ГОВОРЕЩАТА АЗБУКА НА БЪЛГАРИТЕ

Говорещата азбука на българите 

Глаголицата - първата старобългарска азбука

Названието глаголица идва от думата глаголъ, означаваща изричам „дума“ (такова е и названието на буквата Г). Тъй като глаголати означава говоря, глаголицата поетично е наричана „знаците, които говорят“.

Руническите знаци, използвани дотогава от българите, идентифициращи се отчасти със старата сарматска ортографическа писменост и алано-българското руническо писмо, за разлика от глаголицата, не били азбучно писмо и не представлявали същинска писменост, състояща се от букви, изписващи всеки отделен звук, с която да могат да се записват конкретните звуци, фонеми или срички  и по този начин да могат да се напишат книги или да се превеждат  големи литературни или теологически произведения от други езици.

Те представлявали  просто определен вид символни знаци, идеограми, обозначаващи съюзи, обединения,  различни образни понятия за идентификация на произход, на предмети или на животни, използвани били още и като древни родови знаци (тамги), а също и като лични и владетелски знаци. Но това не било достатъчно самите те да послужат за превеждане в пълнота на огромното количество богослужебни книги, необходими за християнското богослужение.

Може да се каже, че двамата братя Кирил и Методий взаимстват много от тези  старобългарски символи, за да оформят глаголическите букви с които да запишат сложните звукове от езика на мизите от Солунско и българите от Брегалница в югозападните територии на тогавашна България. 

        Може да се каже, че светите братя Кирил и Методий взаимстват много от тези стародавни български символи, за да оформят глаголическите букви, с които съумяват да запишат, както специфичните звукове от езика на мизите, живеещи по онова време в района на Солун, така и звуците  от езика на словенските племена  от поречието на реката  Брегалница  в Македония, включени в югозападните български земи, така и тези от езика на т.н. „славянски” племена от "българската група" – абодрити, тимочани, браничевци, които били наричани с общото име "моравци", обитаващи по  северозападните български граници.

      Това от своя страна означава, че в своята специфична езикова характеристика, всичките тези езици, на всички тези многобройни племена, безспорно са притежавали една и съща обща, идентична звукова основа, което сочи и към техния общ произход, т.е. те са "употребявали един език, като българите", както пише и  архим. Йоан Раич в "История разних словенском народъ", през 1794 г.

Още повече, че звуковете "Б" и "Ъ", заложени чрез букви в глаголицата, са сакрални символи именно в езика на българите.

       Факт е, че през 855 г., явно със знанието на българския владетел Борис I, тъй като по това време тези земи са били вече включени в границите на българската държава, Свети Константин-Кирил Философ провежда своята легендарна  мисия в източна Македония, по поречието на река Брегалница. Там той покръства в християнската вяра близо 54 хиляди души от местното население. За мисията на Св.Константин сред българското население от долината на река Брегалница има данни в краткото му житие (“Житие и подвизи на преподобния наш отец Кирил Философ”), съставено не по-късно от края на X век, най-вероятно в охридското книжовно средище.

        “След това той (Кирил) отиде на р. Брегалница и там намери няколко от словенете покръстени (и обрѣте ωт словѣне нѣколико крщенѣ). А които пък намери непокръстени, той ги покръсти и ги обърна в православната вяра. И създаде им букви на  словенски език (и написавь имь книгы слωвѣнскым ѧзыком). Тези, които обърна в християнската вяра, бяха 54 000.”

         Но нека видим за кой народ, всъщност, солунските двама братя Кирил и Методий създават своята говореща азбука - глаголицата, като се има в пред вид, че понятието "СЛАВЯНИ" е употребено за пръв път като общо понятие в историята много по-късно,  едва в средата на 16 век, за пръв път от бенедиктинския монах от хърватски произход Мавро Орбини в книгата му „Царството на славяните“? 

        Фактически, в ранните византийски текстове се говори само за Σκλάβήνοι, Sclaveni, словени или склавини, не и за славяни, понятие, което било  измислено от този хърватски писател  чак през 16 век.

         През далечната 854 г., когато по-малкия от двамата братя, Св. Константин-Кирил Философ осъществява своята легендарна покръстителска мисия сред населението  по поречието на р. Брегалница, в югозападните територии на тогавашна България, както и известната си мисия във Велика Моравия -  ТАКОВА НАЗВАНИЕ на народност просто не е съществувало!
       
