент е разрушен нарочно около 1515г. Има исторически доказателства, че Gustav Wasa и сина му Johann III. безуспешно са се опитвали да възстановят монумента. 

БЪЛГАРИЯ, МАДАРА

КАМЪКЪТ НА КОЛОБЪРА - „СВЕЩЕНИЯ КАМЪК НА БЪЛГАРИТЕ”? 

Мадара. Колко много древни цивилизации са оставили следи на малкия скалист участък! Тук има следи още от първобитните хора. Пещерите пазят следи от представяните мистерии от тракийците. Голямата пещера, естествен амфитеатър, от древността до днес е световно известна с невероятната си акустика. Някога мястото е наричано храм на трите нимфи, покровителки на природата и водата. Централното място в това чудно място заема скалният барелеф на Мадарския конник, изсечен в скалите на Мадарското плато на 23 м височина от основата на отвесна скала. 

Там се намира и един мистичен камък, заобиколен от всички страни с крепостна стена, известен като "Камъка на колобъра", с голямо енергийно излъчване. За лечебната му сила са знаели даже средновековните европейци, което четем в хроники от Ватикана. Поклонници от цяла Европа още през XIII век са се събирали при камъка. 

Към началото на IX век се отнася появата на голямата сграда ,на терасата под камъка-светилище.Нейния план е същия ,като на езическите светилища в Плиска, от два вписани четириъгълника, като вътрешния ,който е и същинското светилище има предверие. 



На южната страна на оградената скала е изградено малко помещение с вход от изток.При разкопките му са открити следи от три подови настилки от различно време.В ниша в плана на помещението е открита подставка на изчезнала днес колона ,без конструктивно значение за архитектурата на храма.Вероятно става въпрос за колона с култово предназначение ,с изсечен в нея надпис ,визиращ някакво събитие ,каквато е и намерената в олтара на една от по-късните средновековни църкви в Мадара ,преизползвана като сполия колона с надпис ,съобщаващ за жертвоприношение ,извършено от хан Омуртаг.В момента колоната се намира в НАМ София. 

На няколко метра от конника в гората се намират руини на древен жречески храм и хоризонтална обсерватория. Там неотдавна археолози намериха съд с барелеф със зодиакалните знаци, който е на 6000 години, според изследванията. На Мадара е намерена плочка с изображение на жрец-колобър държащ знака на слънчевия бог или руническия – „мадар“. 

Древните български жреци – колобрите, се славили със своите астрологически и астрономически познания. Един от най-древните календари, изобразяващ зодиакалния кръг с образите на животни, е български! Според поддръжниците му прабългарският календар е измежду най-точните, създадени от човечеството. Календара прилича на китайския, но е по-древен. Летоброенето по Българския календар започва от 5500 преди новата ера. Негов двойник се среща при саките – древен и многоброен народ, обитаващ територии между Имеон и Каспийско море. 



В образувания архитектурен комплекс безспорно най -интересен е именно големия скален отломък, ограден със стена, която сякаш е прорязана с отвор за врата. Ограничената площ на заграденото пространство показва, че тук влизали само избрани лица. 

Може би точно това е камъкът, за който е споменал в „запитванията си" някога княз Борис Първи и изпратил на папата в Рим, докато се е двоумял коя религия да приеме народът му. Сиреч това е споменатия от него „Свещен камък на българите”. Възможно е, защото и досега нощем през лятото, скалата излъчва особено синкаво сияние. Но за характера на колобърските действия при този камък можем само да гадаем, тъй като върху скалата не са оставени следи или пък не са открити наоколо археологически находки. Но трябва да се предполага, че обект на култови действия (идол) е именно скалата. 


Съборения "Свещен камък" в неговия соларен израз, като фалосовиден менхир, намерен също при светилището край Мадара. Ясно личи имястото от което е бил откъснат при събарянето. 