        Теофилакт Симоката, ранновизантийски историк от началото на 7 век, обаче, пише съвсем ясно за кого става въпрос, когато се споменава народа склавини, в своята "История": 

       „Гети, наречени още склавини, прекосяват границите на Тракия ... Склавини, или гети, защото така бяха наричани в древността."

      Т.е. склавините  - това са потомците на старото тракийско население - гетите, прогонени от римската инвазия на Балканите.  Страбон, един от най известните римски  географи и историци,  също е пределно ясен когато казва, че мизите и гетите са от един и същ произход и говорят езика на траките.

През 2000 година излиза книгата на унгарски писател и историк Петер Юхас "Кирил и Методий в Българската Моравия",  в която като се опира на редица извори, които не са взаимно зависими (анонимният "Баварски географ", "За управлението на империята" от византийския император Константин VII Багренородни, сведенията на абат Регинон и на Гардизи), Юхас показва убедително, че моравската мисия на Кирил и Методий не е била в онази Моравия, разполагаща се на територията на някогашна Чехословакия, а в истинската Велика Моравия, която през IХ в. е била съставна част от българската държава.  - http://www.promacedonia.org/pjm/pjm_1_4.htm

Според него от цитираните източници е видно, че по това време са съществували две Моравии, теза, застъпвана и от редица други учени, между които и авторитети като Имре Боба, Сенга Тору, Петер Пющпьоки Над и др.

 Юхас се спира и на териториалния обхват на владенията на Моймир I и Ростислав, разглежда съдбата на славянските племена от т.нар. "българска група" – абодрити, тимочани, браничевци, които били наричани с общото име "моравци" и които били откъснати от България през 818 г., а след това част от тях наново влезли в границите на България, по времето на българския владетел Омуртаг, който  превзел региона на Посавска Хърватия от Панония,  и района на Срем/Сирмиум отново попаднал в български ръце.

 
Особено внимание авторът е отделя  на сведенията на енциклопедично образования византийски император Константин VII Багренородни, който пише за две Моравии, наричани от него "Мегали Моравия" и просто "Моравия".

 Според византийския император, "на юг от тях (от маджарите, б.м., Н. И.) се шири Мегали Моравия, т.е. страната на Светополк, която… напълно опустошили и завладели. А към планините тюрките (маджарите, б.м., Н. И.) граничат с хърватите." На друго място той пише, че на близката до маджарите "източна граница са българите, отделени от река Истрос, която наричат още Дунав, на север от тюрките са печенезите, на запад от тях – франките, на юг – хърватите."

 Противоречивото на пръв поглед "двойно" съседство на маджарите на юг – един път с "Мегали Моравия" и втори път с хърватите е обяснено съвсем логично: императорът разказва за положението преди и след войната: опустошената и завладяна от маджарите Мегали Моравия вече не би могла да им бъде съсед. Анализът на тези откъси е твърде важен, тъй като той показва, че Велика Моравия не е тъждествена с днешна Моравия и Словакия – просто тези области никога не са били на юг от Унгария.

Нещо повече: Константин Багренородни пише за разположения на завоя на река Дунав Сирмиум (средновековният български град Срем, с чието завладяване от византийския император Василий II през 1018 г. приключва "българската епопея" на цар Самуил и войводите му, днешна Сремска Митровица в Сърбия), който е "на два дни път от Белград, и от тях започва Мегали Моравия – непокръстената".

Авторът заключава, че според сведенията на император Константин VII Багренородни, Мегали Моравия "се е намирала между Драва и Сава, областта Сирмиум, и оттам на юг до река Морава, а на север Мегали Моравия се е простирала до района на река Тиса при нейното устие в Дунав" (с. 20). Юхас смята основателно, според мен, че тогавашната Мегали Моравия е граничела на юг с хърватите и българите.


Авторът особено набляга и на известието за ръкополагането от страна на папа Адриан II на Методий за епископ "на престола на св. Андроник, един от седемдесетте апостоли Христови", т.е. в Сирмиум (Срем, дн. Сремска Митровица).
 

Една от хипотезите за произхода на името на днешния гр. Срем е градът да носи името Сирмиум в чест на царя на трибалите Сирм.  Друга от възможните хипотези за произхода на името произлиза от взаимстваното тракийско име сермиос -течение, потой, порой, което при траките е близко до староиндийската дума за "течение" sarmah. Подобно допускане за подобно речно название на града е, че както в древността, така и днес градът е разположен по течението на река Сава по двата й бряга.

Със сигурност се знае, че долното течение на Дунав се е наричало от дълбока древност Istar и вероятно средното течение на Дунав се е наричало от древните панонски жители Сермиос или с латинизираното Сирмиус, по топонимиката на които разпознаваме техния тракийски произход. Причина за подобно тълкование в семантиката на града Сирмиум е неговата близост до река Сава и река Дунав.

 По-късното сръбско име на областта е Срем и то е производно на Сермиос. Сборното име на племената сармати идва от многобройния им състав - "народ като порой". Едно възможно доказателство е и град Сармизегетуза - град на сармати и гети.

По време на тетрархията на Рим, Сирмиум е столица на провинция Илирия. В  проповедите сред езичниците апостол Павел се спира първо във Филипопол, а след това през Сердика се насочва по Виа Милитарис до Сирмиум, където основава своя апостолическа църква.  Накрая постигнатото от Симеон обявяване от Цариград на българската църква за автокефална и преобразуването й от архиепископна в патриаршеска, довежда до присъединяването на епископията на Срем, към българската патриаршия.

Много важно е уточнението на автора, че Методий е бил "български епископ, респективно архиепископ", защото отишъл "неслучайно" не в Сирмиум, а в град Морава, който от 865 г. е "едно от митрополитските седалища на българската държава".

 Чрез доказването на съществуването на две Моравии той коригира създаденото в науката мнение, че Пространните жития на Кирил и Методий (известни и като Панонски легенди) и съответните им кратки жития, както и тези на най-близките им ученици Климент Охридски и Наум, съдържат противоречиви сведения. До голяма степен объркването е предизвикано от обединяването на двете Моравии от княз Светополк към 873 г.

 Струва ми се, че Петер Юхас е успял да усети и причините, поради които "моравската мисия" на Кирил и Методий е била в България: стремежът на Византия да постави северната си съседка в зависимо положение (с. 60 сл.). Като цитира изказани мнения за българския произход на Кирил и Методий, авторът засилва по убедителен начин доводите на техните автори. Интересни са разсъжденията му за пълното "премълчаване" на дейността на Кирил и Методий във Византия (с. 70-75), както и предположенията "…времето на Моравската, а още по-точно на Българско-Моравската мисия съвпада с времето на покръстването на България, и не само съвпада, но и самата мисия е част от споменатото покръстване" (с. 76); братята Кирил и Методий "са преминали от българите при моравците и са разгъвали дейност за привличането и на едните, и на другите към християнската религия" (с. 78).

 Петер Юхас се придържа стриктно към сведенията на изворите, съгласно които "първият епископ на Панонската Морава, тогава в България, е бил Методий".

Това съобщение напълно се покрива с вече цитираното известие на Хоматиан, че "Методий бил поставен за архиепископ на Моравия и България" (с. 165). Авторът е категорично против порочната практика за отъждествяване на Моравия в бившата Чехословакия с истинската (Българската) Великоморавия от IХ в.!
 

Това са зелените полета на Поморавието , където тече южната или т.н. българска Морава, сливаща се със западна Морава , за да продължат към Дунава  двете заедно, като Велика Морава… Някога изконни български земи, в които са издигнати великолепни храмове и манастири, днес те се намират в източна Сърбия.
Именно в Поморавието е бил и средновековния български град Крушевац. До, и през османското владичество, населението на града е от български произход. В Анонимния препис на Паисиевата история, публикуван от Марин Дринов, Крушевац (упоменат като град Круша), заедно  с Кладово, се споменават като най-западни части на Северна България. В преписа, датиран около 1806 г., градовете в България са дадени в четири области (Мизия, Тракия, Македония и Дардания). Круша фигурира като последен, най-западен град на Тракия. Посърбването на Крушевац започва след включването на града в Сърбия през 1833 г. Стефан Веркович в две свои писма от 1878 и 1879 г., адресирани до руските власти (публикувани от Иван Шишманов), изрично отбелязва, че населението в областта говори български, а не сръбски език.

Някога тук се простирала Браницката или Браничката епископия, която все още е титулярна епископия и на Българската патриаршия. Център на средновековната Браничевска област бил Браничево, средновековен български град до  днешния Костолац, Браничевски окръг. Крепостта му по нейното значение се счита за средновековен продължител на античния Виминациум.. През 11 век Браничево е средищен град на епархия на Охридската архиепископия, чийто център след това е преместен в Моровиск.