За съжаление, и другите два менхира при с.Груево и край Сопот са разрушени, но докато първия също е само съборен, то менхирът край Сопот направо е бил унищожен преди 2-3 месеца. Как, не е известно. Най-вероятно с взрив. Този менхир, гъбовидно-фалосовиден, с доказано изкуствен произход, много приличаше на изсичанията от Белоградчишките скали, както по скален състав, така и по форма и беше своего рода уникален артефакт за региона, ведно със скалния надпис, открит в околността, в местността "Куклите". Днес и надписът вече не се открива, като най-вероятно също е унищожен. 

От Симеоновия "Изборник" е известна една дума със значение 'идол' - "балванъ", която се смята за прабългарска заемка в старобългарски език (БЕР 1, с. 29). В новобългарски "балван" значи 'стълб, буца, грамаден камък' и е опазена в множество местни имена, пръснати по цялото българско землище. По сетнешното развитие на семантиката може да се допусне, че освен 'идол' като изваяние, дело на човешки ръце, "балванъ" е могло да означава и природен обект за поклонение, каквито могат да бъдат каменни стълпове или големи свещенни „говорещи”камъни. Така първото светилище в Мадара е било обикновена открита площадка на терасата под големия скален отломък, наричан в миналото Даулташ или „камъкът –тъпан”. 

 

Мадарският конник, иззсечен от предците ни в скалите на Мадарското плато, станал паметник на световното наследство от ЮНЕСКО още през 1979г., днес, след национално допитване е обявен за глобален символ на България. 

Изобразява конник, лъв, куче, орел и надписи на гръцки език. С лявата си ръка държи поводите (юздите) на коня си, който е възседнал, а с дясната ръка мъжът е хвърлил късо копие върху поваления под предните крака на коня лъв. Зад гърба на конника личи високо облегало на седло. Десният крак на ездача е пъхнат в стреме, а на гърба си конникът носи калъф за лък. Върху забитото в лъва копие личи знаменце, а зад коня има тичащо ловно куче. Изображението не е единствено в света. 

Същият конник с куче и лъв, изсечен върху скала, е открит в Тибет, в Мала Азия и в Индия. Майтрейя – бъдещият спасител на човечеството, е названието на изображението в Тибет. В някои тибетски текстове това име звучи като майдар, доста близко до Мадара. 

В Тибет има планина Мардар („майка” на санс.), която е свещена за будистите. Там спи митичният змей Шеша, който е аналог на земната кундалини. 

 
Другия конник в планината Мадр/Модр в Афганистан, област Шамарк. Днес конникът в Афганистан е взривен от талибаните, останали са отломки. 

В келтското руническо писмо има руна – знак Мадар, което означава конник или Слънчев бог. В протобългарското писмо също са били използвани рунически символи. Доказано е от множеството открити скални надписи. Руната Мадар също се използва за обозначение на висшето „Аз“ на човека. 

Затова тук, в Мадара един върху друг съществуват храмове от всички епохи. Тук съществува приемственост на хора, идеи, знания, мъдрост, величие и слава... 

 
Знака на кръста върху знака ІYI, каменна плоча от музея в Плиска 

Приемането на християнството през 864г. значително променя облика на езическия култов център. 
Капищата са разрушени, но според една стара традиция, мястото на една култова сграда е винаги свещено, така върху тях се издигат християнски черкви. В утвърждение на новата вяра църкви, манастири и параклиси се появяват гордо и в Мадара. На кръстопътя на цивилизациите тук са запазени древната скална църква „Св. Пантелеймон“. Светецът открай време е покровител на целителите и пророците. 

Мадара отново става едно от светите места за поклоничество, а по-късно през ХІV век е едно от най-големите средища на християнското направление - исихазъм. Скалният манастир със скитове, повече от 150 на брой бил обитаван от ревностни към вярата монаси-исихасти. Тяхното уединение с Бога им носело душевен мир, хармония и просветление. 