Градът Моровиск в средновековието е бил разположен на Дунав, при устието на река Морава, между Белград и Браничево. На църковния събор в Цариград в 879 година присъства епископ Агатон Моравски. Моравската епископия е изброена в грамотите на император Василий ІІ. По-късно тя се слята с Браничевската епархия. Това били старите български земи, в които княза на моравяните Растица  известен от германските летописи,  като Ростислав,  поканил  светите братя  равноапостоли Кирил и Методий за превода и популяризирането на Библията на старобългарски език.  На тях се дължим и създаването на азбуката глаголица – първата азбука, която служи за писменост на езика на склавините, потомците на някогашните гети и на европейските мизи…

Само за яснота искам да допълня, че моравяните дори по съвременните красификации са южнославянско племе от българската група, участвало във формирането на българската народност. По всяка вероятност, етомологията на името е екзоним и произлиза от местозаселението им – Поморавието, името на която област е във връзка с името на река Морава и областта също носи името си по нея.


Нека си спомним, че според Страбон, земите на гетите се простират далеч на запад до Германия (чиято източна граница е Висла). Този огромен тракийски народ е населявал и черноморските степи. Така, че венетите/вандалите, антите и склавените ( или т.нар. "българска група" – абодрити, тимочани, браничевци, които били наричани с общото име "моравци") говорели на склавонски/склавенски, който всъщност се оказва пак гетски и дако-мизийски, т.е. "употребявали един език като българите" Архим. Йоан Раич "История разних словенском народъ" 1794 г.

Според едно свидетелство на дякон Георгиос Писидес (580 – 634), който е живял по времето на император Ираклий - (610 – 641г): „Войната не беше единична, т.е. само против един народ, а беше обща и отправена против много сродни и много съюзни народи, защото славянина държеше с хуна, а скита с българина, а също и мидиецът със скита. Макар, че говорят различни наречия и живеят на различни места и се отличават един от друг, те отдавна крепко са се съединили и са повели обща война против нас, защото искат да запазят своето неприемливо верую, вместо нашето точно установено верую.” Според прекия свидетел Писидес независимо от различните имена давани на хуни,скити,мидийци славяни,българи ТЕ СА СРОДНИ И СЪЮЗНИ НАРОДИ И ИМАТ ОБЩО ВЕРУЮ.Страбон също е пределно ясен когато казва, че мизите и гетите са от един и същ произход и говорят езика на траките.

 Касиодор през VI век пише: "Българите са стар мизийски или илирийски народ", същото казва и един доста показателен източник от XI век - Михаил Аталиат: "Мизи са със сигурност българите, които по-късно получили своето ново название". Лъв Дякон (византийски историк от 10 век) упорито нарича българите мизи.

За византийците думите мизи, скити (сиреч гети и сармати) и Българи означават едно и също, използват ги като синоними. Византийските хронисти Йоан Скилица и Георги Кедрин, съобщавайки за разгрома на византийците при реката Ахелой 917 г. от цар Симеон, пишат, че: “ МИЗИЕЦЪТ СИМЕОН РАЗГРОМИ ВОЙСКАТА НА ХРИСТИЯНИТЕ (РОМЕЙЦИТЕ) СЪС СВОЙСТВЕНОТО НЕМУ СКИТСКО БЕЗУМИЕ". Скилица нарича Симеон мизиец, защото българите са считани за мизи, какъвто е и техния владетел.

Също така в "Кратко житие на св.Климент Охридски" (или още Охридска Легенда), пише "Този велик наш отец и светилник на България бил по род от европейските мизи, които народът обикновено знае и като българи. Те били  изселени  в  старо време от военната сила на Александър от разположения край Бруса Олимп към Северния океан и Мъртвото море, а след като минало много време, със страшна войска преминали  Дунава и завзели всич­ки съседни области: Панония и Далмация, Тракия и Илирик, а и голяма част от Македония и Тесалия."

Ето това са били всъщност и  земите, за които била предназначена свещенната българска азбука - глаголицата, създадена от двамата първоучители - братята Кирил и Методи – земите, завладени по това време от българите и обитавани все още от потомците на някогашните тракийски племена гети и мизи, които по късно били наречени склавени или словени, т.е. „хора на словото”.

В цялото изговаряне на старобългарската азбука и в тоя ред, в който тя е наредена, според Раковски, някои учени мислели, че се скрива в нея старото съкратено българско вероизповедание – „Верую-то” на някогашната ни стара религия.