ИРЛАНДИЯ, ТАРА

КАМЪКЪТ НА КОРОНОЦИЯТА (Coronation Stone) 

Тук ще поясня има два Камъка на коронацията :1 за шотландците и 1 за ирландците: единият е в Единбург (Stone of Scone, Stone of Destiny), а другия се намира на хълма Тара. Той е Камъка на „съдбата” на ирландците. 

КАМЪКА НА СЪДБАТА НА ХЪЛМА ТАРА . 

Днешното име на Тара идва от келтската богиня Теа (Tea Múr, Teas Mauer) . От името на богинята се е получило Temair, а сега Тара. Тара е бил седалище на мистичните Велики ирландски крале. 

 

Този камък на Тара е донесен според легендите от Tuatha Dé Danann (Деца на богинята Дану) в Ирландия. За този камък се говори, че е твърд като диамант и идва от град Falias , който се намира на север. Той също се е използвал при коронация. Неговата сила се е състояла във факта, че е изкрещявал, когато пред него застанел истински крал. 

От Тара са царували ок. 140 години кралете на южния клан на Ui Néill (O'Neill) . И така Тара се е превърнал в символ на национално единство и индетификация за ирландците. Паметникът на Тара, наречен Mound of the Hostages (Могила на заложниците) е на най-малко 5000 г., датира от ок. 2700 пр. Хр. 


Камъка от Тара, с неговия соларен израз 

И за този камък има много истории. В северната част на Тара има място наречено „Rath der Synoden” (на немски език) „Rath of the Synods” (на англ.ез.) с три концентрични стени. Думата Rath обозначава ирландски изкопни съоръжения в земята от времето на желязната епоха или по-рано, които най- често имат кръговидна форма, стена и окопи. 

В първите години на 20-ти век, тези съоръжения са били разрушени от британските евреи. Те вярвали, че ще намерят ковчега на Ной там. Материалът, който по-късно се допълва от материала от изкопните работи, показва, че през първите три века след Христа са построени къщи край Rath, които са били заобиколени от палисади. 


Взривения менхир край Сопот. 

БЪЛГАРИЯ 

Престолния камък от Побитите камъни до Варна 

Престолния или Царския камък, най-прочутата от колоните в центъра на десетките ясно запазени кръгове от вида "кромлех" в комплекса Побитите камъни край Варна. 

 

Побитите камъни са известни от дълбока древност като култово място. Първото им документиране обаче е от 1829г. 

„...откъм север е побит самотен камък” пише Шкорпил. Този камък той уподобява на престол. „Предполага,че престолът е служил за провеждане на събрания, седналият е бил старейшина или владетелят.” 

Край пътя стърчат колони, като от древен каменен град. Подават се над пясъка, идеално оформени, сякаш изваяни от човешка ръка. 



През 1829 година Тепляков пише писмо на композитора Римски –Корсаков,в което описва огромното си удивление от Побитите камъни. През 1854 година английският геолог капитан Спрат усилено започва да се занимава с изследване на скалния феномен. 

Огромните колони, патинирани с мъхове натрапчиво налагат усещането за пейзаж от чужда планета. Други оприличават гледката с описаните в Библията градове Содом и Гомор. Трети на останките от храма на Посейдон в изчезналата Атлантида. 

Интересно е, че побитите камъни са „мъката на художника”.Колкото и талантливи платна да са се опитвали да уловят мистиката на това особено място, странното е, че пресъздаването му повече отблъсква, отколкото привлича. 

Човешко творение ли са Побитите камъни край Варна? 

До ден днешен се откриват белези за съзнателна обработка и подредба на мегалитите. Според изследователя Георги Велев, автор на "Непрочетената "Илиада", мегалитите са поставени от траките и са на възраст към четири хилядолетия. 

Защо са наречени Българския Стоунхендж? 



На 18 км западно от Варна, по стария асфалтов път към София се намира нещо много призрачно-красиво? Това е Дикилиташ или както са известни сега Побитите камъни! 