Тълкуването на това „Верую” ние намираме в „Ключът” на Раковски, който е следният:

1.Аз буки веди (А, Б, В) – аз буквите се уча да познавам/зная (на санскрит „веда” е знание, от същия индоевропейски корен, от който произлиза староб.”ведение”),
2.Глаголи добро есть (Г, Д, Е) – да можеш да ги казваш /да ги изговаряш е добре, т.е. добре е да си речовит! - От староб. "глаголи", което означава говоря, казвам, изричам. 

Израза има, обаче, и друго, сакрално значение: "Говорят те "Доброто съществува!" ("Казват "Бог е с нас! ").
3. Живети сияло/дзяло земля (Ж, S-дз, З) – Живей по-много със земята/ живей като едно цяло със земята.
4.И йота иже гервь (И,Й, I, Гх)– И не по-малко (на йота) от нея (иже) ще си плодовит (гервь) / И ни по-малко от нея ще си плодовит. ( Гервь, (герь) е старобългарска дума изразяваща изобилие от жизнена сила, мощ и плодовитост.)
5. Како люди мислите ( К, Л, М) – Каквото хора да мислите (за бъдещето)
6. Наш он покой (Н, О, П) – наш ще е покоя/ ще достигнем радостта (старобълг. покой от *po-kojь - авест. радост“)
7. Ръцы слово твърдо (Р, С, Т) – Кажи твърдо думите:
8. Укъ (учити) фъртъ хѢръ (У, Ф, Х) – който се учи хвърля божия светлина/ учещия се излъчва божията светлина/промисъл.
Името на буквата Ф - ФРЬТЪ идва от глагола хвърлям (бързо), разхвърлям. Църковната буква Х била знак, символ, с който означавали невеществени, свръхестествени явления), оттам - ХѢРЪ - божествен разум/сила/промисъл; ОУКЪ ФРЬТЪ ХѢРЪ - учещия/знаещия хвърля божията светлина/промисъл.
9. Чръв ща/шта (Ч, Щ) - В старобългарския календар месец чръвен означава сърпен или жътвен, а чръв е сърп, в заповедна форма  „Ще жънете", т.е - Жънете (знание)!
10. Отъ ша ци! Еръ, ер, ери! (Това са буквите - Омега, Ш, Ц, Ер голям (Ъ), Ер малък (ь), ы-Еры) – Стиха се превежда  като:  Въздигайте духа си! Изправени бъдете, нагоре се извисете! Ето защо е така:
В глаголицата, а после и в старата кирилица обичали да пишат омегата под буквата "т", за да напишат предлога "от". Преносното й значение означава „край” . От алфа до омега. От началото до края; изцяло. Алфата и омегата (на нещо). Най-важното, същината.
Що се отнася до буквата „Ш” тя  е част от най-трудните за проумяване и обяснение букви в глаголицата, заедно с Щ, Ц и Ч.  Букви с подобен вид има в етиопските и арамейските писмена, но те звучат по друг начин!  „Ш” е от малкото букви, която изглежда еднакво и в двете български азбуки – глаголица и кирилица.  Руския езиковед Кондратов  разглежда нейните знакови предшественици, като произлезли от египетския йероглиф  «ша»,  обозначаващ наводнено поле / или низина - плодородна земя.
Глаголическата буква „Ц”е  произнасяна като „цы” или „ци”,  има я в коптското и арамейското писмо. На санскрит , обаче, думата cetati (cit) се произнася  „цит”  или цитати/читати и означава - възприемам, виждам, разбирам постепенно, обучавам се безспирно.  Ци, това, е  въздигащата се  непрекъснато като спирала (от началото на плодородната земя) нагоре енергия  на  човешкия дух,  вложен в душата му като сила, чувство и мисъл.
Така първата част от този акростих „ Отъ ша ци”  приема значението: „Въздигайте духа си! А продължението "Еръ, ер, ери" - "Изправени бъдете! Нагоре се извисете!"