Впечатляващата ландшафтна група се наблюдава в 7 големи и няколко по-малки разкрития с различно сечение, линейно разположени в пояс по направление север-юг. Обхваща повече от 300 каменни колони с различни размери. Колоните са без твърди основи, кухи и запълнени с пясък. Някои от тях са разположени на етажи с обща височина от 5 метра. Тези каменни исполини са от варовикови пясъци. При по-внимателно взиране ще видиш охлювчета и мидички. Общата площ на комплекса надвишава седем кв. км. 

Тук мобилните телефони внезапно губят обхвата си. Зоната се разпростира на 20 км западно от Варна, започвайки няколко километра южно от град Белослав, като продължава на север (около самия град, близо до завода за соди и село Страшимирово), пресича шосе Е70 и автомагистрала Хемус. Завършва около селата Слънчево и Баново. 

Никой със сигурност не може да каже как се е появило това чудо! Нито кой е поставил част от съборените колони в три концентрични кръга в центъра на съоръжението. 



Снимки показват момента на есенното равноденствие на 22.ІХ.2010г., при изгрева на Слънцето в мегалитния комплекс стотина метра южно от Слънчево. Още при появата си над хълма (заради който изгревът в пясъчната долина е минути след изгрева във Варна и в самото село) слънчевият диск застава в центъра на долния ръб на триъгълника. 

След това огненото кълбо започна бавно да се издига, отивайки в самия център на триъгълника, като минути след изгрева сменя мястото си и вече не осветява миниатюрната дупка. 

До ден днешен се откриват белези за съзнателна обработка и подредба на мегалитите, подчертава Велев. На терена ясно се вижда, че границите на комплексите са подравнени като по конец . Необорим аргумент според него е също и 

стриктното ориентиране на милионите камъни спрямо движението на Слънцето. 

Да се уверим в това можем дори без да обикаляме всички кътчета, а на най-посещаваното от туристите място - така наречената Централна група. Там се издигат няколкостотин колони, разположени по определен замисъл, личащ по десетките ясно запазени големи кръгове от вида "кромлех" (със значение кръг и камък). Предназначението на типа мегалитни съоръжения (най-известното сред тях е Стоунхендж) е да следят прецизно Слънцето. 



Вероятно колоните са били изключително високи, щом и досега някои от тях достигат 10 метра.

Между съставните мегалити прозират големи дупки, разположени по направлението изток-запад (за пролетното и есенното равноденствие), а също и по оста югозапад-североизток. Всички прорези, резки и черти (удивително прави) превръщат фигурата в астрономическа обсерватория с огромни възможности. 

Вбитите милиони ниски камъни в западния край на Слънчево загадъчно мълчат, докато не различим структуроизграждащата им подредба, казва Велев. Групи от по двадесетина камъка деликатно са очертали спираловидни модели - най-разнообразни, в различни конфигурации и взаимовръзки. Според изследователя има данни, че 

мегалитната група е каменна карта на звездното небе. 

А спиралата е най-разпространената форма във Вселената: спирална структура имат галактиките, а и двойната спирална конструкция е градиво на всяка жива клетка. Край Слънчево терасите на огромния склон са спираловидно вити. 



Поради огромните размери - както на целия комплекс, така и на отделните елементи - неприемлива за въображението е мисълта, че Побитите камъни са човешко творение, смята Велев, но и до днес се откриват белези за съзнателна обработка и подредба на мегалитите. 

Централната група има и множество самостоятелно извисяващи се колони. Те всъщност са известните от древността гномони (слънчеви часовници), които указват чрез хвърляната сянка хода на Слънцето. 

Легендата, която Карел Шкорпил споменава за произхода на камъните е, че те са носени от видове-великани- за градеж в Плиска. Владетелят издал заповед,че няма нужда от повече камъни и великаните ги оставили, където ги заварила заповедта. 

Камъка на Колобъра при светилището край Мадара - вероятно това е бил "Свещенния камък" на българите, упоменат от цар Борис в запитванията му до папа Николай