11. Ят! Юнъ (Юсь – от рус.)  Йот/Йо! (Ю, Я, Iо) - С Божия помощ! Както (Той) ни учи! Пристъпете!” - Ⱑ, Ⱓ, Ⱖ.
В глаголицата буквата Ⱑ - ЯТ (E-ДВОЙНО) символизиралала знака за Божия помощ, сила и защита. Буквата  “ЯТ” - Ⱑ - (E-ДВОЙНО)  свързвала заедно Божествения и човешки принцип, както любовта свързва хората в едно семейство. Това е звукът, който носи в себе си цялата сила на азбуката, като символ на Божия помощ.  Тя символизирала  самата Божия сила.
Буквата Ю - Ⱓ- била създадена, като съчетание на два други звука – „й“, „о“/„у“ - „иже онъ – „като Него”, „иже онъ укъ”- „както Той ни учи”. Отпадналата буква Ⱖ - ЙО/ЙОТ/,  била изобразявана със стрелка нагоре  и символизирала постъпателно движение напред.
Така глаголически букви Ят- Ⱑи Юнъ - Ⱓ(Ю), Йот – (последната преди отпадането си), участвали в предпоследния стих от акростиха на глаголическата азбука на Св.св. Кирил и Методий, който гласи : „С Божия помощ! Както (Той) ни учи! Пристъпете!” - Ⱑ, Ⱓ, Ⱖ.
12. Ен он, йен, йон! - към първоизвора, богодарен и благодатен - Ⱔ(е^н), Ⱘ (о^н), Ⱗ (йе^н), Ⱙ  (йо^н).

Тук Ⱔ (ен), Ⱘ (он) - Ен он/ Енон (гр. Αἰνών, от английски-Æнон, от евр. е Извор, (същ.) начало, източник, първопричина, първоизвор; Ⱗ - йен - е кратка форма на Iain, Eian, /Айан/, Eòin, Ján (слов.) - Божи дар, богодарен, а Ⱙ - (йон) – кратка форма на името Йоан (Yôḥanan), означава дарен с божията благодат/„благодатен“ !


"ЖИВЕЙТЕ КАТО ЕДНО ЦЯЛО СЪС ЗЕМЯТА"....
безкрайната мъдрост на предците ни...

„Аз буквите се уча да познавам,
Говорят те "Доброто съществува” ("Добре е да си речовит).
Живей като едно цяло със земята.
И не по-малко от нея ще си плодовит.

Каквото хора да си мислите,
наш ще е покоя/ наша ще е радостта
Кажи твърдо думите:
който се учи, хвърля божията светлина.

Въздигайте духа си! Знание жънете!

Изправени бъдете! И се възвисете към простора необятен!

С Божията помощ! Както (Той) ни учи, пристъпете -

към първоизвора, богодарен и благодатен.“

Аз буки веди.
Глаголи добро есть,
живети дзяло земля,
и йота иже гервь .
Како люди мислите,
наш онъ покой.

Ръци слово твърдо -
оукъ (учити) фъртъ хѢръ.
Отъ ша ци! Чръв ща!
Еръ, ер, ери!
Ят! Юнъ! Йо!
Ен - он, йен, йон!

1.АЗЪ, 2. БОУКЫ, 3. ВѢДѢ, 4.ГЛАГОЛН, 5. ДОБРО, 6. ЕСТЪ, 7. ЖНВѢТЕ, 8. ДЗѢЛО (SѢЛО), 9. ЗЕМЛIА, 10. И, 11. ЙОТА, 12. НЖЕ, 13. Г’ЕРВЬ, 14. КАКО, 15. ЛЮДЬIE, 16.МЪIСЛНТЕ, 17. НАШЬ, 18. ОНЪ, 19. ОНЪ, 20. РЪЦН, 21. СЛОВО, 22.ТВЬРДО, 23. ОУКЪ, 24. ФРЬТЪ, 25. ХѢРЪ, 26. ОТЪ, 27. ША, 28. ЦН, 29. ЧРѢВЬ, 30. ШТА, 31.ЕРЪ (Ъ), 32. ЕРЬ (Ь), 33. ЕРЪI (Ы), 34. ЯТ/ ѢТЬ (E-ДВОЙНО), 35. ЮНЪ/ЮСЬ , 36. ЙО /ЙОТ (ОТПАДНАЛА), 38. ЕН, 39. ОН, 40. ЙЕН, 41. ЙОН, 42. КСИ (ОТПАДНАЛА), 43. TИТА (ДНТА), 44. V(И)ЖНЦА (Ü). (изписването е според таблицата, която е поместена в Кратката българска енциклопедия).




Следва продължение ....ГОВОРЕЩИТЕ  БУКВИ - 2 част... http://alexandradelova.blogspot.bg/2017/03/2.html